В тази книга поезията на Елисавета Багряна достига до българския читател по необичаен начин.

Целта на съставителството е да я открием за себе си, (пре)прочитайки я.

Съдържанието обхваща всички значими текстове на поетесата, въведени като чиста поезия: линеарен текст без начало и без край.

Въпреки че хронологията на възникването на творбите е запазена, те не са подредени според вътрешните социокултурни и екзистенциални етапи и контексти, в които са публикувани.

Премахнати са всички прагове на рецепцията, които биха могли да я обременят идеологически: граници (рамки), дати и пояснителни бележки – и произведенията са поднесени в пределно отворен и неограничен режим на четене (което може да тече и в обратна последователност – отзад напред).

Важно е художественото съзнание на Багряна, породило тази хармонична, тревожна, на места минорна и силно рефлективна лирика, да култивира у читателя взискателен вкус и българският език да бъде усетен през неговите сакрални звукови вибрации.‌

Аз обичам самата любов
Избрана лирика

Елисавета Багряна

СЪН

Аз те срещнах – и бликна в душата ми песен
на предчувствие, радост и страх –
якаш топло крило ме издигна, понесе,
сякаш в някакъв сън заживях.

Засънувах аз синия пламък, пробляснал
в удължените странни очи –
покоряващ неволно, обещаващ неясно,
като спомена – скъп и горчив.

Знам, че още преди да се сгрее земята
и стопи навалелият сняг,
преди първия полъх на пролет и лято
аз ще бъда разбудена пак –

и от мойте възторзи, надежди, победи
ще остане – един спомен тих,
една гънка горчива край устните бледи
и в тетрадката – някой нов стих.

ВИК

Във тази стая – тясна, тъмна, ниска,
умирам от неизцерима рана,
че аз не съм възлюбена и близка,
ни чакана от някого, ни звана.

А искам само, само да обичам,
жадувам искроструйно, светло вино;
от всяка тъмна мисъл се отричам,
край всеки враг беззлобно ще отмина.

И искам щедро, волно да отдавам
това, що в мен гори, трепти и пее,
и в царски празненства да разлюлявам
над скъпи гости звънки полилеи. –

Че мойта младост, огненопламтяща,
и моята душа на чучулига,
и моето сърце животрептящо
като вихрушка над света ме вдигат.

ЕДИНСТВЕНИЯТ

Ти ли беше в миналото?
Ти ли си сега?
Ти ли с мен ще бъдеш утре?

Този образ, който виждам
под затворените си клепачи,
този силует с различна сянка,
който неотменно с мен върви,
този глас, от който се събуждам
и запявам сутрин,
името, с което те наричам –
твои ли са? Твои ли са?

Ти ли си, или това е
образът и името
на моята любов,
незагасваща в сърцето ми,
както огъня в сърцето на земята.

Ти ли си, или това е
образът и името
на мойта жажда,
чакаща и тръпна,
както жаждата на плодната земя
за дъждоносен облак.

Ти ли си, или това е
образът и името
на мойта болка
по единствения
вечен,
неотлъчен спътник –
както месецът е към земята. Ти ли си?