Излиза ново, преработено и допълнено издание на „Американски речник“ от Дубравка Угрешич.

„Американски речник“ (превод: Жела Георгиева, Изд. „Колибри“) е сборник с проницателни есета за постмодерната и посткомунистическата действителност.

Книги на Дубравка Угрешич може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

С присъщата й дързост, оригиналност и космополитен размах Дубравка Угрешич сблъсква, изследва, съпоставя и разграничава два свята – „от едната и от другата страна на небето“. Мирната Америка, в плен на органайзерите, джогинга, медийните внушения и вездесъщата реклама, диктатурата на щастието и мита за себе си, с нейното прословуто have a nice day, и размирната Хърватия, навъсена и объркана, в плен на трещящите бомби и балканския мит, с нейното прословуто нема проблема…

През 1991 г. Дубравка Угрешич е поканена да преподава в университета Уеслиън в Мидълтаун, Кънектикът, и същевременно да списва рубрика в холандски вестник, която назовава „Моят американски речник“. По-късно събира тези текстове в сборник, но поради погрешен удар върху клавиатурата dictionary става fictionary и така се ражда хърватското заглавие Američki fikcionar. Един нестандартен речник, неазбучен, неподреден според каноните на жанра. Речник с разпилени думи и мисли, също като породилите ги светове, в който се смесват езикът на Америка и езикът на Балканите, преплитат се времеви пластове, традиции, култури, мировъзрения, ценностни системи, манталитети.

Американски речник

Дубравка Угрешич

REFUGEE

– Откъде сте? – пита ме млад фламандски фотограф, опитвайки се с въпроса си да смекчи напрегнатото ми лице.

– От Загреб – отговарям.

– А къде е това? – пита нехайно младият фотограф, дъвчейки дъвка.

Наистина, къде е това? В Хърватия. В страната, която още не съществува. А къде е това? В Югославия. В страната, която вече не съществува. Ако страната не съществува, тогава и онова, което се случва в нея, всъщност не се случва. Няма смърт, разрушените градове не са разрушени, няма жертви, бежанците не са напуснали своите домове, побеснелите генерали от югоармията също не съществуват. Всичко е спокойно като във върнат назад и стопиран кадър. В Холандия аз съм у дома си, аз съм Летящият холандец.

Сега вече не знам нито коя съм, нито къде съм, нито чия съм, каза преди няколко дни майка ми. Този ден за пети път тичахме в импровизираното скривалище – мазето. Изпълнявайки послушно указанията на Гражданската отбрана, носехме документите си за самоличност, за да бъдем в случай на смърт надлежно идентифицирани, а не просто анонимни трупове.

Когато разбраха, че заминавам за Амстердам, съседите ми заръчаха:

– И кажете на този Ван ден Брук какво става тук…

Всички седяхме в мазето на нашата кооперация. Съседките плетяха и бродираха, промушвайки изпокъсаните си нерви през успокояващите нишки на вълната и конците. – Ще му кажа – троснах се аз.

Погледнаха ме с очи, в които нямаше ни сянка от съмнение. Сега, докато се разхождам по улиците на Амстердам, зная, че всички започнати пуловери, бродерии, покривки са завършени и в мрачното мазе на нашата кооперация нервно се плетат и бродират нови.

Във фоайето на хотел „Амбасаде“ край канала Херенграхт (в който отраженията на сградите треперят досущ като плодово желе във водата) отговарям на въпрос на журналистка.

– До днес в Хърватия са унищожени над триста паметника на културата. Да се бомбардира Дубровник, е все едно да се бомбардира Венеция например…

– Да се бомбардира Венеция?! – искрено се ужасява журналистката. – Кошмар…

B „Артис“, амстердамската зоологическа градина, наблюдавам кротките влечуги. В главата ми се мярка една бележка, която преди време прочетох в загребски вестник. Група мои сънародници изпращат отворено писмо до Павароти по повод негов концерт в защита на костенурките от Галапагос. „Господин Павароти – пишат моите сънародници, – хърватите са не по-малко застрашени. Хърватите са костенурки от Галапагос…“

– Не е трябвало – коментира мой познат. – Патетиката е контрапродуктивна.

Съгласявам се с него. Смъртта е контрапродуктивна. Югославските вестници са пълни с отворени писма. Отворени писма до Милан Кундера, отворени писма до Петер Хандке, Дьорд Конрад… Отворените писма са военен жанр, жанр на крайното отчаяние, замислен като публично посочване на другия вследствие на публично излагане на собствените чувства. Отвореното писмо е изключително неудобен и неуместен жанр, то никога не се чете от онези, до които е отправено, то е израз на публично самоунижение от страна на онзи, който го пише. Литературата по време на войната се сведе до два жанра: отворено писмо и дневник. Всичко се превръща в безвкусица, неуместност, лош виц, в непреводимата руска дума „пошлость“, както е писал някъде Набоков, в рециклиране на пошлостта.

От бомбардирания Вуковар потекоха реки от бежанци. Една жена успяла да се добере някак до роднините си в Загреб, които по чиста случайност живеели на улица „Вуковарска“. Избягвайки смъртта във Вуковар, на другия ден сутринта тя излязла на улицата и била покосена намясто от заблудена граната. Нейната смърт е лош виц. Смъртта в Югославия вече не се брои. Животът е на разпродажба, гинат евтино и сърби, и хървати.

Телефонирам на майка си в Загреб. Плаче.

– Не се безпокой – заеква през сълзи. – Всички плачем. Нервите ни не издържат…

В кафене Bodega Keyzer пия кафе и пиша на листче опозиционни двойки. Организирано, вдясно – дезорганизирано, вляво; демокрация – замяна на демокрацията с демократични символи; цивилизованост – примитивизъм; легитимност – нелегитимност; рационално съзнание – митично съзнание; обръщане към бъдещето – некрофилна обсебеност от миналото; предвидимост – непредвидимост; регламентирана система от критерии и ценности – липса на такава система; индивидуална съвест – колективна съвест; гражданин – националност… Дясната колонка изписвам под Западна Европа, лявата – под Източна Европа.

И изведнъж виждам тази Източна Европа. Седи на моята маса, наблюдаваме се като в огледало, забелязвам занемарения тен, евтиния грим, снизходително-дръзкия израз на лицето. Бърше устата си с ръка, говори твърде високо, жестикулира, вдига вежди, долавям в очите й блясък на отчаяние и хитрост едновременно, съзирам паническа нужда от гражданин втора категория да се превърне в някой. Моята сестра, моята тъжна Източна Европа.

В кафене Hoppe ме представят на югославянка с английска фамилия, получена благодарение на обикновена брачна трансакция. Подушвам я – „наша“ е, от породата, която веднага познавам. Написала е книга, personal story, събитията я заварили в Кувейт и след като се случило така, хайде, рекла си, да напише книга… Моят живот преди Кувейт, моят живот след Кувейт, бъбри сънародничката ми. 25 000 екземпляра в Америка, 20 000 в Германия, 20 000 в Англия, 20 000 в Холандия… Само французите не искат, глупаци… И филм ще снимат, разправя, по моята лична история. Очевидно обича думата „лично“.

– Защо не пишете за Югославия? И там е нещо като Кувейт – питам.

– Това не е моята лична история – отговаря бързо. – Пък и не се котира медийно… Разбирам я. Кувейт е нейният внезапно придобит ID и тя не ще го изпусне, докато се цени. И нещастието изисква добър дизайн, свой етикет и свой пазар. Ако ужасите в Хърватия бяха дизайнирани от Ив Сен Лоран, някой щеше да ги забележи. Така грамадата смърт и нещастие „там долу“, на Балканите, е пазарно неприемлива. А след като е пазарно неприемлива, значи е и морално, и емоционално неприемлива.

Във Volkskrant чета следното заглавие: Nieuw offensief federaal leger tegen Kroatië. Не разбирам езика, но смисълът ми е ясен. Досущ като тесалийския цар Еризихтон, наказан от Деметра с вечен глад, югославската армия най-напред ще изяде Хърватия, после поради липса на храна ще продължи да поглъща остатъка от „Титоландия“ – яйцето, от което се е излюпила. Накрая, изяждайки собствените си деца, ще умре в страшни мъки, ръфайки самата себе си. Страната, която в идеологическия си пакет доскоро прокламираше щастливо бъдеще, сега твори това бъдеще – бъдеща страна на просяци и инвалиди.

Докато бучащите фабрики на Балканите произвеждат лъжи, смърт и тотално унищожение, страните току до тях, в съседство, произвеждат защитни филтри на равнодушието. Разбирам, че ние „там долу“ сме неприятен проблем, дебилен роднина. Мога да разбера и че Европа желае в своето семейство само червендалести, здрави и примерни членове, но не е ли все пак страшно това?, казвам огорчено.

– Престанете да се измъчвате – отговаря ми моят амстердамски колега. – За бога, та вие не сте вашата страна!

– За съжаление, съм – казвам неочаквано и не зная дали заради този факт, прост като бирата в чашата пред мен, да плача, или да се смея.

Чиновничката в американското посолство в Амстердам студено отпраща младежа и девойката на опашката пред мен.

– Извадете си виза в Загреб – казва.

– Но консулството там е затворено – отговарят.

– Ние нищо не знаем за това – заявява чиновничката, показвайки с интонацията си, че случаят е приключен.

Аз получавам виза веднага, ще преподавам в американски университет. Заповядайте, разбира се, good luck… Изпитвам срам. Аз съм привилегирована бежанка.

Разхождам се по амстердамските улици. На Leidseplein се спирам до група хора, които демонстрират срещу fast food. Стоя си аз, ексюгославянката, дето вече не знае нито коя е, нито къде е, нито чия е, купувам си питка fast food, намигам на мургавия продавач: „Няма food без fast food“, казвам. Той се подхилва, от „нашите“ е, Третия свят, познавам го по снизходително-дръзкия израз на лицето. Стоя в един кюп с тълпата, стискам под мишница „Тайният дневник на Лора Палмър“, току-що купен, в главата ми се мяркат родни картинки, така напомнящи на soap-noir на Линч. Само дето кръвта, която се лее там, е истинска. Младежът до мен държи плакат с надпис STOP FAST FOOD.

Изваждам от чантичката си флумастер и написвам на вътрешната страна на корицата на дневника на Лора – единствената хартия, която имам – посланието STOP THE WAR IN CROATIA. Държа корицата вдигната, съзнавайки напълно собствената си незначителност, съзнавайки напълно фаталните стратегии на света. Смесила се с горещата тълпа, изпращам своя сигнал. Погледът ми е насочен към блестящата реклама на отсрещната страна на улицата. Рекламата ми намига и сякаш казва: „Ще мисля за това утре“. I’ll think about that tomorrow, шепне моята сестра, моята хубава Западна Европа.

Още от / за Дубравка Угрешич

Дубравка Угрешич е родена през 1949 г. в Кутина, Хърватия, в семейство на хърватин и българка. По време на етническите конфликти в бивша Югославия в началото на 90-те избира доброволното изгнаничество и интелектуална свобода и емигрира в Холандия.

Творчеството й не пести критики към съвременното общество, често поднесени шеговито и иронично, разнищва проблемите с идентичността и имиграцията, както и порочното, често снизходително отношение към жените писателки.

Преведени на повече от 20 езика, произведенията й са удостоени с престижни отличия, сред които наградата на Берлинската академия по изкуствата „Хайнрих Ман“, Международната литературна награда „Нойщадт”, наричана още „Американската Нобелова награда за литература“, и номинация за Международната награда „Ман Букър“.