Ангелски езици (корица)

„Ангелски езици” от един от най-успешните ни автори в чужбина – Димитър Динев – се появява отново на български език, в красиво издание (на ИК Сиела) и с корица от Дамян Дамянов.

Името на австрийския писател от български произход е споменавано редом с това на Илия Троянов, Капка Касабова и Мирослав Пенков.

Неговият първи роман „Ангелски езици” се превръща в истински феномен и невероятно точен и трагикомичен портрет на България и Европа след края на Втората световна война.

В чудния свят на Димитър Динев реални исторически събития и художествената измислица се преплитат в драматичен, смешно-тъжен и магичен разказ за съдбата на четири поколения българи, напуснали родината, за силата на личния избор, корените, границите и за самотата, която е неделима част от живота в „чужбината”.

Ангелски езици

Димитър Динев

II. СВЕТЛЬО

30 декември 2001 година беше ясен и студен ден. Над Виена най-сетне отново имаше слънце и небе. Слънцето не топлеше, а небето беше избледняло, сякаш леденият вятър бе изтрил красивия му цвят. Какво смяташе да прави с лазурния прах, оставаше загадка. Може би щеше да го подели между всички морета, езера и реки или пък да го запази само за Дунава, за да потече отново син. Замръзналите локви по улиците бяха станали още по-бели. Приличаха на паднали от небето облачета. Можеше да стъпиш върху тях, да се подхлъзнеш и да отидеш право на небето. Никой обаче не се възползваше от тази покана.

Не че нямаше хора, които искат да поемат натам. Обикновено в дните между Коледа и Нова година мнозина мъкнеха със себе си мисълта за спасителната смърт през тържествено украсените улици на Виена. Тази мисъл с времето бе станала част от празника. Подобно на многобройните подаръци. Нещо като душевна коледна украса. Кръгла като стъклените топки и пареща като свещичките. Уж беше обсебен от смъртта, ала човек не забелязваше щедрата покана на замръзналите облаци и предпочиташе да мисли за самоубийство. Не му се искаше да изпуска нещата от ръце. Човек е свикнал да разсъждава така. Нали доскоро си е мислел, че държи живота си здраво в ръце. Затова не забелязваше облаците и мислеше как да отвори кранчето с газта или да се нагълта с таблетки, как да скочи от прозореца или от някоя скала, как да се обеси или застреля, или просто да седне пиян в колата, да натисне педала до дупка и за миг да вдигне ръце от волана, така както преди малко е сторил с живота си.

Обзет от подобни тежки мисли, цял предиобед Светльо се скита из мразовитите улици. Да, ама той нямаше кола, в която да седне и да потегли към смъртта. Нямаше пистолет, приспивателни, нито газов котлон. Имаше само въже, но таванът в жилището му беше много нисък. Да се обеси в чужда къща или в парка, му се виждаше прекалено театрално и безотговорно. Да скача от прозореца, нямаше никакъв смисъл, защото апартаментът му беше на партера. Не му оставаше нищо друго, освен да изхвърли мисълта за самоубийство като лъскава опаковка и да понесе със себе си единствено отчаянието.

Беше единайсет часа, когато се озова пред виенското колело в Пратера. Беше вървял напосоки, но краката му го бяха довели до това грамадно колело. То се въртеше полека. От време на време спираше, после отново се завърташе. Светльо се приближи бавно, спря, замисли се. Дали това не беше колелото на съдбата? Качваш се, издигаш се, хвърляш поглед над света и отново се спускаш. За възрастни струваше осемдесет шилинга. Значи едва ли можеше да се нарече колело на съдбата. Беше пълно с японски туристи. Туристите обикновено имат по-добра съдба. Виенското колело е измислено за туристи. Не е никакво колело на съдбата, а колело за по-добрите съдби. Светльо не беше турист. Да плати осемдесет шилинга, за да погледа Виена отгоре, след като познава града толкова добре отдолу, му се струваше смешно. Смешно беше също така да се сравнява съдбата с една туристическа атракция. Смешни му изглеждаха всички негови мисли. Те бавно се въртяха. От време на време спираха. После отново се завъртаха. Хора с по-добри съдби, а с тях – по-добри времена и по-добри места, се качваха и слизаха. Да можеше само да спре да мисли. Преброи отново парите си. Бяха триста шилинга. Притесняваше го не толкова сумата, колкото времето, което трябваше да изкара с тези пари. Да беше ден, да беше даже седмица, нямаше да е проблем, но Светльо имаше пред себе си цял живот и нямаше представа кога пак ще се види с пари. Сумата, денят, седмицата не бяха проблем, проблем беше животът. И колкото по-дълъг си представяше живота, толкова повече намаляваха неговите триста шилинга. Затова мислите му се мъчеха да напаснат продължителността на живота към сумата. Не му се случваше за първи път да е без пари. Добре познаваше онова състояние, често се беше замислял, надсмивал се бе над него и никога собственият живот не му се бе струвал особено дълъг. Какво се беше променило сега? Всъщност нищо, освен че вече не му беше до смях. Може би тъкмо затова беше дошъл в Пратера. Потърси с поглед нещо смешно. Площадът пред виенското колело беше безлюден. Виждаше се само някакъв мъж, задрямал на пейката. Сигурно си е пийнал, след това си е купил мекица, седнал е, отхапал е само веднъж и е заспал. Но не изпускаше от ръка мекицата. В зеления си щирийски костюм приличаше на канара, обрасла с мъх, от която мекицата стърчеше като голяма гъба. Погледът на Светльо прерови площадката, плъзна се лекичко по островърхата шапка на заспалия като по някакъв далечен хълм, после отново се възнесе и като в мрежа се оплете в светещите букви на един надпис. „Казино „Казабланка“ засия пред погледа му. Ярките букви се врязаха в душата на Светльо подобно светкавици в нощното небе. Това е знак, помисли си той. „Имам триста шилинга. Повече от триста означава и повече живот. Ако спечеля, няма да е зле. Ако ги загубя – все тая. Ако не днес, утре ще ги похарча. Така е, от просто по-просто“, не спираше да мисли той. И след малко вече стоеше в игралната зала.

Вътре бе нощ. Само игралните автомати светеха и сочеха пътя. Строени в красива редица, като низ от падащи звезди. Съвсем близки, съвсем уловими. Пред някои от тях седяха хора. Те ту си говореха с тях, молеха им се, милваха ги и ги целуваха. Ту ги псуваха, заканваха им се, блъскаха ги и ги удряха. Така както човек се отнася към пътеводните си звезди. Производителите от фирма „Новоматик“ знаеха колко недоволна и объркана може да е душата и колко лекомислено и грубо се отнася човек към звездата си. Затова бяха направили игралните автомати здрави и търпеливи. Те издържаха на почти всичко, което може да роди човешкото сърце. А и автоматите никога не оставаха сами. Персоналът на казиното винаги беше наблизо. Мъже в черни панталони, червени сака, бели ризи със задрямали на яките черни папийонки и будни очи в разни цветове. Те обграждаха с грижи и автомати, и играчи. Гнева на играчите уталожваха с безплатни вина и брендита, ентусиазма им подсилваха с кафе, чай и сокове. Ако нечий яд бе твърде голям за тясната зала, бързите им ръце се вкопчваха в размирника и го пращаха на улицата да роптае и да се разправя с истинските звезди.

Светльо се огледа в тази подранила нощ и потърси щастливата си звезда. Спря пред един покер автомат. „Остави ме да спечеля“, каза му той. Автоматът мълчеше, но изглеждаше съгласен. Понеже така беше устроен. Светльо седна, пъхна сто шилинга, дръпна ръчката и ги загуби, въздъхна, но продължи да играе и да се надява, докато загуби всичко. Чак тогава спря и се отчая. Понеже така беше устроен той. Гледаше вторачено автомата и мълчеше.

„Едно кафе за господина?“, долови той глас, придружен от червено сако, черна папийонка и светли мустаци. Две сини очи без мигли се откриха насреща му. Две малки сцени, които сякаш отдавна не се нуждаеха от завеси, защото никога не оставаха празни.

– Загубих – промълви Светльо.

– Забелязах.

– Загубих триста шилинга.

– Ако имахте още, щяхте да загубите и тях.

– Тук не може ли да се спечели? – Светльо отново погледна към „сцените“.

– Не може. Тук само се губи.

– Защо тогава хората идват?

– Защото са изгубени.

– Има ли много такива?

– Страшно много.

– Защо толкова много хора се чувстват изгубени?

– Защото са отчаяни.

– И знаят, че тук не могат да спечелят?

– Знаят.

– Защо тогава не отидат другаде? – попита Светльо след кратка пауза.

– Ходят и другаде, но отчаянието остава… Нека ви донеса кафе. Ще ви ободри – каза мъжът и думите му дъхаха на ром, тютюн и риба, подобно на моряци, люшкани дълго по моретата.

Светльо видя как един тъмночервен гръб и светла коса се отдалечават и след малко, сякаш платното се бе сменило, към него се приближиха бели гърди, светли мустаци, сини очи и чаша кафе. Светльо благодари, отпи и въздъхна:

– Бяха последните ми пари.

– Така и предполагах – отвърнаха в един глас мъжът, морето и рибата.

– Не знам какво да правя.

– Може би аз мога да ви помогна.

– Само чудо може да ми помогне. Но с вас е приятно да се говори. Как се казвате?

– Лукаш. Аз съм поляк. Ние, поляците, обичаме да говорим. Особено за чудеса. Чували ли сте за Миро?

– Не.

– Той ще ви помогне – каза Лукаш, свел глава над Светльо. Морето и рибата мълчаха. Светльо успя само да ги подуши.

– И защо ще ми помага?

– Вие сте чужденец. Нямате пари. Нито работа и сте отчаян. Сигурно живеете тук нелегално. Значи само Миро може да ви помогне – рече приглушено Лукаш, сякаш от корема на риба.

– Кой е Миро?

– Той е ангел. Помогнал е на мнозина.

– Казвайте бързо къде мога да го намеря – подскочи Светльо.

– На Централните гробища. Там е погребан.

– Я стига, вие ми се подигравате.

– Ни най-малко.

Светльо отново погледна към двете „сцени“, но не можеше да каже какво се разиграва там. Те бяха просто открити и осветени.

– Значи е мъртъв? – попита тихо.

– Нали ви казах, че е ангел.

– И един мъртвец ще ми помогне?

– След като живите не го правят!

– Много обичате да се бъзикате, Лукаш – разсмя се Светльо.

– Аз съм поляк. Поляците най-много обичат да говорят за чудеса – отговори Лукаш сериозно.

– Стига, не вярвам в такива глупости.

– Няма нужда да вярвате. Достатъчно е да отидете на гроба и да му разкажете за положението си. Лесно ще го намерите. Не е далеч от черквата.

– Благодаря, Лукаш. Беше ми приятно да си поговорим, но трябва да тръгвам – каза Светльо, обхванат от безпокойство. В ушите му бучеше далечно море, в душата му – вятър. И той забърза към изхода.

– Опитайте все пак! И му занесете някакво цвете, ако можете. Миро обича цветя – долетяха думите на Лукаш като чайки след него на улицата.

„Откачалка! Добре че се разкарах. Лудостта е заразна“, мислеше си Светльо. Навън отново бе ден. Площадчето беше пусто, часовникът показваше единайсет и трийсет. Мъжът в зелено все още спеше, виенското колело се въртеше, вятърът духаше, Светльо си мислеше. „Как няма да откачи, като през цялото виси на тъмно. Абе, как може да се говорят такива идиотщини. Какво си мисли? Само защото папата е поляк, и той има директна връзка с оня свят. Познавам доста поляци. Ама досега никой не ме е пращал при труп. Чистили сме заедно гробове и паметници, това да. Но да чакат помощ от мъртвец, не бях забелязал. Плащали са ни само живи хора. Само тоя Лукаш ми липсваше! Ненормалник! Най-добре веднага да го забравя и да мисля за друго.“

Но за какво да мисли Светльо? Преди това мислеше за тристата шилинга. Но тях вече ги нямаше. Беше мислил и за виенското колело. Сега то беше далеч зад гърба му. После мисли за казино „Казабланка“, а вътре го чакаше Лукаш. Беше мислил и за живота си. Сега продължи да мисли за живота и там отново чакаше Лукаш, той беше поляк и най-много обичаше да говори за неща, които е по-добре да забравиш. Но очите на Светльо не ги забравяха и докато прекосяваше градския парк, се оглеждаха за цветя. Ръцете му също не забравяха, посегнаха към една трънлива клонка, на която искряха дребни червени плодчета, и я отчупиха. Най не искаха да забравят краката му, които поведоха Светльо към спирката на трамвай 71. „Тая сутрин исках да се самоубия. Сега отивам на гробището. Мислех, че само мъртъв мога да разреша проблемите си. Сега се надявам един мъртвец да стори това вместо мен. И всичко заради някакъв поляк. Сигурно съм откачил. Не, просто съм отчаян“, каза си Светльо в трамвая. „Сигурно съм много отчаян“, поправи се той. Трамваят пътуваше все по-нататък. Хората, които се качваха, ставаха все по-стари и по-стари, гробището идваше по-близо и по-близо.

Светльо също поостаря, когато прекрачи гробището. Стъпките му станаха несигурни, ръцете му натежаха, очите му отслабнаха, лицето му пребледня, тялото му се попрегърби, сякаш белязано от неизлечима мъка. Човек автоматично остарява, когато влезе в гробището. Сякаш се бои, че мъртвите ще му завидят. Но те не бяха завистливи. Те оставяха тревата да расте по гробовете им, прах и мръсотия да покрива надгробните камъни, птици и мухи да кацат на покоите им, мравки и буболечки да пълзят по вечните им домове. Те се множаха като живите, но допускаха всичко, бяха тихи и доволни от всичко. Даже от ледения вятър, който сега изтръгна сълзи от очите на Светльо, кураж – от треперещото му тяло, и детство – от сополивия му нос. Значи всичко, което му бе необходимо за игра. И все пак той не успя да спечели Светльо за приятел. Светльо го мразеше. Мразеше го от първия ден, в който пристигна във Виена. Беше стара, непреодолима омраза. Вървеше по алеите и се мъчеше да се скрие от вятъра, но напразно. Той го откриваше навсякъде.

Слънцето грееше, но докосваше земята с хладни жълти пръсти, колкото да очертае няколко сенки, да излъска замръз-налите локви и да накара няколко очи да замижат. На Светльо то му приличаше на жълт надгробен камък сред синьо гробище. Но Светльо нямаше какво да прави на небето. Той търсеше един гроб на замята. А такива имаше много. Но тъпият поляк му беше казал само, че е близо до черквата. А вятърът духаше. Абе, всичко беше вятър работа. Вперил влажен поглед в имената, Светльо се носеше между гробовете. Подредени и непоклатими, те бяха като изтеглени на пясъка лодки. Тялото му се клатушкаше, носът му течеше, палтото му се развяваше. Светльо проклинаше всички ветрове, всички гробища и един поляк. Псуваше силно и невъздържано като моряк. „По-лесно е да намериш заровено съкровище, отколкото погребан ангел. Трудно може да се намери само по-голям глупак от мен“, мислеше си Светльо и провери колко далеч може да се изплюе с помощта на вятъра. Плюнката му прелетя над два гроба и улучи трети. Светльо премери с крачки разстоянието, остана доволен, засъбира нова слюнка, хвърли поглед на паметника, видя много цветя, мобилен телефон, две криле, прочете „Миро“, преглътна слюнката и яда си, вдигна невинно очи към паметника, не чувстваше нито студ, нито срам и беше готов да разговаря с всеки ангел на тая земя.

„Изпраща ме Лукаш“, започна Светльо, вперил очи и душа в Миро. Не помнеше някога да е срещал ангел, но това лице му се стори познато. Беше сигурен, че го е срещал на земята. Но къде? Къде беше това…? Ама разбира се. В Прага. През 1990-а. Тогава пак беше декември. Той седеше с приятели в българския ресторант, ядеше мусака, пиеше вино и се чувстваше на седмото небе, макар тогава още да не беше ангел. „Ех, Миро, Миро! Точно тук ли трябваше пак да се срещнем? Помниш ли ме? Аз съм Светльо. Седяхме на една маса. Аз и моят приятел Сашо. Искахме да влезем нелегално в Австрия и ти ни каза къде границата е най-слабо охранявана. Тогава не запомних името ти. Най-сетне го научих. Браво, издигнал си се. Браво. От мен обаче нищо не излезе, Миро, нищо! Гледай, дори цвете не можах да ти купя. Свих тая клонка от парка. Лукаш смята, че можеш да ми помогнеш. Тия поляци са много оправни. Върви при него, вика, и му разкажи. Е, добре, слушай. Сега ще ти разкажа всичко. Не знам защо съм наказан така. Сигурно заради баща ми. Разправял ли съм ти за него? Той се казва Йордан…“ Клонката се изплъзна от ръцете на Светльо и ги освободи за висините и падините на неговата история.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук