Майката на дъщеря ѝ (корица)

Две жени. Една тайна.

Докъде може да стигне майчината любов? И къде започва тя?

Дебютният роман на Даниела Петрова е публикуван първо в САЩ.

Книгата веднага попада в повече от десет класации за най-очаквани книги в Щатите и е специално препоръчана в книжния клуб на Опра.

Даниела пише отдавна – нейни кратки разкази, есета и поеми са се появявали многократно в редица престижни световни издания, сред които „Ню Йорк Таймс”, „Уошингтън Поуст” и „Мари Клер”.

Този октомври книгата излиза и на български език, а Даниела пристига специално за представянето. Българското издание на „Майката на дъщеря ѝ” (ИК „Сиела”) е специално редактирано от авторката за българския читател.

Официалната премиера на българското издание ще се проведе на 14 октомври (понеделник) от 19:00 часа в литературен клуб „Книгата” (ул. „Георги С. Раковски” 193, София), а на сцената на “Книгата” ще видите и чуете Ива Дойчинова и самата Даниела Петрова.

Майката на дъщеря ѝ

Даниела Петрова

9
КАТЯ
ТОГАВА

Джош изглеждаше добре. Сякаш се беше постарал да се спретне. Чудех се дали няма среща. Беше облечен с черна те­ниска, сиво яке и черни дънки. Изглеждаше много по-шик, от­колкото с панталон и риза, и аз му го казах. Той не се изчерви, но беше очевидно, че го бях смутила.

– Благодаря – отвърна и се изправи на крака, за да вземе писалката и бележника от бюрото си. – Как се чувстваш днес?

Свих рамене. Валеше дъжд и капките барабаняха по перва­за на прозореца. Беше едва началото на октомври, но времето вече беше студено и мрачно. Кабинетът на Джош беше на ос­мия етаж и гледаше към кампуса. От мястото, където седях, се виждаше зеленият меден покрив на „Хамилтън Хол“, както и част от купола на библиотеката „Лоу“.

– Отново започнах да тичам – изрекох най-накрая. – В гимназията бях в отбора по бягане в пресечена местност. – Наблюдавах Джош, докато си водеше записки в бележника. Или поне така предполагах. Откъде да знам дали просто не си драскаше. – Харесва ми да съм изтощена, задъхана, замаяна. Тогава главата ми успява да се изпразни. Чувството е супер.

Джош кимаше в отговор. Не един или два пъти, а постоян­но, като онези кукли върху контролните табла на колите, които клатят глави.

– Изглежда, обичаш да тичаш.

В началото Джош ме подлудяваше, когато казваше нещо, което беше очевидно. Но вече се срещахме от няколко седмици – достатъчно дълго, за да осъзная, че го прави, за да ме накара да продължа да говоря. Той вземаше това, което казвах, и го превръщаше в добре формулирано и завързано с панделка кратко изречение, а после ми го връщаше обратно.

– Тичането ми помага да спя по-добре – отвърнах. – Или поне през някои от нощите.

– Имаш проблем със съня?

Погледнах мокрите си обувки; сивият велур на върховете им беше станал почти черен. Избягвах да говоря на тази тема, но когато се усетих, беше твърде късно. Бях отворила Кутията на Пандора.

– Когато съм заета с нещо, се чувствам по-добре – отвърнах. – Лекциите и останалите ми занимания запълват времето ми през деня. Но през нощта няма къде да избягам. Кошмарите ме намират навсякъде.

Джош се размърда на стола си и се наведе към мен.

– Разкажи ми за кошмарите си.

– Паметта е странно нещо – изрекох. – Не можеш да я излъ­жеш, като просто си смениш адреса.

– Сънуваш нещо, което се е случило, преди да пристигнеш тук, така ли?

Погледнах нагоре към петното с формата на профил на римлянин. То вече ми беше толкова познато, че го чувствах като близък приятел, с когото се срещах веднъж седмично. „Трябва да му дам някакво име“, помислих си, преди да се обърна от­ново към Джош. Той се взираше в мен, очаквайки отговора ми. Но аз не бях готова да говоря за кошмарите си.

– Имаш ли регистрация в Тиндър? – попитах го.

Джош вдигна едната си вежда; в мимиката му се съдържа­ше изненада и упрек.

Нямах право да му задавам лични въпроси. Всъщност как­вито и да било въпроси. Не можех дори да го попитам какво би трябвало да направя, когато съм объркана. Неговата задача беше да ми помогне да намеря отговора сама, а не да взема решения вместо мен. Беше ми го казал още в началото, когато започнах да се срещам с него. Обясни ми, че не е наставник, а консултант по въпросите на психичното здраве. Когато му казах, че да бъдеш консултант означава да даваш съвети, той ми отговори, че дава съвети, свързани с емоциите, а не с дей­ствията на хората.

– Имах предвид дали знаеш какво представлява Тиндър – изрекох. – Или да ти обясня?

Той се усмихна и поклати глава, подобно на баща, който е недоволен от палавата си, но умна дъщеря.

– Няма нужда.

Потиснах усмивката си, която щеше да означава „хванах те“. Не че се съмнявах, че има регистрация в Тиндър. Нима беше различен от останалите мъже?

– Нямам нищо против Тиндър – отбелязах. – Предпочитам го пред свалките на пиянските партита в кампуса. Но трябва да бъдеш дебелокож. Мъжете понякога се държат като задници в интернет. Не дай боже, да ги отблъснеш. Онази вечер Кортни – едно от момичетата в общежитието – беше обляна в сълзи за­ради обидите на някакъв кретен. Никой не иска да бъде отблъснат, но смисълът на Тиндър е в това, че ако не ти стиска, не трябва да се регистрираш в него. Мъжът полудял, след като Кортни му показала ясно, че не се интересува от него. „Дебела крава – написал ѝ той. – Изобщо не те харесвам, но смятах, че дебелана като теб ще бъде лесна за чукане.“ Представяш ли си?

Джош ме гледаше с присвити очи, сякаш не беше впечат­лен от думите ми. Знаех какво си мислеше: „Какво общо има Тиндър с нещата, за които разговаряме, по дяволите?“. Аз също го изгледах с присвити очи. Какво от това, че шикалка­вех? Нищо не му пречеше да ми се скара.

– Когато искам да правя секс, отивам в някой бар – изрекох и разказах на Джош за готиния мъж, с когото се бях запознала преди няколко вечери. Не споменах за фалшивата лична кар­та и Джош не ме попита. Това им е хубавото на психиатрите. Нямат право да ти казват какво да правиш, но нямат право и да те съдят. И тъй като Джош ме дразнеше този път, и аз не знам защо, му разказах как беше преминала нощта. Описах му под­робно колко страхотно изглеждаше този мъж. Сиво-сини очи. Права тъмнокестенява коса, сресана на една страна. Разкопчана риза. Без бяла тениска под ризата. Така и не бях наясно защо повечето американци носеха тениски под ризите си.

– Толкова е отблъскващо. Обичам да разкопчавам ризата на мъжа, докато го целувам по врата и устните ми се спускат надолу след всяко следващо копче, минавайки през гърдите и корема му и стигайки до ципа на панталона му. – Замълчах, за да може картината да стигне до съзнанието на Джош, преди да добавя: – Не бих могла да го направя, ако мъжът е с тениска под ризата, нали?

Горкият Джош. Той извърна поглед, но не успя да скрие смущението си. Представяше си как го правя с него. Такава беше идеята.

Прокарах език по горната си устна и продължих да му раз­казвам за онази нощ.

Бях наясно, че мъжът ще бъде страхотен в леглото от уве­рения начин, по който беше положил дланите си върху бедрата си, докато се накланяше напред и говореше с мен. Силни, опит­ни ръце. Харесвах по-възрастни мъже. Момчетата в кампуса бяха същински дечковци. А момичетата трябваше да се напият, за да могат да правят секс. Какъв е смисълът, ако няма да пом­ниш нищо на следващия ден? Ето защо избягвах партитата в кампуса и кварталните барове. Излизах сама. Не виждах каква е ползата от шумните женски компании. Да се правиш, че си изкарваш супер, въпреки че почти не чуваш за какво си говорят приятелките ти, защото се оглеждаш с надеждата, че някой мъж ще се приближи до теб и ще те заприказва.

Не, това не беше за мен. Аз влизах, сядах на бара и си на­белязвах някой от пичовете. Едно питие, максимум две, а после двамата отивахме в дома му. Без игрички, без превземки и най-важното – без обвързване.

Джош се взираше в мен с наклонена глава.

– Не се ли притесняваш от факта, че отиваш в къщата на мъж, когото не познаваш? – попита ме той. – Имам предвид…

– О, знам какво имаш предвид. Аз съм момиче. Тази трево­га е загнездена в костите ми. Но имам по-големи страхове от този. – Видях, че Джош отвори уста, за да ме попита за тях, и изрекох: – Не е нужно да се тревожиш за мен. Нося в чантата си лютив спрей за всеки случай. – Той се намръщи – явно не беше убеден, че мога да се справя с подобни ситуации, но аз не му обърнах внимание. – Мъжете са толкова смешни – продължих. – Забавляват ме физиономиите, които правят, когато им кажа, че би било страхотно, ако искат да се изчукаме отново, но по­вече не бих си губила времето с вечери.

Джош се размърда на стола си.

– Според теб излизането на вечеря е загуба на време?

– Мога да вечерям с приятели. Или докато уча. Какъв смисъл има да се преструваме? Нека да действаме направо.

– Не обичаш ли да прекарваш времето си със…

– Не, за бога! Не вярвам в тази глупост – романтиката. Любовта е оправдание за необходимостта ти да правиш секс.

Джош се изхили.

– Как така?

Свих рамене.

– Ами, сексуалното желание се смята за нещо твърде вул­гарно. Особено що се отнася до жената. Но ако си влюбен, е, тогава можеш спокойно…

– Имах предвид как така не вярваш в романтиката? – прекъсна ме Джош.

– Това е все едно да ме попиташ как така не вярвам в някоя болест. Не, благодаря. Не искам сърцето ми да бъде разбито.

– Според теб да се влюбиш означава сърцето ти да бъде разбито?

– Не съществува „и заживели щастливо“, съдейки по това, което съм виждала. А ти – как мислиш?

Джош надраска нещо в бележника и вдигна очи към мен.

– Продължавай.

Мразех тази дума. Понякога просто нямаше какво повече да му разкажа по въпроса. Заявих му го, но той ме погледна с вдигнати нагоре вежди, което означаваше: „Случаят е друг, а и аз не съм толкова глупав, така че най-добре да ми обясниш какво имаш предвид“.

Усмихнах се. Харесвах мъже, които не ми позволяваха да се будалкам с тях. Джош получи допълнителни точки, защото не се предаваше лесно. И защото се държеше закачливо.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук