Днес разгръщаме „Вирджиния Улф” – проникновен портрет на една от най-забележителните писателки на модернизма, създаден от сина на Вита Саквил-Уест, писателя Найджъл Никълсън.
„Вирджиния Улф“ (превод: Иглика Василева) е необикновена биография.
Книгите на Вирджиния Улф може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Написана е от човек, който е познавал авторката на „Госпожа Далауей” и „Стаята на Джейкъб” още от малък.
В книгата са застъпени всички ключови моменти, обстоятелства и идеи, които правят живота й така интригуващ и до ден-днешен за поколения читатели. Освен това биографията съдържа оценка на големите й литературни постижения.
Найджъл Никълсън ни представя разказ от първо лице, изпъстрен с много интимни случки и лични спомени, които не могат да се прочетат никъде другаде. Той обрисува Вирджиния Улф като централна фигура в небезизвестния интелектуален кръг Блумсбъри, възхищава се на удивителната оригиналност на романите й, особено на „Вълните“, изказва честното си мнение за двете й полемични книги „Собствена стая“ и „Три гвинеи“.
Вирджиния Улф
Найджъл Никълсън
ОТ МУРСИЯ В ИСПАНИЯ
Вирджиния пише на Вита Саквил-Уест, тоест на майка ми. За пръв път двете се срещат няколко месеца преди това. Писмото ѝ е в отговор на предложението на Вита Вирджиния да стане член, ако желае, на ПЕН клуба, международно литературно общество, което се занимава не толкова с литература, колкото със самите писатели. Писмото на Вирджиния, макар и любезно, всъщност представлява много хладен отказ. Вита очевидно е изтълкувала погрешно характера ѝ. Сметнала е, тъй като „Блумсбъри“ все пак е общество, че Вирджиния е общителен човек и би се радвала на възможността да обсъжда с други писатели – вярно, повечето от тях непознати – трудностите на професията. Странно е, че Вита допуска подобна грешка, тъй като тя също е много потайна относно работата си. На пръв поглед изглежда, че грешката ѝ ще сложи край на приятелството им още преди да е започнало.
Срещат се през декември 1922-ра на един обяд с Клайв Бел, а след четири дни Вита я кани на вечеря заедно с Клайв и Дезмънд Маккарти. Според Вита вечерта е минала много успешно. Тогава тя пише на баща ми: „Направо съм влюбена във Вирджиния Улф, като я видиш, и ти ще се влюбиш. Ще занемееш пред чара и пред личността ѝ. Съвършено непревзета. Носи се ужасно облечена. Никой друг не ме е запленявал по този начин“. Докато описанието, което Вирджиния прави в дневника си относно Вита, не е толкова ласкателно. „Не е много по моя взискателен вкус – надута, мустаката, пъстроцветна като папагал, с цялата тази изискана небрежност на аристокрацията, но не и с ум на творец.“ Въпреки това тя кани Вита да ѝ гостува в Хогарт Хаус и тяхното приятелство, да не кажа интимна близост, процъфтява. „Вечерях с Вирджиния в Ричмънд. Тя е все така прекрасна.“ „Обядвах с нея на Тависток Скуеър, където току-що се е настанила. Отидохме да видим мама [лейди Саквил], главата ми е напълно замаяна от Вирджиния.“ Нейното възхищение все още не намира ответ, но после идва ред на епизода с ПЕН клуба, който за малко да го охлади.
И двете посягат да докоснат с връхчетата на пръстите си онова, което трябва да сграбчат с цели шепи, но изглежда, си оставят време и място за отстъпление, ако се случи някоя от тях да се разколебае. Минават цели две години, преди приятелството им да се превърне в интимна връзка, и цели три – преди и двете да нарекат тази връзка любов. Толкова невероятно е приятелството им, че всичките им биографи го тълкуват различно. Имаме Вита, изключително дръзка в един момент и изключително плаха в следващия; влюбва се във Вирджиния, жената, от която се бои и която е десет години по-възрастна от нея. Според Вита в „Блумсбъри“ всички са прекалено големи умници, освен това са преднамерено недружелюбни към непознати. „Чувала ли си някога за Мур?“ – пита я Вирджиния. – „Искаш да кажеш за писателя Джордж Мур ли?“ – „Не, не, не – Дж. Е. Мур, философа“, за когото Вита никога нищо не е чувала. Още в началото на тяхното приятелство Вита и баща ми са поканени на вечеря на Гордън Скуеър с Вирджиния, Ленард, Ванеса, Дънкан Грант, Клайв и Литън Стрейчи. Съвършено ясно, че тя е била организирана, за да огледат приятелката на Вирджиния. Литън се присмива на баща ми за биографичната му книга за Тенисън (която е излязла от печат в същия този ден) и Харолд – засегнат и смутен – потъва в мълчание до края на вечерта. От съпричастност към него Вита също се умълчава. Два дни след това Вирджиния пише в дневника си: „Беше ужасно мъчителна вечер… Всички стигнахме до общото заключение, че двамата са неизлечимо глупави“.
