„Гръцкият лекар“ е вълнуващ исторически роман, базиран на живота на реална личност – дядото на авторката. Тази лична история се разгръща на фона на изключително важни политически събития в Гърция и обхваща един продължителен период от около седемдесет години – от 1874 до зимата на 1941 г.

С много внимание към детайлите и използвайки богат набор от източници, Мерминга обрисува достоверно и задълбочено особеностите на епохата, възхода на буржоазията в началото на ХХ век, усилията Гърция да се превърне в пълноценна европейска държава, тежките военни години.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В текста срещаме множество известни личности, които са играели важна роля в обществения живот на гръцката държава по това време: писателката Пинелопи Делта (1874–1941), Петрос Протопападакис (1854–1922, министър-председател на Гърция в периода май–август 1922 г.), Елевтериос Венизелос (1864–1936, девет пъти министър-председател на Гърция), крал Константинос I (1868–1923, крал на Гърция в периода 5 март 1913–30 май 1917 г., 6 декември 1920–14 септември 1922 г.), крал Александрос I (1893–1920, крал на Гърция в периода 30 май 1917–12 октомври 1920 г.). Запознаваме се и с не толкова известни представители на буржоазната класа, какъвто е и идеалистичният поет Сарандарис (1908–1941).

Но в центъра на събитията се откроява образът на лекаря Константинос М. Романът проследява житейския му път от малкото селце Камбос в Месения до Атина, избора му да следва медицина, стремежа му да натрупва все повече знания, да се бори с неправдата и да помага на хората.

Той е директен участник в почти всички важни събития през годините, в които се изгражда една нова Гърция, освен това непрекъснато анализира, коментира, оценява случващото се, като по този начин въвлича читателя в един своеобразен мисловен диалог и му разкрива богатата палитра от чувства, толкова характерна за гръцката душевност – от една страна, дълбок патриотизъм, романтична визия за миналото и гръцките герои, но от друга, разочарованието от корупцията на властимащите и желанието Гърция да постигне повече, да обогати духовния, културния и обществения си живот.

През 1911 г. Константинос М. става депутат в гръцкия парламент, като не престава да влага всичките си усилия в развиването на гръцката наука и да се утвърждава като една наистина всепризната и уважавана личност.

Макар че романът акцентира върху историческите факти, дори стигайки до своеобразна документалност, все пак личната перспектива присъства във всеки един момент и служи като свързващо звено между различните събития и персонажи. Всъщност Каролина Мерминга разкрива човешката страна на историята, понякога дълбоко заровена под фактологичната й конкретика.

Гръцкият лекар

Каролина Мерминга

Атина, 20 декември 1941 г.

Ако има нещо, което буржоазията умее добре, то това е да води разговор. Затова полага такива усилия и не пести средства, за да си осигури всичко необходимо: канапета, фотьойли и маси, около които, докато ядеш, трябва и да говориш. Също така организира сбирки като обеди, вечери, партита, събирания като това, което се нарича „пиене на чай“ (дори когато бисквитите са направени от сурови сусамени семена и стафиди, кафето – от леблебия или варени костилки, а самият чай има странен вкус, почти толкова странен, колкото е вкусът на оводненото мляко), чиято основна цел е да се водят разговори. Културни разговори, което означава, че трябва да си учтив и да си мериш приказките дори когато срещу теб в тази елегантна всекидневна седи министър-председателят на Окупационното правителство[1]. Освен това разговорът е вид изкуство: защото изисква умението да превърнеш отегчението или огорчението си в повърхностна словесна размяна, която би предизвикала у другите всичко друго, но не и досада или разочарование.

– Истина ли е, че утре трамваите ще бъдат спрени напълно? – пита вежливата и опитна домакиня.

Някога министър-председателят беше сериозен учен с пронизващ поглед, а сега е преждевременно състарен мъж с помътнели очи и уста, присвита в крива линия под печата на огорчението. Той ги гледа злобно като нацупено дете.

– Да, след като вашите приятели, англичаните, потопиха корабите ни, пренасящи гориво.

– Как гледат немците на позициите си в Русия? – пита предпазливо един художник, който се чуди защо е тук (но и той притежава таланта да води културен разговор).

– Как могат да гледат на тях? Те са си такива, каквито са. Ще се оттеглят, докато премине зимата, за да се сражават отново през пролетта. – Красивата порцеланова чашка, която държи, потраква върху чинийката от треперенето на ръката му. – Мисля, че цяла Гърция е полудяла, щом вярва, че е възможно да победи Германия.

Буржоазията умее да разговаря. Това означава, че когато гърлото ти е пълно с горчивата утайка на яростта и не можеш да преглътнеш дори воднистия чай, изчакваш, кръстосваш колена, стискаш леко устни и приковаваш погледа си върху сребърните купи, които може да съдържат само сушени смокини, но пък са полирани до блясък – защото вече не ти остава нищо друго, имаш само кърпа и слюнка, за да ги търкаш с настървение и така да излееш яда си. И след като овладееш погледа и тона си и поосвободиш гърлото си от отровата на гнева, отново питаш любезно:

– Добре, господин министър-председател, но каква полза бихме могли да извлечем в този момент от сътрудничеството с Германия? Най-много да ни изпратят в Русия, за да се борим със зимните условия.

– Не говоря за настоящия момент, госпожо. Говоря за смешните ни политици, които крещят „не“, без да се замислят.

И защото буржоазията владее изкуството на разговора, тя осъзнава кога е дошъл моментът да смени темата. Млада жена сгъва внимателно малката дантелена салфетка до чинията си:

– Говорейки за трамваите, чухте ли, че професор М. е тежко болен? Казаха ми, че претърпял злополука, като се качвал в един от тях, и раната му се инфектирала…

– О, да, познаваме го много добре, той е наш стар приятел – промърморва една госпожа от компанията, докато си играе с колието си. – Изключителен учен, но толкова твърдоглав! Боже мой… Отказва да взема сулфамиди, които знаете, че спасяват човешкия живот, буквално го спасяват.

– Но чух, че е наистина зле…

– И инфекция? Като крал Александрос I, когото лекуваше?

– Лекуваше ли? Та той почина в ръцете му!

– Да, да. Но иронията…

– Колко жалко само за научната и образователната му дейност…

– За неговата „Епистемология“…

– И не само, ами преводът на „Фауст“?

– Той беше преподавател на племенника ми в университета. Каза ми, че бил изключителен, изключителен.

– А операционните му техники…

– Несъмнено ексцентричен човек. Никога не можеше да разбереш дали се шегува, или не.

В просторните всекидневни, където отеква нежното потракване на чаши и лъжички, още по-нежните шепоти, излизащи от нечия уста към нечие ухо, остават почти незабележими.

– За какво ли му беше притрябвало кметуването…

– Да, колко жалко. Какво си мислеше?

– Германофил като министър-председателя?

---

[1] По време на Втората световна война Гърция се води официално от Съюзническата историография като окупирана страна от април 1941 г. до октомври 1944 г., след немско-италианското нахлуване в Кралство Гърция. Страната е разделена на три окупационни зони под различна юрисдикция – германска, италианска и българска. Б.пр.

Ο Έλληνας γιατρός

Καρολίνα Μέρμηγκα