Науката от Света на Диска (корижа)

По книжарниците вече можете да намерите „Науката от Света на Диска“ от Тери Пратчет – неиздавано преди попълнение за библиотеката на всеки, който обича Света на Диска, но същевременно иска да научи едно-две неща и за собствения ни свят, в съавторство с учените Иън Стюарт и Джак Коен.


Книгите на Тери Пратчет може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN21, от Ozone.bg тук.
* Промокодът JASMIN21 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


В една далечна галактика… съществува малка кръгла планета. Тя се състои предимно от разтопена, горяща лава, която изгаря всичко за частици от секундата, а няколко километра над повърхността ѝ я е обградил такъв вакуум, че направо може да ти изсмуче въздуха от костите. По повърхността ѝ щъкат малки двукраки твари. И доколкото им е известно, са единствените форми на живот, които могат да говорят и да пишат в цялата Вселена. Кой може да измисли подобна история, ако не някое много развинтено въображение?

Магьосниците в Невидимия университет не са известни особено с въображението си – най-вече Архиканцлер Ридкъли, който никога не разбира какво му говорят преподавателите по Невидими писмена за глупости като континууми, кванти и паралелни вселени. Но когато авария в Крилото за високоенергийна магия едва не унищожава Света на Диска, насред Анкх-Морпорк се ражда цяла нова миниатюрна вселена. В нея няма и следа от магия и малката синя планета виси насред нищото благодарение на… ами, благодарение на неща като физика, вместо на гърба на огромна костенурка и четири слона. Което си е объркващо, както и да го погледнеш.

Докато магьосниците наблюдават бясното развитие на малката планета и преминават през бурната еволюция на геоложките периоди, Светът на Кълбото се развива пред очите ни.

Колко още неща не знаем за собствения си свят? Защо за някои хора е по-лесно да повярват, че Земята е плоска? Защо толкова много хора твърдят, че са отвличани от извънземните? А това свързано ли е по някакъв начин с измирането на динозаврите? Как е станало така, че същите части от мозъка ни, които навремето са ни пазели от дебнещ в храстите хищник, сега са се превърнали в причината, заради която можем да четем романите на Тери Пратчет – и да се забавляваме искрено с тях?

В издадената за пръв път на български книга Пратчет ни разказва история на два свята – един, в който съществуват вещици, магьосници и малки богове, и друг, в който хаотично блъскащите се частици са се подредили така, че да създадат динозаври и космически кораби. Всъщност втората история може би вече ви звучи познато.

„Науката от Света на Диска“ (ИК „Сиела“) е същинска енциклопедия на познанието за нашия собствен свят и странните му правила, оцветена с легендарното чувство за хумор на любимия на поколения сър Тери Пратчет.

Из „Науката от Света на Диска”

Тери Пратчет
в съавторство с Иън Стюарт и  Джак Коен

Пондър реши да импровизира.

Той вдигна в ръката си една чаша вода.

– Давате ли си сметка, господа – каза той, – че тавмичният потенциал на тази вода… искам да кажа, магическото поле, създавано от съдържанието на наративия в нея, което ѝ казва, че наистина е вода, като по този начин ѝ позволява да продължава да бъде вода, вместо например, ха-ха, гълъб или жаба… би могъл, ако успеем да го освободим, да се окаже достатъчен да пренесе целия този университет чак на Луната?

Той ги изгледа с грейнало лице.

– Ами, тогава по-добре да си стои вътре – каза Завеждащият катедрата по неопределени науки.

Усмивката на Пондър застина на лицето му.

– Очевидно, не можем да го извлечем целия – каза той, – но можем да извлечем…

– Достатъчно, за да пренесе малка част от университета на Луната? – попита Лекторът по съвременни руни.

– Един отпуск може да се отрази добре на Декана – обади се Архиканцлерът.

– Възразявам срещу тази забележка, Архиканцлере.


– Просто се опитвам да разведря атмосферата, Декане.


– Но бихме могли да извлечем достатъчно за всякакви полезни цели – намеси се Пондър с видимо усилие.


– Например за отопление на кабинета ми – каза Лекторът по съвременни руни. – Тази сутрин водата в каната ми пак беше замръзнала.

– Точно така! – възкликна Пондър и сграбчи като обезумял този шанс за полезна „магьосническа измама“. – Можем да го използваме, за да кипнем водата в едно огромно котле! Това е всичко! Съвсем безопасно е! В него няма нищо опасно! Точно затова Съветът на Университета ми даде разрешение да го направя! Вие нямаше да ми позволите да го направя, ако беше опасно, нали така?

Той изгълта водата на един дъх.
Събраните магьосници като един отстъпиха няколко крачки назад.

– После ще ни разкажеш как е било там горе – каза Деканът.


– Донеси малко камъни. Или нещо подобно – каза Лекторът по съвременни руни.

– Помахай ни оттам – каза Старшият наставник. – Разполагаме с  доста добър телесоп.


Пондър втренчено изгледа празната чаша в ръката си и за пореден път ревизира общата картина в главата си.

– Хм, не – каза той. – Горивото трябва да се налее в реакторната машина, нали разбирате? И тогава… и тогава…

Той се отказа.

