През 2018 г. един дебют се превърна в литературното събитие на годината. „Глиненият цар” от Добромир Байчев става носител на Голямата награда в 10-тия юбилеен конкурс за роман „Развитие”. След това романът печели награда „Перото” за дебют и е единственият български роман сред финалистите на първото издание на Европейска литературна награда „Димитър Димов” през 2019 г.

Внушителният разказ за едни от най-мрачните страници от българската история – тези на трудовия лагер в Белене – се появява в ново редактирано издание с логото на издателство „Сиела” и с корицата на Дамян Дамянов.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Безкомпромисен, но лишен от патетика, превърнал се в една от най-внушителните литературни творби по темата, „Глиненият цар”  от Добромир Байчев (Изд. „Сиела“) е опит за завършване с реми на  черно-бялата игра срещу периода от българската история, оставил незараснала рана в историческата ни памет. Роман, който без полемика осъжда мракобесието и всеки символ на терора, без значение политическата му принадлежност.

Предстои издаването на романа на френски език в превод на Мари Врина-Николов.

Глиненият цар

Добромир Байчев

4

Беше малко преди пладне. Слънцето прежуряше над каменната кариера. От нажежените скали се вдига­ше на талази мараня. Група от стотина лагеристи, раз­делени на звена от по няколко души, трошаха камъни с кирки. Това се случваше през месец юли на следващата година в един трудов лагер на стотина километра южно от София.

Сред лагеристите бе и Доктора – измършавял, с по­черняло от слънцето и вятъра лице, облечен в окъсани, мръсни дрехи.

Встрани се виждаха железопътни релси, които пре­сичаха по диагонал басейна на кариерата. Върху тях сто­еше ръждива миньорска вагонетка. Лагеристите мъкнеха тежки скални късове и ги товареха в нея. В други дни ги караха да трошат камънака от кариерата на ситно и да извозват трошляка с ръчни колички до вагонетката, но днес заповедта гласеше: само едри късове.

Близо до релсите се шляеше Шефкет, циганинът над­зирател, който размахваше в ръка тежка тояга. По-на­зад обикаляха на коне двама униформени старшини с карабини. Останалите надзиратели се бяха скупчили в спасителната сянка на отсрещната стена на кариерата.

Доктора машинално стоварваше кирката отново и отново върху нажежения камънак. Целият бе плувнал в пот. Устните му бяха пресъхнали и напукани, покрити с корички съсирена кръв.

Един мъж от неговата група, католическият пастор Котев, бе видимо отпаднал. Той вдигна един едър камък с остри ръбове и го помъкна към вагонетката, като се олюляваше. Изпусна камъка. Шефкет притича до него и замахна да го удари. Пасторът веднага клекна и вди­гна отново камъка. Помъкна го напред. Шефкет краче­ше покрай него в очакване да „сбърка“.

След още няколко крачки, когато вече почти бе дос­тигнал вагонетката, пасторът се олюля под тежестта и рухна на земята. От дрехите му се вдигна облак прах. Шефкет се разсмя и започна да го налага с тоягата. При един особено жесток удар се чу изпращяване и от раз­битата глава на пастора рукна кръв.

Шефкет измърмори нещо на цигански и се отдале­чи, а кръвта на пастора изтичаше върху нагорещения камънак. Погледна със злоба към лагеристите, които бяха спрели работа и наблюдаваха.

– Никой да не спира! – крясна той. – Никой да не спира, вашта мама мръсна!

Лагеристите подновиха работа, докато Шефкет оби­каляше и ги псуваше на смесица от цигански и българ­ски. Доктора остана закован на мястото си. Пръстите му стискаха кирката до побеляване. Гледаше падналия пастор и дишаше тежко. Изведнъж захвърли кирка­та. Пристъпи към Котев. Един мъж от неговата група, Сашо, се опита да го спре. Хвана го за ръката. Докто­ра се отскубна и изтича при пастора. Клекна, трескаво съблече горната си дреха. Разкъса просмуканата си от пот риза. Отпори една ивица от нея, опита се да спре кръвта. Когато чу стъпки зад себе си, се обърна ин­стинктивно…

Шефкет го удари силно с тоягата. Доктора се прос­на върху камъните, от ухото му шурна кръв. Циганинът се обърна към конните надзиратели, пъхна пръсти в ус­тата си и изсвири силно.

– Старши! Старши! – викаше той.

Доктора се надигна. Главата му бучеше. Пред очите му плувнаха черни петна. Устата му бе суха като пясък. Той повдигна главата на пастор Котев и я сложи в скута си. Опита се да я пристегне през слепоочието с парчето от ризата, за да спре кръвта. Шефкет го гледаше, ся­каш не можеше да повярва на очите си. Замахна пак с тоягата. Доктора стоеше с гръб към него, напълно без­защитен. Слисан, Шефкет се поколеба за секунда, пре­ди да удари. В този миг по камънака изчаткаха копита. Приближи се Митрев, единият от конните надзиратели.

– Шефкет, смъкни тоягата! – нареди той.

Циганинът се подчини с неудоволствие. В това вре­ме Доктора отчаяно се мъчеше да спре кръвотечението на пастора, без да им обръща внимание. Бе като в транс. Митрев скочи от коня, смъкна карабината от рамото си и я насочи към Доктора.

– Дръпни се от него! Дръпни се, гад, на тебе говоря!

Доктора сякаш не го чу. Митрев направи още две крачки, застана съвсем близо до него. Прицели се в гла­вата му. Цевта почти я допираше.

– Дръпни се от него, ти говоря, или ти пускам кур­шума!

Доктора се обърна и го погледна безучастно, сякаш да му каже „Давай“. Митрев видя ясно в очите му, че е готов да приеме смъртта. Смъкна оръжието. Изсумтя.

– Не си струва да хабя цял патрон за тебе, гнидо фашистка.

Митрев кимна на Шефкет, който чакаше с тояга в ръка. Той веднага започна да удря Доктора където сва­ри. Доктора не би издържал още дълго, но след няколко удара Митрев си промени решението. Той вдигна ръка.

– Стига, Шефкет!

Задъхан, Шефкет се дръпна настрана и се изплю върху камънака. Целият беше в пот от усилието. Док­тора се превиваше от болка, по лицето му се стичаше кръв.

– Я му дай една кирка – нареди Митрев на циганина.

Лагеристите бяха прекъснали работа за обедна по­чивка. Насядали на скалите направо под изгарящото слънце, те ядяха черен хляб и рядка чорба от канчета­та си. Чуваха се ударите само на една кирка. Докато се хранеха, всички гледаха по посока на самотния рабо­тещ. Някои преглъщаха с мъка.

Встрани, под сянката на една естествена арка в скал­ния масив, седяха Митрев и Шефкет. Те също обядваха. Митрев натопи залък хляб на дъното на паница с дома­ти и сирене, където се бе събрал сок, и го сдъвка. Шеф­кет дояждаше резен диня, като плюеше шумно семките, и гледаше развеселен встрани. Малко извън очертани­ята на кариерата се виждаше Доктора, който копаеше в твърдата пръст. Целият в кръв, той вдигаше кирката с мъка. Стоварваше я върху спечената като кирпич почва. После пак я вдигаше. Бе успял с нечовешки усилия да изкопае продълговат плитък трап. Потта извираше от лицето му и изтичаше в дупката на почти непрекъсната струйка. Близо до него обикаляше на кон Ристосков – другият старшина.

Митрев надигна манерка с вода и отпи. Обърса уста с ръкав, стана. Запъти се към Доктора.

– Влизай вътре – нареди. Доктора, на ръба на сили­те си, го погледна с неразбиращ поглед.

– Глух ли си?! Влизай вътре и продължавай да ко­паеш!

Доктора се спусна в изкопа, с усилие вдигна кирка­та. Продължи да копае. Митрев го гледаше отгоре, от­пивайки вода. Подсмихна се.

– Това, дето го копаеш, нали знаеш какво е?

Доктора не си направи труд да му отговори. Дори не го погледна. Продължи да копае.

Лагеристите наблюдаваха от местата си какво се случ­ва. Никой не каза нищо. Всички знаеха какво предстои.

– Стига толкова – каза Митрев. – Сега изгреби пръстта!

Доктора захвърли кирката. При удара на метала в камъка избиха искри. Доктора започна да гребе с шепи пръстта и да я изхвърля извън дупката.

Пасторът лежеше там, където бяха го оставили – на­право под слънцето. Огромно количество кръв бе покри­ло камънака под него. Рояк мухи кацаше по лепкавата кръв. Устата му едва-едва помръдваше. Дъхът му изли­заше със свистене. Въпрос на минута-две бе да издъхне.

Доктора изгреба нова порция пръст и я изхвърли из­вън изкопа. Митрев се обади:

– Стига толкова. Излизай!

Доктора се измъкна от дупката с олюляване. С мъка се държеше на краката си.

– Жаден ли си? – попита Митрев. Той му подаде ма­нерката. Доктора я надигна много бавно, защото ръка­та му трепереше. Допря я до устата си. Изпи всичката вода и пусна манерката. Тя издрънча върху камъните. Ехото отекна страшно над басейна на кариерата. Сашо потрепери при този звук.

Доктора гледаше Митрев в очите и чакаше. Митрев не бързаше. Извади кутийка цигари „Народна републи­ка“ трето качество (най-евтините, правеха ги от отпа­дъчна суровина в тютюневата фабрика към Софийския централен затвор) и предложи на Доктора. Той взе ци­гара с треперещи пръсти. Митрев драсна клечка кибрит и му я запали. Доктора запуши. Разбираше какво значи това – даваха му последна цигара. Двамата стояха така до дупката, под припичащото слънце. Никой не каза нищо. Пълната тишина бе нару­шавана само от изпръхтяването на коня на Ристосков, който се бе попривел върху седлото и наблюдаваше от­страни. Доктора погледна към пастора. Той не помръд­ваше. Бе издъхнал.