Британският майстор в жанра предлага напрегнат сюжет, оригинални диалози и колоритни персонажи, както и сцени от кухнята на киното, които ще откраднат вниманието на почитателите на криминалния съспенс.

Жестоко убийство, измами и един детектив, който разкрива чужди тайни и крие своите – и Антъни Хоровиц, отново в ролята на недоумяващ любител на загадките в собствения си роман.

Известен адвокат е зверски убит с бутилка вино, която струва две хиляди паунда. Мизантропът Даниъл Хоторн, самотен и озлобен частен детектив, отново трябва да помогне на лондонската полиция.

Двамата с писателя Антъни Хоровиц, изпълняващ по неволя ролята на доктор Уотсън, тръгват по заплетена следа, която ще доведе до друга загадъчна смърт, останала далеч в миналото…

“Когато хората пазят тайни, тайните имат неприятното свойство да загниват.

Така могат да станат отровни. И смъртоносни.”

Присъдата е смърт

Антъни Хоровиц

Ако сте чели книгата ми „Убийството е всичко“, вече знаете, че детектив Даниъл Хоторн от криминалната полиция първоначално ми беше представен като консултант по един телевизионен сериал, чийто сценарий пишех тогава: „Несправедливост“. Някога беше работил за Скотланд Ярд, но това беше приключило след нещастен случай с един заподозрян. Някакъв мъж, който се занимавал с детска порнография, паднал надолу по бетонно стълбище. В онзи момент Хоторн се намирал точно зад гърба му. В крайна сметка бил уволнен и се наложило да започне да си изкарва прехраната самостоятелно. Можел е да се насочи към охранителна дейност, както много други бивши детективи, но вместо това решил да използва таланта си, за да помага на филмови и телевизионни компании в продуцирането на криминални истории, което доведе и до нашето запознанство. Но както установих скоро след това, силите на реда все още не бяха приключили напълно отношенията си с него.

Обаждаха му се, когато полицията се натъкнеше на „заплетен случай“ – такъв, който изглежда труден за разрешаване още от самото начало. Повечето убийци действат свирепо и необмислено. Съпруг и съпруга се карат. Може би са прекалили с алкохола. Единият от двамата взема чук и – бам – всичко свършва. С пръстовите отпечатъци, пръските от кръвта и всички останали веществени доказателства цялата работа се разрешава в рамките на двайсет и четири часа. А и в днешно време, с всички тези охранителни камери навсякъде, вече е почти невъзможно да се измъкнеш от местопрестъплението, без да заснемат ухилената ти физиономия.

Много по-редки са предумишлените убийства, при които извършителите реално отделят известно време, за да обмислят престъпленията си – и любопитното е, че понеже разчитат толкова прекомерно на технологиите, съвременните детективи изпитват много повече затруднения при тяхното разрешаване. Помня една улика, която вкарах в един епизод на сериала „Поаро“ по произведенията на Агата Кристи, когато пишех сценария за „Ай Ти Ви“. На местопрестъплението е оставена женска ръкавица с избродирана буква „H“. Съвременните детективи могат да установят къде и кога е изработена, от каква материя е направена, кой размер е и до какво точно се е докосвала през последните няколко седмици. Но може и да не се досетят, че буквата „Н“ всъщност е изписана на кирилица и ръкавицата е била оставена умишлено, за да натопи някой друг. За подобни езотерични прозрения им трябваше човек като Хоторн.

Работата беше там, че не му плащаха особено добре, и след като приключихме с „Несправедливост“, той се свърза с мен и ме попита дали бих искал да напиша книга за него. Беше си чисто търговско предложение. На корицата щеше да пише моето име, но щяхме да делим печалбата петдесет на петдесет. От самото начало знаех, че не беше добра идея. Аз съчинявам истории; предпочитам да не обикалям да ги търся из града. Още по-важното е, че обичам аз да ръководя книгите си. Нямах никакво желание да се превръщам в техен герой, при това второстепенен: вечният помощник.

Но той някак успя да ме убеди и въпреки че работата по разследването едва не ме уби, при това съвсем буквално, първата книга вече беше завършена, макар и все още да не беше публикувана. А имаше и още един проблем. Новият ми издател – Селина Уокър от „Рандъм Хаус“ – беше настояла да подпишем договор за три книги и аз, насърчен от агентката си, се бях съгласил. Мисля, че това се случва с всеки писател, без значение колко книги е продал. Договорът за три книги е символ на стабилност. Означава, че можеш да планираш времето си, като знаеш точно какво предстои да правиш. Но също така означава, че си длъжен да ги напишеш. Няма покой за неуверените.

Разбира се, Хоторн знаеше това, така че цяло лято бях очаквал телефонът да звънне, като междувременно се бях надявал да не го направи. Хоторн несъмнено беше изключително способен. Беше разгадал първата мистерия, сякаш беше детска игра, макар аз самият да бях пропуснал да забележа всяка една от уликите, с които се бях сблъскал. Но в личен план го намирах за крайно дразнещ човек. Беше мрачен, самотник, и отказваше да сподели с мен каквото и да било за себе си, макар да се предполагаше, че съм негов биограф. Някои неща в поведението му намирах, меко казано, за обезпокоителни. Той ругаеше непрекъснато, пушеше и ме наричаше „Тони“. Ако бях решил да си избера герой от реалния живот, това в никакъв случай нямаше да е той.

И ето че сега отново ме преследваше – едва няколко седмици, след като бях завършил „Убийството е всичко“. Все още не му бях показал книгата и той не знаеше какво съм написал за него. Бях решил това да си остане така, възможно най-дълго.

– И кого са убили? – попитах аз.

– Името му е Ричард Прайс.

Хоторн замълча, сякаш очакваше да знам за кого говори. Не знаех.

– Адвокат е – продължи той. – Занимава се с бракоразводни дела. Доста често пишеха за него по вестниците. Много от клиентите му са били популярни. Известни личности… сещаш се.

Докато говореше, аз си дадох сметка, че името все пак ми беше познато. Бях чул нещо за него по радиото, докато ме откарваха към снимачната площадка, но понеже бях полузаспал, не бях слушал особено внимателно. Ричард Прайс живееше в Хампстед, където често ходя, за да разхождам кучето. Според репортажа някой го беше нападнал в дома му и го беше ударил с бутилка вино. Имаше и още нещо. Някакъв прякор. Дали не беше „Стоманената магнолия“? Не. Това беше Фиона Шакълтън, която се беше прочула, след като беше представлявала сър Пол Маккартни по време на жлъчната му раздяла с Хедър Милс. Прайс беше известен като „Двуострия бръснач“. Нямах никаква представа защо.

– Кой го е убил? – попитах аз.

Хоторн ме изгледа тъжно.

– Приятел, ако знаех това, нямаше да съм тук.

Още от/ за Антъни Хоровиц

„Убийството е всичко“ – особено когато неподражаемият Хоровиц е част от загадката

“Мозайка от убийства” – две заплетени истории по Антъни Хоровиц