– Магията започва да се върти и накрая стига под бойлера, който сме свързали с нея, и тогава в целия университет ще бъде топло и приятно – каза той. – Имате ли въпроси?

– Откъде се сипват въглищата? – попита Деканът. – В днешно време джуджетата взимат безбожно скъпо.

– Не, сър. Няма нужда от въглища. Топлината е… безплатна – каза Пондър.

По лицето му се стече малка капка пот.

– Наистина ли? – възкликна Деканът. – Е, това ще ни спести разходи за отопление, нали така, Ковчежнико? Ъ-ъ? Къде е Ковчежникът?

– Ами… хм… Ковчежникът ми асистира днес, сър – каза Пондър.

Той посочи високия вътрешен балкон, който гледаше към двора. На него стоеше Ковчежникът, с разсеяната си усмивка, и държеше брадва. За парапета пред него беше завързано едно въже, което беше преметнато през една подпорна греда и удържаше над средата на реакторната машина една дълга, тежка, висяща пръчка.

– Има… хм… съвсем малка вероятност машината да произведе прекалено много магия – каза Пондър. – Пръчката е оловна, ламинирана със самодивско дърво. В комбинация помежду си двете по естествен път потушават всички магически реакции, нали знаете? Така, ако нещата станат прекалено… имам предвид, ако поискаме да успокоим нещата, той просто ще отсече въжето и пръчката ще падне точно по средата на реакторната машина, нали разбирате?

– А за какво е другият човек до него?

– Това е господин Търнипсийд, редовният ми асистент. Той изпълнява функцията на резервно защитно устройство.

– И какво точно прави?

– Работата му е да изкрещи: „Веднага отсечи проклетото въже!“, сър.

Магьосниците се спогледаха и си кимнаха. По стандартите на Анкх-Морпорк, където обикновеният палец се използваше като инструмент за измерване на температурата, това бяха крайно строги мерки за безопасност на труда.

– Е, на мен ми изглежда достатъчно безопасно – заяви Старшият наставник.

– Откъде ти хрумна тази идея, господин Стибънс? – попита Ридкъли.

– Ами, хм, до голяма степен от собствените ми проучвания, но освен това почерпих доста идеи от внимателния прочит на Скрижалите на Локо в Библиотеката, сър.

Пондър сметна, че няма как да сгреши с този отговор. Магьосниците обичаха древната мъдрост, стига да е достатъчно древна. Според тях мъдростта беше като виното и ставаше толкова по-добра, колкото повече не я закачаш. Всичко, което не се знае поне от няколкостотин години, вероятно не си струваше да се знае.

– Локо… Локо… Локо – каза замислено Ридкъли. – Това е някъде на север в Юбервалд, нали?

– Точно така, сър.

– Опитвам се да се сетя – продължи Ридкъли, като поглаждаше брадата си. – Не е ли една голяма дълбока долина, оградена с пръстен от планински върхове? Особено дълбока долина, доколкото си спомням.

– Точно така, сър. Според каталога в Библиотеката, скрижалите са били открити в една пещера от експедицията на Кръстли…

– С много кентаври и фавни и други необичайно оформени магически работи, доколкото си спомням от прочетеното.

– Къде, сър?

– Станмър Кръстли не е ли онзи, който умря от планети?


– Не съм запознат с…


– Изключително рядко магическо заболяване, доколкото знам.

– Действително, сър, но…


– Сега, като се замисля, всички членове на тази експедиция се разболяха от нещо сериозно магическо в рамките на няколко месеца, след като се върнаха оттам – продължи Ридкъли.

– Ъ-ъ, да, сър. Беше изказана хипотезата, че над онова място тегне някакво проклятие. Абсурдна идея, разбира се.

– Някак се чувствам длъжен да попитам, господин Стибънс… каква е вероятността това нещо просто да гръмне и да унищожи целия университет?

Сърцето на Пондър се сви. Мислено огледа въпроса и реши да потърси убежище в истината.

– Никаква, сър.

– А сега се опитай да отговориш честно, господин Стибънс.

Точно това беше проблемът с Архиканцлера. Най-често не правеше нищо друго, освен да обикаля наоколо и да крещи по хората, но когато си направеше труда да подреди всичките си мозъчни клетки, можеше да ги насочи право срещу най-близкото слабо място.

– Ами… в малко вероятния сценарий за развитие на събитията, в който нещо сериозно се обърка, то… няма да взриви само университета, сър.

– А какво ще взриви, ако мога да попитам?


– Ами… всичко, сър.


– Имаш предвид, всичко съществуващо?


– В радиус от приблизително петдесет хиляди мили в космическото пространство наоколо, сър, да. Според Хекс, ще се случи мигновено. Дори няма да усетим кога е станало.

– И вероятността за това е…?


– Около едно към петдесет, сър.


Магьосниците си отдъхнаха.


– Това е доста безопасно. Дори не бих заложил на кон с такива шансове – каза Старшият наставник.


От вътрешната страна на прозорците на спалнята му се беше натрупал половин инч лед. Подобни неща карат човека да преценява риска по съвсем лични критерии.

Още от/ за Тери Пратчет открийте тук.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук