„Аз не правя мода, аз съм модата.“

Коко Шанел

Животът на неповторимата Шанел продължава да предизвиква неспирно любопитство, а личността ѝ – възхищение. Дъщерята на перачка от френската провинция стъпва в Париж през 1909-а, а едва няколко години по-късно вече е дамата Коко, собственичка на бутици и търсена моделиерка.

Тя е възхитителна комбинация от търговски нюх и безспорен усет за мода и иновации, вечно търсеща свободата, любовта и красивото…

Нейното име е символ, но какво стои зад него?

И каква е историята на вечния „Шанел №5“, създаден преди близо век, а все още считан за най-успешния парфюм на всички времена?

С удоволствие откриваме отговорите в романа „Мадмоазел Коко и ароматът на любовта“, който издателство „Емас“ включва в своята Колекция „Музи“ този март, в най-женския месец.

Франция, 1919. Цял Париж носи творенията на Габриел Шанел. Коко, както я наричат, е известна като безкомпромисна, когато става въпрос за стил, но и за любов. Нейната мода е революционна, тя е захвърлила корсета, стягащ жените до изнемога, и въпреки това е станала символ на елегантност.

Но в разцвета на кариерата си Коко изпада в тежка депресия – любимият ѝ, Бой Кейпъл, е загинал в автомобилна катастрофа. Търсейки утеха от загубата, тя се впуска във връзка с композитора Игор Стравински, която не ѝ носи очаквания душевен мир.

Тогава идва идеята да създаде нов парфюм – паметник на любовта и аромат за модерната жена. Инспирации намира в Италия, Южна Франция, Русия… И среща Дмитрий Романов, великият руски княз в изгнание. Когато сърцето ѝ се отваря отново за любовта, Коко открива и следата на най-успешния парфюм на всички времена – „Шанел №5“.

Мадмоазел Коко и ароматът на любовта

ПЪРВА ГЛАВА

Мишел Марли

Габриел вадеше със сръчни движения карфица след карфица от кадифения игленик, закрепен към китката й, и набождаше грубия памучен плат, за да оформи гърба. Огледа скептично творението си, извади една карфица, пъхна я между стиснатите си устни, където димеше цигара, и промени малко гънките. Винаги работеше първо с платно, после избираше същинската материя. Точно скроено платно ­ това беше тайната на дрехите й. И гънките на гърба. Габриел беше убедена, че подвижността на тялото започва от гърба, затова там дрехата трябва да е достатъчно свободна.

За момент формата се разми пред очите й. Краката й заплашваха да се огънат ­ толкова беше преуморена. От часове кроеше вечерна рокля и все още не бе постигнала задоволяващ резултат. Искаше й се да си почине. Манекенката, върху която изработваше роклята и бодеше плата с карфици, стоеше търпеливо и неподвижно като модел на художник, но Габриел се опасяваше да не изгуби концентрацията си. Ала не посмя да признае слабостта си ­ главно защото се намираше в ателието.

Продължи да работи ожесточено. Метна парче плат върху ръката на младата жена, почти с цяла глава по-висока от нея. Повечето рускини бяха доста високи на ръст, ала изненадващо стройни и грациозни. Тази тук твърдеше, че била принцеса. Кой знае, може и да беше вярно, но допускаше, че по-скоро е била графиня или баронеса. Габриел бе разбрала, че не всяка използвана в Париж титла отговаря на мястото, заемано някога в петербургския двор, но тя не се интересуваше от титли. Главното беше и тази, и другите наети на работа живи шивашки манекени да изпълнят своето предназначение и да й донесат успех. Освен това бившите аристократки бяха свикнали на паради и дефилета и дълго и търпеливо стояха неподвижни. И тази млада дама, и колежките й се оказаха идеални за нейния начин на работа: обикновено тя сътворяваше дрехите си направо върху манекен или върху живо женско тяло, без да ги рисува. “Само така модната дреха се напасва към движенията на жената”, която я носи, твърдеше неизменно Коко Шанел.

­ Ау! ­ изохка манекенката и се сгърчи. ­ Убодохте ме!

­ Съжалявам ­ промърмори Габриел, без да вдигне глава.

Мястото, където възнамеряваше да пусне шев на гърба, не се получаваше ­ линията продължаваше да се криви. Вече не виждаше добре. Наистина се налагаше да си почине, ала не бе постигнала заплануваното за днес. На­ближаваше обед, а тя се чувстваше изтощена, сякаш е късна вечер.

­ Ау!

Цигарата падна от устата й и прогори поредната малка дупка в паркета. Този път се бе убола сама. Пръстите й трепереха. Въздъхна.

­ Да починем малко. Отпуснете се, Елена.

Габриел проследи как за момент раменете на младата аристократка увиснаха безсилно. “Все едно се намира на плац в казарма”, мина й през ума. Забавляваше я, че високопоставените руски дами са избягали от властта на пролетариата, а сега позволяват една дъщеря на скитник да ги командва. “Объркан свят”, каза си Габриел, вдигна угарката от пода и си запали нова цигара.

Загледа се през прозореца навън, за да си отпочинат очите й. Видя мрачен февруарски ден. Днес дори улица “Камбон” не изглеждаше красива. Дъждът биеше в стъклата ­ ту неприятният ситен дъждец, типичен за Париж, ту истински порой, от който фугите на дограмата се пълнеха с вода.

Габриел си помисли, че независимо от времето по-късно ще си направи малка разходка до библиотеката “Огюст Блeзо”. Смяташе да се снабди с достатъчно книги за четене, за да изкара поредната вечер без Стравин­ски. Прекрасно беше отново да може да чете необезпокоявана. Нямаше представа какво ще се случи след завръщането му от Испания. Той й пращаше телеграми, звънеше й по телефона, непрестанно я умоляваше и настояваше тя да отиде при него в Мадрид. Габриел му отговаряше с все едни и същи изречения: “Още не съм готова, моля те, дай ми малко време, работата ми е важна…” За разлика от него тя беше наясно, че няма никакво намерение да изпълни даденото обещание.

Шумолене на плат я изтръгна от мислите й. Последва тропот, тътрене на крака, въздишки. Учудена, Габриел погледна през рамо.

Сътрудничките й, шивачките, манекенките, кроячките вече не хвърчаха като пчели в кошер около царицата си, а бяха съсредоточили вниманието си върху една личност, която тъкмо влизаше. Руските аристократки се снишиха в дворцов реверанс, толкова дълбок, че замалко да докоснат пода с челата си. Манекенката, върху която Габриел изпробваше новата рокля, изпълни изключително елегантен поклон, без да я е грижа, че цялата е набодена с карфици. При вида на тази проява на чинопочитание всички служителки оставиха работата си, станаха и се поклониха пред мъжа, появил се неканен в ателието.

Габриел пое дълбоко дъх. Димът от цигарата запари в очите й, ала не това я накара да примигне. Не беше съвсем сигурна каква сцена се разиграва пред нея. Или може би сънуваше?

Бе забравила колко впечатляваща личност е той, колко ослепително изглежда. Не мъж, а кула. Сияещ, атрактивен, трениран. Задържа се за миг под касата на вратата и с едва забележим, но невероятно елегантен жест им даде знак да се изправят.

­ Но моля ви, не е нужно ­ изрече небрежно и закрачи през ателието към прозорците, сякаш се намираше на модно ревю.

Спря пред Габриел и се поклони дълбоко, сякаш тя е царицата, а не той престолонаследникът ­ ако някога изобщо щеше отново да има руско царство.

­ Бонжур ­ поздрави просто Дмитрий.

Коленете й затрепериха. Сърцето й заби лудо. Не очакваше такъв силен изблик на чувства, когато той се върне в живота й. Като буря, помитаща сибирската тайга. Обърна се към него и с много усилия успя да запази самообладание. Ако десетки двойки очи не наблюдаваха всеки неин жест, непременно щеше да падне в обятията му.

­ Бонжур, мосю ­ отговори със същия тон.

­ Простете, мадмоазел Шанел, но Негово Височество не позволи да го спрем…

Задъханата дама на рецепцията, също обедняла руска аристократка, се появи точно навреме, за да изпревари следващите думи на Габриел. Върху изискано бледите й бузи грееха червени петна. Габриел не си спомняше да е виждала служителката си толкова развълнувана дори когато на проба идваше някоя маркиза. Защото модна къща “Шанел” имаше клиентки и от френската аристокрация.

Пепелта от цигарата й падна на пода. Тя се огледа за пепелник и каза на госта си:

­ Да отидем в кабинета ми.

Беглият й поглед недвусмислено укори дамата от рецепцията. Дмитрий Павлович Романов трябваше да бъде отведен на друго място.

На път по стълбата той каза:

­ Обещах да се видим отново. Ето ме.

­ Виждам. Още тогава ви повярвах ­ усмихна се Габриел. ­ Ала не очаквах да завладеете ателието ми с изненадваща атака.

Добре изиграното възмущение не угаси безгрижния блясък в погледа му.

­ Нима не ми личи, че нямах търпение да чакам нито секунда повече? Първото ми излизане в Париж ме доведе право при вас. Току-що пристигнахме.

­ Вие… и още кой?

Радостта й угасна. Да не би да се е оженил, докато е кръстосвал някъде между Венеция, Дания, Лондон и Париж? Възможно ли е изненадващото посещение да се дължи единствено на желанието му веднага да й разкаже за новото си семейно състояние?

­ Слугата ми Пьотр и аз.

­ О… аз… аз…

Коленете й омекнаха, бузите й пламнаха ­ не успя да го предотврати. По дяволите, държеше се като глупава гъска! Задълженията на домакиня я спасиха от още безумни прояви. Отвори вратата към кабинета си, даде му време да влезе и да огледа мебелировката и попита учтиво:

­ Какво да ви предложа? Кафе? Шампанско?

Дмитрий не каза нито дума за обстановката. Отклони предложенията с поклащане на главата. Дори не седна. Вместо това оповести:

­ Разполагам с петнайсет хиляди франка. Как мислите, сумата достатъчна ли е да разорим казиното в Монте Карло?

Божичко, какъв мъж! Разведряващо безгрижен, не я укоряваше в нищо и ­ най-важното ­ не поставяше изисквания. Габриел си забрани да сравнява Дмитрий Романов с Игор Стравински, но беше напълно наясно, че по-младият притежава редица предимства.

Вдигна ръце в знак на капитулация.

­ Ако и аз заложа петнайсет хиляди франка, ще станат трийсет хиляди. С тях ще се забавляваме… известно време.

Той я погледна в очите и двамата избухнаха в смях. В този момент сякаш развалиха проклятие.

­ Кога тръгваме? ­ попита Дмитрий с неустоима прямота.

­ Не веднага. Налага се да уредя някои неща…

­ Работата ви. Естествено.

Въпреки изпълнения с разбиране тон по лицето му пробяга сянка на разочарование. Извади нещо от джоба на жакета си.

­ От радост, че ви виждам отново, забравих да ви поднеса подаръка си. ­ Подаде й лист евтина хартия. ­ Надявам се това да ускори пътуването ни.

Учудена, Габриел разгъна листа. Каквото и да бе очаквала, със сигурност не беше неизвестен адрес в “Ла Бока” ­ индустриалното предградие на Кан. Вдигна поглед и безпомощно сви рамене.

­ Какво е това?

Дмитрий се ухили като ученик, заловен да прави бели.

­ Адресът на Ернест Бо. Парфюмеристът, създал “Bouquet de Catherine” за руския цар.

­ Но аз си мислех… ­ Габриел се задъха. ­ Смятах, че и формулата, и създателят й са изчезнали безследно в Русия!

­ Бо служил в армията на белите и успял да избяга през Мурманск. Отскоро работи при Шири. Доколкото разбрах, фабриката на Шири се намира в Грас, но лабораториите са в Кан. И така, ако желаете да се запознаете с Ернест Бо, няма пречки. Нужно е само да дойдете с мен в Южна Франция.

Заразяващата непринуденост на Дмитрий беше тъкмо това, от което Габриел се нуждаеше след напрегнатите седмици с досегашния й руски любовник. Освен това той беше свободен ­ за разлика от Стравински, а перспективата да отидат заедно на Ривиерата приличаше на прекрасен сън. Не беше нужно да прилага специалното си изкуство да убеждава. Тя осъзна напълно колко ценен е подаръкът, който Дмитрий й прави чрез срещата с парфюмериста на руския цар. Беше убедена, че в старата формула на Бо е скрит ключът към желания от нея аромат, нещо повече ­ той бе предприел разследвания и бе положил усилия да открие Ернест Бо заради нея. Това отвори сърцето й.

Тя докосна ръката му с нежност и благодарност.

­ Тогава да не губим време. Веднага ще започна с приготовленията за пътуването ни. ­ Спря за миг, преглътна и започна да развива плана си: ­ Нужен ни е автомобил. Хубаво би било да пътуваме без моя шофьор, но… ­ Уплашено отдръпна ръка. Беше й хрумнало нещо. ­ Умеете ли да шофирате?

­ Винаги на вашите услуги, мадмоазел ­ поклони се Дмитрий. ­ Умея да яздя, да управлявам каляска и да шофирам.

­ Звучи прекрасно. Тогава ще отидем да купим подходящ автомобил.

Той вдигна вежди.

­ Веднага ли?

­ Е, добре, след като обядваме. Почакайте ме тук, моля. Ще наредя да ви донесат кафе. Или каквото пожелаете. Аз ще сляза в ателието да уредя някои неща. Ще побързам.

Спомни си роклята. Трябваше да я довърши. Дано отсега нататък работата да й спори. Умората се бе изпарила. Радостното очакване й вдъхна неподозирани сили. Изпита чувството, че в живота й внезапно е изгряло слънце.

Надигна се на пръсти и целуна Дмитрий по бузата.

­ Моля ви, не си отивайте. Ще се върна след малко и ще отидем да обядваме в “Риц”.

Понечи да се обърне, но той я хвана за рамото и я при­влече към себе си. Хватката му беше енергична и буйна. Наведе се да я целуне, но изведнъж спря. Стана предпазлив, деликатен, готов да помоли за позволение. Дъхът му помилва бузите й и Габриел усети силния му копнеж за интимност. Притисна се към него, вкуси крехкото му желание за любов. Това не беше собственическа страст, а нежност, и я трогна до дън-душа. Отдели се от него, усещайки върху езика си радост от предстоящото.

Каква наслада.

За авторката

Зад името Мишел Марли се крие немската писателка Микаела Яри, дъщеря на композитора Михаел Яри и на известна манекенка от 50-те години на миналия век. Прекарала голяма част от живота си в Париж, благодарение на баща си – израснала в света на киното и музиката, и благодарение на майка си – получила достъп до света на висшата мода, днес авторката чувства Франция като част от своя живот. А ароматите и техните истории са били винаги нейната страст. За да издири следите им, тя обикаля манастирски парфюмерийни работилници в Италия, исторически фабрики за парфюми във Франция… Плод на такива изследвания е и настоящият ѝ роман. А любимият ѝ парфюм – естествено, „Шанел №5“.

Още от колекция Музи:

Откъс от “Хотел “Захер” на Родика Дьонерт