Поразените (корица)

След като затвори 10-годишния обърнат цикъл, посветен на християнството с последната си книга – „Зове овцете си по име”, в новия си роман видната българска писателка Теодора Димова ни връща към един от най-тъмните периоди в нашата история – първите седмици след 9 септември 1944 г., когато мнозина са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след преврата.

Поразените” (ИК „Сиела”) разказва за тежката съдба на три жени и едно дете, които преминават през ужаса на деветосептемврийския преврат. Жени, чиито мъже и бащи са убити, и които вървят в леденото февруарско утро към мястото на убийството. Вали сняг. Жените не говорят. Напомнят на черни мироносици, но не за да възвестят радостната вест, а за да видят ямата, където със сгурия са засипани телата на обичните им. Снегът не се задържа върху този черен кръг. Стопява се. Всичко наоколо е бяло, а този кръг остава черен…

За написването на „Поразените” Теодора Димова коментира: „Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни.

Но поразени ли са наистина „Поразените”?

Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете. В какво се изразява поражението и в какво победата? Свети апостол Павловата прочута фраза звучеше през цялото време в главата ми: „…силата ми се в немощ напълно проявява…”. Кой е по-силен в очите на Бога – този, който кротко плаче в себе си, или онзи, който безсрамно тържествува?

Димова ще представи за първи път новия си роман „Поразените” на тазгодишните празници на изкуствата „Аполония” в Созопол. Събитието ще се състои на 30 август от 20:00 часа в Художествената галерия в Стария град на Созопол, а за книгата ще говорят проф. д-р Веселин Методиев и проф. Михаил Неделчев. Вход свободен.

Поразените

Теодора Димова

Беше сън и не беше сън. Беше наяве и не беше наяве.

Не позвъних на вратата, защото знаех, че баща ми е там. Влязох вътре, той беше с гръб към мен, прав пред платното, рисуваше. Цялото му ателие и самият той приличаха на рисунка на холандски майстор – от прозорците прииждаше светлина и падаше върху издължения му силует и върху платното, което рисуваше. Стените, подът, широката престилка, която слагаше върху дрехите си, се сливаха в един мръснобял, белезникав колорит. И на този фон картината, над която работеше, се отличаваше с тъмните си тонове. Той чу звука от отварянето на външната врата, но не се обърна, защото знаеше, че съм аз. Малко се страхувах от всичко това, не беше редно да го безпокоя докато работи. Баща ми продължи да рисува без да се обръща към мен. Вгледах се в картината с тъмни цветове, беше автопортрет, по-жив от самия него. Представляваше пет отделни мъжки фигури, подредени в кръг, бяха в катедрала или в манастир, или пък в замък. Разговаряха или пееха, или се вслушваха в нещо? Една от фигурите беше облечена в златни дрехи, останалите бяха в тъмни. Странен полиипостасен автопортрет, помислих си, имаше старец с побеляла брада, имаше и красив, замислен млад мъж, и двамата приличаха на него.

– Виж ме, татко, аз пораснах – казах тихо и спокойно. – Въпреки че живях без теб, успях да порасна. Ето ме, татко. Виж ме.

Мълчанието и светлината изведнъж станаха някак тежки. Той не се обръщаше към мен, като че ли ме пренебрегваше или ми се сърдеше. Бях най-доброто от себе си, бях прозрачна, бях успяла да стигна до него, а той не ме искаше. Очите ми се напълниха със сълзи.

Най-накрая той се обърна към мен. Беше такъв, какъвто го помнех и знаех от снимките. Не се беше променил никак. Но в очите му имаше непоносима тъга. Рани, а не очи. Той затова ги криеше. Затова беше мълчал и не ми беше проговорил досега, за да не видя очите му. Искал е да скрие тъгата си. Знаел е, че ако дори само веднъж я видя, няма да се отърся от нея до края на дните си. Знаел е, че тази тъга заразява неизлечимо онзи, който веднъж я е видял, че ранява смъртоносно всеки, който се е докоснал до нея дори само за миг. Искал е да я скрие, за да ме предпази.

– Ти успя да пораснеш, а аз не успях да нарисувам картините си, Александра.
– Затова ли си така болен, татко?
– Да, Александра, затова.

И пак се обърна към платното си, и пак настъпи мълчание. Очите му бяха прозрачно зелени, във въздуха остана зелена следа от тях, като дихание. Мълчах и се мъчех да отгатна връзката между моето порастване и това, че той не е нарисувал картините си. И може ли нерисуването да смазва човека така цялостно.

– Сега нали рисуваш, татко.
– Сега вече не е същото, Александра.

И гласът му беше поразен от тъгата, беше глух, безрадостен, обърнат навътре глас. Исках да се спусна към него и да го прегърна, но знаех, че не бива да го докосвам.

Не трябваше да задавам повече въпроси, не беше редно да търся обяснение, трябваше да го оставя да работи. Присъствието ми там го тревожеше, разстройваше го, утежняваше и без това нелеката му участ. Трябваше да го оставя отново сам в светлината на ателието, с тишината, със забавеното време, със своя странен автопортрет с петте ипостаси, само работата му над платното го облекчаваше, правеше всичко малко по-поносимо.

Излязох на заден ход. Не исках да губя нито миг от възможността това да го гледам в гръб, да изографисам в паметта си всеки детайл, да улавям дори неговите мисли. Той усещаше това и се стремеше да не мисли нищо, опитваше се да бъде неестествено спокоен, искаше да ме запази от себе си, достатъчно бе, че не се бе стърпял да се обърне и да ме погледне, и да стовари върху ми непоносимата си тъга. Сега внимаваше поне да ме запази от мислите си.

Затворих тихо вратата на ателието, стълбището още не беше изсъхнало, ухаеше на вода, на измито, на чисто. Слизах по същите стъпала, а вече бях друга, вече бях истински пораснала, бях получила потвърждение, своеобразен документ за своето пълнолетие.

Години наред не можех да се отърва от усещането, че това не беше точно сън, а реална случка, но в друго измерение, в което незнайно как бях попаднала и което не ни е дадено да познаваме. Като че ли бях крадец, който нечестно се е промъкнал. А беше само заради бремето, че баща ми го няма, липса, която опалва душата. И за едно дете е трудно да израсне с тази опаленост, все едно че трябва да живееш като здрав, когато си неизлечимо болен. Казват, че с болката се свиквало. Хората са измислили тази баналност от доброта, защото са искали да имат поне някакви думи на утеха за онези, които остават в света без своя баща.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук