Истинска история, преплела съдбите на четирима души от двете страни на Океана, разказва за любов и приятелство, за трагедия и избавление.

„В тази история се разказва за хора.”

С тези думи започва своя автобиографичен роман преподавателят в НБУ от уелски произход проф. доктор Рандал Бейкър.

Дълго преди да се установи в България, Бейкър напуска своя дом в Уелс и поема по своя път, който ще го отведе до места по целия свят – от изпълнен с любов живот в САЩ, чак до неочаквано приятелство в Кавказките планини в последните години на Съветския съюз.

Приятелство, което ще промени целия му живот. В автобиографичния роман „Преобърнати животи” Рандал Бейкър разказва разтърсваща и съкровена лична история.

За един професор, преборил бюрокрацията на две велики сили и разпада на Източния блок, за да осигури бъдеще на новия си син. За една силна жена, която винаги има план и която намира път към живота дори в сянката на смъртта. И за хора, готови да пребродят света – от заснежените върхове на Кавказ, през панелните блокове на Москва, американската провинция, чак до центъра на София – в името на приятелството и любовта.

Преобърнати животи

Рандал Бейкър

Трета глава
СРЕЩАТА В КАВКАЗ

Посещението ми в Русия през 1990 г. беше напълно неочаквано. В никакъв случай не бях специалист по тази част на света. Всъщ­ност моята специалност са тропиците, а нищо не е по-далечно от тях от Москва. Доколкото бях наясно, летните ми пътешественически планове включваха единствено пътуване до Париж в края на май, за да координирам една от програмите отвъд океана, за която отговарях.

Университетът в Индиана имаше много интереси отвъд океана и един от тях бе дълготрайната връзка с Московския държавен универ­ситет (МГУ), най-главния институт за висше образование в тогаваш­ния СССР. Този обмен осигуряваше полезна база за лингвисти, лите­ратуроведи, историци и други. Ала през 1990 г., изглежда, е имало ня­какъв проблем с намирането на някого, който да бъде изпратен там по обмен от американска страна. В предишните години аз, от името на своите работодатели – Катедрата по Обществени и екологични въпро­си – бях домакин на три много умни руски студентки, поради което в институционната памет на университета съществуваше някаква из­мислена връзка между Русия и мен. Освен това същото лято планирах да бъда един от организаторите на важна международна конференция за унищожаването на природата в съветска Средна Азия.

В един следобед през онази пролет ми се обадиха от универси­тетския отдел, завеждащ международните програми.

Деканът мина веднага по същество и попита:

– Какво ще кажеш за Москва това лято?

– Боя се, че няма как да стане. Трябва да ходя до Париж.

– Че Париж ти е на половината път дотам.

– Вярно, но на четвърти август ще се женя и вероятно би било неблагоразумно от моя страна да го пропусна.

– О, ще имаме предостатъчно време да те върнем за сватбата. Значи, става. Благодаря. Вече се притеснявах, че тази година няма да има кого да пратим.

И ето така ме вързаха три седмици да чета лекции в географския факултет на МГУ, където вече познавах някои от преподавателите. Трябва да призная, че основната атракция за мен беше необичайната политическа ситуация в Централна и Източна Европа. Като че почти всичките ми познати ми изпращаха снимки на яки отломъци от Бер­линската стена или участваха в опити за подпалване на Партийния дом в София, България. Чувствах, че пропускам бурни исторически драми, както и текущо обществено мегасъбитие. В края на краищата целият юли щеше да бъде на мое разположение, за да се подготвя за сватбата си в Блумингтън.

След като си свърших работата и вече ми бях откраднали фото­апарата, аз отлетях от Париж за Москва с полет на „Ер Франс“. Про­спах почти цялото пътуване, но се събудих навреме, за да наблюдавам как се спуснахме под ниската плътна облачна покривка и полетяхме над километри тъмна брезова гора, върху която се изсипваше пороен дъжд. Това не ме ободри особено, тъй като поначало се чудех какво ли, да му се не види, ще правя три седмици в Москва, а сега и вале­ше като из ведро. Ала духът ми се приповдигна на летището, когато видях старите си приятели и колеги от университета. Борейки се с лошото време, те ме закараха в квартирата ми в сталинската грама­да с кули на Московския държавен университет, господстваща над столицата, кацнала върху Ленинските хълмове. Тук, в условията на пълна липса на топла вода, аз подготвях лекциите си, посрещах мои бивши студенти и провеждах соарета. Скришом, докато ме нямаше, колегите ми от факултета идваха в стаята ми и ми зареждаха хладил­ника, защото по това време в града храна можеха да купуват само хора с московско жителство. Повечето от магазините, които виждах, бяха празни, а повечето от колегите ми си тръгваха по-рано от работа, за да се заловят с търсене и натурална размяна.

