Планините не признават сезони. Те винаги са величествени, примамливи и… опасни.

Добре е, че се появяват смели безумци, които могат да ни преведат през тях.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Иван Панкев е фотограф и пътешественик, обиколил всички 42 планини в страната ни. В луксозния албум „Планините на България” той разказва в 54 пътеписа приключенията си при изкачванията на техните първенци, както и на някои други емблематични върхове. Неговите истории и снимки обхващат и четирите годишни времена, включително и най-свирепите зими и разкриват непознати кътчета, далеч от утъпканите пътеки и впечатляващи в своята дива красота.

В албума са събрани пет разказа за Стара планина, четири за Родопите, по три за Рила и Пирин, два за Средна гора и по един за останалите планини в страната ни, а майсторските фотографии допълват по възхитителен начин това своеобразно обяснение любов към родната природа.

Заедно с пътешественика Иван Панкев и  ултрамаратонеца Ивайло Атанасов ще изкачим в 54 пътеписа родните първенци, както и някои върхове, ще поемем по непознати и съвсем нетуристически пътеки, за да погледнем България оттам, където небето и земята се срещат.

Междувременно ще научим полезни за оцеляването неща по време на странстване.  Защото някои вечери са твърде хубави, за да свършат просто ей така.

Планините на България

Вр. Виден (1487 м)
Конявска планина

Откакто се захванах с проекта „Планините на България“ обаче, моята цел никога не е била изкачването на конкретен връх, пък бил той и най-висок в дадена планина. Стремя се да я обходя, да я опозная, да видя нейното многообразие. В случая с Конявска планина не успях да постигна това в рамките на един ден, затова ѝ отделих два.

С Татяна се прибрахме вкъщи в края на януари 2018 г. след два вълнуващи, но уморителни месеца на планински преходи, спане на палатка и пътуване на автостоп из възможно най-отдалеченото от България място на Земята – Нова Зеландия. Бяха ми нужни точно три седмици почивка, преди да съм готов за нови приключения. Нямам спомен защо поднових скитанията си по родните пътеки точно с Конявска планина. Със сигурност не я предложи спътникът ми този ден. Крум не е такъв човек. Той си избира компанията, не дестинациите. Най-вероятно съм нямал голям избор, защото тогава все още бях транспортно независим – без кола или поне велосипед транспортът въобще не зависеше от мен.

Едва тръгваме от гарата в Земен и ето ни пред Земенския манастир „Свети Йоан Богослов“.

Оказва се любопитно място, особено разположената в средата на двора му църква, излъчваща автентичност – докато другите сгради били разрушавани и възстановявани неколкократно, тя е оцеляла цели 9 века.

Ходим значително повече и газим малко сняг в усоите, но пък се връщаме не векове, а хилядолетия назад във времето. Пещерата оброчище на Свети Иван Рилски е била сакрализирана от древните траки много преди светецът покровител на българския народ да се приюти в нея през X век. Обраслият римски път, водещ дотук, оброчният кръст, издълбаните скални графити и надписи… – преградата между настояще и античност сякаш изтънява с всяка капка на стичащата се по тавана и събираща се в ритуално кладенче на пода и смятана за лековита вода.

Възнасяме се стръмно нагоре към светлите простори на вр. Риш (1442 м), където кротко пасат (какво ли в този дълбок сняг?) два коня.

Чудно как съм бил навързал нещата в главата си – кратък февруарски ден, нередовни и бавни влакове, дълъг маршрут с неясен край. След 25 км с 1350 м изкачване по залез слънце сме едва на Конявския проход, а до връх Виден остават още 7 км на посока. Поне се намираме на главния път между София и Кюстендил, но сме изпуснали и последния преминаващ автобус. Надеждата ни е някой да се престраши да качи по тъмно двама мъже стопаджии. За да подобрим шансовете си, а и за да не  ни отнесе някой камион, Крум осветява с челник вдигнатия ми палец.

Три седмици по-късно се намираме на абсолютно същото място. Не обичам половинчатите и недовършени неща. Стоят ми в списъка със задачи и ме дразнят.

Отново потегляме от гара Земен след влак от София, но вече сме „Тримата от запаса“ – Тунчо също е заявил желание да страда. Този път обаче сме с велосипеди и скоростта ни е съвсем различна – през селата Блатешница, Байкалско и Буново достигаме Конявския проход, докато слънцето е все още в зенита си. Нагоре е интересната част. Придвижването с колело по коловози в размекнат сняг е забавно, но не задължително здравословно занимание. Все пак чисто новото ми електриковозелено возило се справя с всички предизвикателства, които включват не само каране през сняг, но също така през лепкава кал и дори през една нива.

Най-високият връх на Конявска планина пък ме изненадва с гол, частично скалист релеф и 360-градусова панорама към Кюстендилската котловина и белеещите се в снегове била на поне дузина планини – Рила, Пирин, Витоша, Верила, Стара планина, Славянка, Осоговска планина, Руй…

На това му викам аз Виден връх!