Тя притежава поразителна красота. Притежава и поразителен ум.
Но готов ли е светът през ХХ век да разбере и приеме тази изключителна жена?
Магнетичната външност на Хеди Кислер ѝ спечелва успех на театралната сцена във Виена и скандална известност след нашумелия еротичен филм „Екстаз”.
Както и вниманието на най-богатия търговец на оръжие в Австрия. Но бракът с него не носи мечтаната сигурност за една еврейка пред надигащата се хитлеристка заплаха.
Властният съпруг държи тя да е винаги до него на бляскавите му приеми, на които присъстват водачите на Третия райх.
Там се говори за политика, военни планове и оръжейни сделки.
Хеди умее да слуша и да анализира.
И когато в навечерието на войната успява да избяга от превърналия се в затвор семеен замък, тя отнася със себе си много тайни на нацистите.
Рискованото й бягство я отвежда в Холивуд. Младата актриса се превръща в звездата Хеди Ламар, „най-красивото лице” във филмовата индустрия. Но тя е и учен, чието изобретение би могло да помогне на военните в борбата срещу врага… в случай че някой изобщо я изслуша.
Завладяващ роман за една холивудска икона и жена учен, чието смело откритие слага началото на истинска революция в модерните системи за комуникация.
Единствената жена в стаята
Мари Бенедикт
26 май 1933 г.
Виена, Австрия
В мига, в който прекрачих прага, усетих уханието им. Не беше нужно да виждам розите, за да знам, че цялата къща е пълна с тях. Защо, за бога, господин Мандел ги бе изпратил и тук?
Накъсаните акорди на Бах звучаха от рояла във всекидневната. Щом затворих вратата зад себе си, музиката утихна и майка ми извика:
– Хеди, ти ли си?
Подадох палтото си на прислужницата Инге и отвърнах:
– Кой друг би могъл да дойде толкова късно, мамо?
Татко излезе от всекидневната, за да ме поздрави. От крайчеца на устата му висеше красиво резбована лула.
– Как е нашата императрица Елизабет? – попита той. – И тази вечер ли „завладя сцената“, както пишеше в „Ди Пресе“?
Усмихнах се на високия си баща, който все още беше красив въпреки побелялата на слепоочията коса и бръчките около сините му очи. Дори в този късен час, след единайсет вечерта, той изглеждаше безупречно в изгладения си тъмносив костюм и раираната виненочервена вратовръзка. Никога не излизаше от ролята си на благонадеждния, преуспял директор на една от най-известните банки във Виена, Кредитанщалт-Банкферайн.
Татко ме хвана за ръката и за миг се пренесох в съботните следобеди от моето детство, когато той търпеливо отговаряше на въпросите ми относно света и неговите тайни. Обсъждахме теми от всякакви области на живота – история, наука, литература, политика – и аз алчно поглъщах тези моменти, защото само тогава се радвах на пълното му внимание. В един от любимите ми следобеди той бе отделил цял час, за да ми обясни процеса на фотосинтеза, след като бях попитала с какво се хранят растенията. Търпението, с което отговаряше на непрестанните ми въпроси за природата и науката, никога не се изчерпваше. Подобни разговори обаче не се случваха често, тъй като майка ми, работата и социалните задължения отнемаха почти цялото му време. В негово отсъствие прекарвах дълги часове в писане на скучни домашни с частни учители и моята гувернантка. По-рядко се виждах с мама, която ми обръщаше внимание само когато свирех на пиано, и критикуваше уменията ми. Въпреки че обожавах музиката, се стараех да се упражнявам, когато тя не беше вкъщи.
Татко ме отведе във всекидневната и ме покани да седна на един от четирите тапицирани с брокат столове пред камината, която бе запалена в хладната пролетна вечер. Докато чакахме мама, той ме попита:
– Гладна ли си, принцесо? Мога да помоля Инге да ти приготви нещо. Още изглеждаш твърде слаба след пневмонията.
– Не, благодаря, татко. Хапнах преди представлението.
Огледах се наоколо. По стените с раирани тапети имаше множество семейни портрети. Забелязах, че някой – вероятно майка ми – е аранжирал артистично букетите с бледорозови цветя из стаята. Татко само повдигна вежди, но не спомена нищо за розите. И двамата знаехме, че мама ще задава въпросите.
Тя влезе при нас и си наля чаша шнапс. Без да каже дори дума или да ме погледне, вече изразяваше разочарованието си. Настъпи тишина, докато чакахме да заговори.
– Очевидно си имаш обожател, Хеди – заяви мама, след като отпи голяма глътка от чашата.
– Да, мамо.
– Какво си направила, за да предизвикаш подобно отношение?
В гласа ѝ звучеше обичайното недоволство. Елитното училище за добри обноски, което ме бе принудила да посещавам, не бе успяло да ме превърне в потенциалната идеална съпруга и домакиня, както тя се надяваше. Когато си избрах професия, която според нея беше „вулгарна“, въпреки че театърът се ценеше високо от виенчани, тя реши, че цялостното ми поведение ще бъде в същия стил. И понякога, трябва да призная, оправдавах очакванията ѝ с младите мъже, които допусках да ме ухажват. От време на време позволявах на някои от тях – аристократичния Ритер Франц фон Хохщетен или изгряващата звезда от филма „Екстаз“ Ариберт Мог – да ме докосват така, както майка ми си представяше. Това беше моят личен протест срещу нея. И защо не? Тя бездруго ме подозираше в похотливо поведение. А и с удоволствие бях установила, че властта ми над мъжете прилича доста на тази, с която владеех публиката в театъра.
– Нищо, мамо. Дори не го познавам.
– Защо някой би ти подарил толкова много рози, ако не е получил нещо в замяна? Ако дори не го познаваш. Може би е гледал ужасното ти изпълнение в „Екстаз“ и е преценил, че си лека жена?
– Достатъчно – намеси се остро татко. – Вероятно е бил очарован от актьорските ѝ умения, Труде.
Мама се казваше Гертруде, а той се обръщаше към нея с галеното ѝ име само когато се опитваше да я успокои.
След като приглади един непокорен кичур в иначе безупречната си фризура, тя се изправи. Беше малко над метър и петдесет, но изглеждаше много по-висока, докато отиваше към бюрото, където бе сложен букетът с картичката. Мама посегна към сребърния нож за писма и отвори познатия кремав плик. Доближи картичката с позлатени краища до лампата и прочете на глас:
Уважаеми господин и госпожа Кислер,
Имах удоволствието да гледам дъщеря Ви в ролята на императрица Елизабет четири пъти през миналата седмица. Поздравявам Ви за нейния талант. Бих искал да се запозная с Вас лично, за да получа разрешение да изведа дъщеря Ви. Ако сте съгласни, ще дойда в дома Ви в шест часа в неделя, единствената вечер, когато завесите в театъра остават спуснати.
С уважение,
Фридрих Мандел
Господин Мандел действаше агресивно.
За моя огромна изненада, родителите ми мълчаха. Очаквах майка ми да отхвърли молбата му като дръзка и неприлична или да ме обсипе с измислени обвинения, свързани с интереса на господин Мандел. Същевременно предположих, че баща ми, обикновено тактичен във всичко, освен когато ставаше въпрос за мен, ще побеснее от дръзката проява на мъж, напълно непознат на семейството и приятелите ни. Но любимият ми часовник върху камината, сватбен подарък от родителите на майка ми, тиктака в продължение на минута, без никой от тях да наруши тишината.
– Какво става? – попитах накрая.
Татко въздъхна, както правеше все по-често в последните месеци.
– Трябва да подходим внимателно, Хеди.
– Защо?
Мама пресуши чашата и попита:
– Знаеш ли нещо за въпросния господин?
– Малко. Когато започна да изпраща цветя в гримьорната ми, разпитах за него из театъра. Оказа се, че притежава фабрика за производство на муниции.
– Той ти е подарявал цветя и преди, така ли? – попита разтревожено баща ми.
– Да – отвърнах тихо. – Всяка вечер, откакто играем „Сиси“ на сцена.
Те се спогледаха многозначително. Татко отговори за тях двамата:
– Ще изпратя съобщение на господин Мандел. Ще го поканим тук на питие в шест часа в неделя. А ти, Хеди, ще вечеряш с него след това.
Бях шокирана. Въпреки че майка ми мечтаеше да се омъжа за някое добро момче от „Дьоблинг“, а вероятно и баща ми мълчаливо си мислеше същото, те никога преди не се бяха намесвали така грубо в личния ми живот. Дори когато отказах да обърна гръб на кариерата си и да се омъжа за сина на едно от най-известните немски семейства – Хохщетен. А и определено никога не бяха настоявали да отида на среща с конкретно момче. Защо сега?
– Имам ли изобщо право на глас?
– Съжалявам, Хеди, но трябва да го направиш. Не можем да си позволим да обидим такъв човек – заяви тъжно татко.
Макар и да знаех, че в крайна сметка ще ми се наложи да се срещна с господин Мандел, ми се искаше да възразя. Нещастното изражение на баща ми обаче ме спря. Изглежда, се страхуваше от нещо или някого.
– Защо, татко?
– Ти се роди по време на войната, Хеди. Не разбираш как политиката може да се превърне в опустошителна сила.
Той поклати глава и въздъхна отново, но не обясни повече. Кога бе започнал да крие информация от мен и да ме мисли за неспособна да вникна в по-сложни въпроси? Неведнъж досега ми бе казвал, че мога всичко, и аз винаги му вярвах. Благодарение на него се бях почувствала достатъчно уверена, за да се отдам на сценичната си кариера.
Опитах се да скрия яда и разочарованието си и заявих:
– Това, че избрах да стана актриса, не означава, че не разбирам неща, които не са свързани с театъра, татко. Ти най-добре би трябвало да го знаеш.
Бях ядосана на покровителствения тон на баща ми, след като години наред се бе отнасял с мен като с равна в интелектуално отношение. Колко ли неделни вечери бяхме прекарали заедно край огъня, за да обсъдим новините от вестника? Откакто се помнех, той ми обясняваше всяка подробност от заглавията, докато не се увереше, че съм разбрала всички нюанси на местната и международната политическа сцена, както и на икономическите новини. През това време майка ми отпиваше от своята чаша с шнапс, поклащаше недоволно глава и мърмореше, че си губим времето. Защо татко сега си мислеше, че съм се променила само защото вечерите ми бяха заети с театрални постановки, а не с интелектуални разговори край камината?
Той се усмихна вяло и каза:
– Предполагам, че си права, моя малка принцесо. Вероятно знаеш, че само преди два месеца, през март, канцлерът Долфус се възползва от един пропуск в парламентарната процедура за гласуване, след което оглави австрийското правителство и разпусна парламента.
– Разбира се, татко. Пишеше го във всички вестници. Не чета само културната страница. Освен това видях бодливата тел около сградата на парламента.
– Тогава знаеш, че след този ход Австрия се превърна в диктатура, подобно на Германия, Италия и Испания. На теория все още сме държава с демократична конституция и две политически сили – консервативната Християнсоциалистическа партия на Долфус, която поради различни причини е популярна в селските райони и сред висшето общество, и опозиционната Социалдемократическа партия. Реалността обаче е малко по-различна. Канцлерът Долфус е поел нещата в свои ръце и се готви да завземе цялата власт. Според слуховете той е на път да забрани Шуцбунда, военното крило на Социалдемократическата партия.
Стомахът ми се сви, когато чух как татко сравнява Австрия с фашистките ни съседи и поставя нейните лидери в същата категория като Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Франсиско Франко.
– Не мисля, че във вестниците нещата са обяснени толкова просто, татко.
Бях наясно, че Австрия е заобиколена от фашистки диктатори, но не предполагах, че страната ни се управлява от подобни лидери. Поне не и до този момент.
– Те може и да не използват думата „диктатор“, но канцлерът Долфус се превърна именно в такъв, след като привлече паравоенната организация „Хаймвер“ за своя лична армия. Това се случи, след като мирният договор от края на войната ограничи правото на Австрия да поддържа войска. Привидният ръководител на Хаймвера е Ернст Рюдигер фон Щархемберг, но зад него стои близкият му приятел и бизнес партньор Фридрих Мандел. Господин Мандел снабдява Хаймвера с всички необходими оръжия и участва в изготвяне на тяхната стратегия.
Отначало си помислих, че татко съвсем се е отвлякъл в политическата си лекция, но изведнъж разбрах накъде бие. Той постепенно бе насочил разговора към господин Мандел и сега ставаше ясно докъде се простира властта на този мистериозен човек.
– Разбирам, татко.
– Не съм съвсем сигурен. Има и още, Хеди. Сигурен съм, че си чела във вестниците за Адолф Хитлер, който бе избран за канцлер на Германия през януари.
– Да – казах аз, докато майка ми си наливаше втори шнапс.
Обикновено се задоволяваше с една чашка всяка вечер, като с часове отпиваше малки глътки.
– А прочете ли за антисемитската политика, която Хитлер се опитва да прокара в Германия?
Не бях обърнала особено внимание на статиите по тази тема, тъй като не вярвах, че се отнасят за нас. Не исках обаче да призная пропуска си пред татко, затова отвърнах:
– Да.
– Тогава знаеш, че с идването си на власт нацистите започнаха да бойкотират еврейските фирми и да забраняват на всички неарийски граждани да упражняват адвокатска професия или да заемат обществени длъжности. Евреите в Германия не само станаха жертва на жестоки нападения, но и изгубиха правото си на немско гражданство. Както ти е известно, евреите в Австрия разчитат на подобни права още от четирийсетте години на деветнайсети век.
– Да, прочетох за това – казах, въпреки че бях пропуснала тези факти.
– В такъв случай вероятно си попаднала и на материалите за австрийските нацисти, които мечтаят за обединение с Германия. Каквито и да са политическите възгледи на хората за Долфус, най-големият им страх е, че канцлерът Хитлер ще извърши преврат, за да поеме властта над Австрия. Все още няма официално изявление, но според слуховете Долфус се е срещнал с Мусолини миналия месец. Италианският лидер се е съгласил да помогне на Австрия, в случай че Германия реши да ни нападне.
– Това сигурно е добра новина, макар че не съм убедена дали Австрия трябва да разчита на помощта на Италия – заявих аз. – Все пак и Мусолини е диктатор.
– Така е, Хеди – прекъсна ме татко, – но Мусолини не следва крайната антисемитска политика на Хитлер.
– Ясно – казах, въпреки че не разбирах защо татко е толкова притеснен. Подобна политика не засягаше Австрия. – Но каква е връзката с господин Мандел?
– Мандел е в близки отношения с Мусолини. Снабдява го с оръжия от години. Слухът е, че именно той е организирал срещата между Долфус и италианския лидер.
Зави ми се свят, когато започнах да разпознавам нишката, заплитаща Мандел в тази престъпна схема. Нима това беше мъжът, проявил интерес към мен?
– Господин Мандел е човекът, който дърпа конците зад канцлера Долфус. Но той също би могъл да бъде ключът към запазване на независимостта на Австрия.
За автора на „Единствената жена в стаята“
Мари Бенедикт над десет години гради успешна кариера като адвокат в Ню Йорк, но това не ѝ е достатъчно. През цялото време тя мечтае за нова, фантастична работа, която да ѝ позволява да изравя като археолог скритите факти от миналото на интересни исторически личности.
И открива точно такава – автор на биографични романи.
Мари Бенедикт живее в Питсбърг със семейството си и продължава да се рови сред по-малко известните, но несъмнено интересни исторически факти – и да пише.
Още за Хеди Ламар
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.