Харолд не беше никак глупав, но Вита, когато се чувства неловко, можеше да изглежда глуповато. Седнала пред писалището, идеите се рояха в главата ѝ, бликаха като от рога на изобилието, но в присъствието на повече от един-двама души се затрудняваше да разговаря с лекота. Не притежаваше дарбата да реагира светкавично с остроумни отговори, не умееше да обърне един предизвикателен въпрос в своя полза – изкуство, с което всички от кръга „Блумсбъри“ се славеха. И което е повече: в техните очи тя е старомодна. Те непрекъснато сравняват нейната пасторална поема „Земята“ с „Пустата земя“ (различието се съдържа дори в заглавията), изтъквайки слабостите ѝ. Вита нямаше вкус към класическата музика, освен това смяташе художествените пана, изрисувани от Дънкан и Ванеса на Тависток Скуеър, за „невъобразимо грозни“. Затова не е никак чудно, че Ванеса смята Вита за „ненужна стока, внесена в нашето общество“, и е изумена от все по-голямата близост на Вирджиния с нея, нищо чудно дори да я е ревнувала от нея. „Махна ли се твоята Вита? – пише веднъж до сестра си. – Не си хаби силите в писания до нея. В това отношение аз претендирам за първото място.“
Тогава каква е причината това конфузно приятелство да се превърне в любовна връзка? Какво у Вита привлича Вирджиния? Преди всичко, Вита има доста по-забележително минало. Нейните знатни предци, огромното владение на рода Саквил, имението „Ноул“, което събужда у Вирджиния исторически асоциации и усещания, сякаш е вдишала уханието на цветни потпури в антична купичка, но според мен не и нейният снобизъм, тъй като аристокрацията няма нужда от него, освен ако, какъвто е случаят с Дейвид Сесил, представителите ѝ притежават също така и качествата, които тя търси у хората. Самата Вита реагира доста остро срещу традициите на собственото си семейство, но в същото време ги зачита. Именно нейната книга „Ноул“ и родът Саквил“ за пръв път привлича вниманието на Вирджиния. Вита отказва да играе ролята, която се очаква от единственото дете на толкова прочута династия. Още от четиринайсетгодишна възраст, без да бъде насърчавана от родителите си, тя вече пише пиеси и обемисти любовни и героични романи на изключително богат и красив език, някои от тях на френски и италиански, които е говорела свободно. Отнася се с пълно пренебрежение към децата, които майка ѝ кани в „Ноул“, за да си играят по време на следобедния чай: заключвала ги в бараката за инструменти и заглушавала виковете им, като напъхвала в ноздрите им маджун. Когато идва време да бъде представена в обществото, тя е красива дебютантка, тъмнокоса и бляскава, ухажвана от „всеки танцуващ дребосък в Лондон“, както сама нарича обожателите си. Би могла да бъде господарка на замъците на Белвоа или Харуд – родове, толкова прочути, колкото и Ноул, – но тя предпочита да се омъжи за Харолд Никълсън – съвършено беден трети секретар във Форин офис.
И това не е всичко. Докато е още момиче, установява, че собственият ѝ пол я привлича повече, отколкото момчетата и мъжете. Първото ѝ сантиментално увлечение е с някаква глупачка на име Розамунд Гроувнър, която зарязва заради Вайолет Трефюзис, дъщеря на Алис Кепъл, любовницата на крал Едуард VII. Само година или две преди да срещне Вирджиния, тя избягва с Вайолет във Франция, след което съпрузите и на двете отиват да ги приберат и в Амиен се разиграва драматична сценка, която се превръща – на хартия и на филм – в една от най-прословутите случки в живота на английската аристокрация. Всичко това е известно на Вирджиния и тя е силно впечатлена. Друго нещо, което също я е привлякло, е, че и Вита е писателка, много по-известна през 1922-ра, отколкото самата Вирджиния, защото освен ранните си романи тя пише и поезия и е достатъчно добра като литературен критик, за да може – по преценка на Ленард – да сътрудничи редовно на „Нейшън“ с рецензии за книги. Значи, би било възможно двете да си говорят за литература като равни, макар Вита да признава, че Вирджиния е много по-талантлива от нея, което Вирджиния не си прави труда да опровергае, но вече при общия им литературен интерес размяната на писма не секва. Писмата на едната се зареждат с плам от писмата на другата. Писмата на Вирджиния до Вита са далеч по-забавни в сравнение с онези, които пише до Вайолет Дикинсън, както и тези на Вита до другата Вайолет. Има случаи, в които Вирджиния не успява да потисне възхищението си от творбите на Вита. Да, „перо от месинг“ е презрителна присъда, която тя споменава в писмо до Жак Ревера и която много често се цитира, за да се подчертае високомерното ѝ отношение, но то изобщо не е типично. Вирджиния вижда в „Земята“ даровитост, на която самата тя е неспособна, в „Прелъстители в Еквадор“ (на която е издател) – находчивост, за каквато не е и подозирала, съдейки по разговорите с Вита, а по повод на „Пътник за Техеран“ тя пише до Вита: „Да… според мен е страшно добра книга. Не съм била наясно с широтата на твоята проницателност“ – и го е казала съвсем сериозно. Умът на Вита, както тя открива, „е като тъмен таван, пълен със съкровища“. По думите на Виктория Глендинг относно „Прелъстители“, Вита е „надблумсбърила „Блумсбъри“. В същия брой на „Ню Йорк Ивнинг Поуст“ тя рецензира едновременно „Госпожа Далауей“ и „Прелъстители“, но начело на колонката си поставя книгата на Вита, която обсипва с похвали, докато за книгата на Вирджиния казва накратко, че е „мъгла от думи“. Твърди се, че Вита била като майка на Вирджиния, но аз не намирам никакви доказателства за това. Тяхната връзка, макар и колеблива в началото, винаги е била равностойна и може би закрилническа от страна на Вита, но не ѝ майчинска, нито зависима или смирена от страна на Вирджиния. И двете се държат едновременно грижовно и предизвикателно една към друга. Вита е много учудена, че Вирджиния изобщо може да я пожелае плътски (по думите на Вирджиния), а когато през декември 1925-а двете спят заедно за пръв път в „Лонг Барн“, къщата на Вита, недалеч от Ноул, това, изглежда, се е случило толкова по инициатива на Вирджиния, колкото и на по-опитната Вита. Както проницателно коментира Мичъл Лиска: „Вита непрекъснато разпалва жарта на страстта, но и винаги отстъпва от разгорелия се пламък“. Тя, естествено, се е чувствала поласкана, но в същото време се е бояла да не възпламени страстта на Вирджиния от страх, че това може да отключи пристъп на лудост. „За бога, внимавай – предупреждава я Харолд, когато тя му признава връзката си. – Това не е просто игра с огъня; това е игра с гелигнит.
За автора
Найджъл Никълсън е син на Вита Саквил-Уест, близка приятелка на Вирджиния Улф и за кратък период нейна любовница. Двете прекарват дълги дни заедно, най-вече по времето, когато Джини, както са я наричали на галено, пише „Орландо“ – въображаемата биография на неговата майка.
Никълсън е редактор на изданието от шест тома писма на Вирджиния Улф. Автор е и на други биографични книги, сред които „Портретът на един брак“ за прочутите си родители, и двамата писатели. През 2000 г. е удостоен със званието „Кавалер на ордена на Британската империя“ за заслуги в областта на литературата и за запазване на историческата памет.
През октомври почитателите на Вирджиния Улф и биографичните драми ще имат изключителната възможност да гледат филма „Вита и Вирджиния” – завладяваща история за любовната връзка между предизвикателната аристократка и писателка Вита Саквил-Уест и Вирджиния Улф, иконата на литературния модернизъм. Копродукцията на Великобритания и Ирландия е част от програмата на CineLibri 2019! За допълнителна информация следете уебстраницата на фестивала www.cinelibri.com
Още от/ за Вирджиния Улф
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.