Колкото и да бе пленителен, периодът, през който преподавах в Москва, няма връзка с тази история. Обаче един ден моят приятел Алекс Генадиев, заместник-декан на географския факултет, ме попи­та без всякаква връзка:

– Как си със здравето?

Приех го като обикновена учтивост и със смях му отговорих със собствения му любим израз:

– Горе-долу добре.

– Не, сериозно, как си? Можеш ли да издържаш на натоварване?

Не си падах по енергичното спортуване, а и признавам, че при­критите цели на този въпрос ме поразтревожиха.

– Мисля, че се справям. Защо?

Алекс се впусна в обяснения как според тях университетът през последните две седмици ме използвал доста безмилостно, пък и ни­къде в тази част на Москва нямало топла вода. Затова той и деканът се договорили, че трябва да ме пратят на почивка в една от изследова­телските станции на Московския университет. Представих си замръз­налата сибирска пустош, но той ми предложи нещо съвсем различно.

– Имаме станция долу в Кавказ, в района на Елбрус, и мисля, че там много ще ти хареса.

Напрегнах си мозъка в опити да си спомня за кой район ми говори. После се присетих, че повечето европейци смятат Монблан (4810 м) за най-високия връх в Европа, но той е значително превъзхождан от връх Елбрус в Русия (5642 м), който се намира на границата с Грузия. Нямах никаква представа за това какво може да предложи този район, но с готовност се съгласих да отида да видя първенеца на Европа.

Тъй като Алекс не беше свободен да ме придружи, той бе натова­рил един висок, кльощав, брадат докторант на име Миша със задачата да бъде преводач. Той бе работил на много места в Монголия, но не беше ходил на Елбрус и това щеше да е приключение и за двама ни.

На 14 юни 1990 г., великолепен слънчев ден, Миша се появи на вратата ми в блок Б в кулата на МГУ. Беше прегрял и притеснен, за­щото на идване приятелят му пукнал гума и Миша се паникьосва­ше, че ще изпуснем самолета. Получи се така, че пристигнахме на летището цял час преди полета. Казах на Миша, че все още нямам ясна представа къде отиваме, и той ме осведоми, че отлитаме за град Минералние води, в сърцето на Ставрополския край. Още по-объркан отвсякога, му поблагодарих за информацията.

И след малко попитах:

– Къде отиваме?

– До границата с Грузия, близо до източния бряг на Черно море, всъщност на южните склонове на Елбрус – отговори той. – Обаче тъй като не можем да отлетим за там директно, ще летим до едно място отдалечено на около четири часа път, където ще ни посрещнат и ще ни закарат с автобус там, закъдето сме тръгнали.

Това бе тъкмо подробният отговор, който бих очаквал от географ (какъвто е Миша). За да убием времето, поръчахме кафе, но висяхме на опашката цяла вечност заради необичайната система на обслужва­не, където една и съща жена приемаше поръчките, приготвяше храна­та и връщаше ресто.

Летяхме с грамаден, подобен на пещера самолет на „Аерофлот“, който отвътре изглеждаше смайващо спартански обзаведен. Влизаше се отдолу, минаваше се през багажното отделение, където оставихме куфарите се, а после нагоре по една вита стълба към главния салон. Въпреки тричасовия полет не сервираха храна и напитки. Единстве­ното внимание, което получихме, беше, когато с едно подобие на до­макинска количка за храна минаха хора, предлагащи кичозни играч­ки, бели ризи и обувки от пластмаса. Вибрациите на самолета по вре­ме на излитане си бяха ужасяващо преживяване, но в крайна сметка стигнахме до местоназначението.

Когато кацнахме в Минералние води, там не намерихме никакви посрещачи. Намирахме се сред открита зелена шир, заобиколена от ниски хълмове. Пейзажът много ми напомняше уелските гранични земи близо до мястото, където бях израсъл. Ала нямахме много вре­ме да се наслаждаваме на великолепното слънце и на пасторалните околности, защото ни притесняваше фактът, че наоколо няма нито един човек, който да ни изглежда познато. Настроението ни падна, но после бързо се вдигна, когато Миша разпозна емблемата на МГУ, нескопосно нарисувана отстрани на едно прастаро автобусче, спряло на паркинга пред летището. След няколко повиквания по радиоуред­бата, при нас дойде нисък, весел казах с лъчезарна усмивка и големи черни мустаци.

– Това е Нурис – представи ме Миша на мъжа, който вече стиска­ше ръката ми със страховита хватка.

– Уелкъм, уелкъм – каза той, но освен тези думи той почти не мо­жеше да каже друго на английски. Грабна куфара ми и се качихме на автобуса, в който вече имаше още няколко студенти – изследователи, запътили се за центъра за теренни изследвания. Докато пътувахме, Нурис не спря безмилостно да коментира пейзажа, геологията, географията, етнологията и всички останали аспекти на областите, през които минавахме, и всичко това Миша бе длъжен да превежда. Бяхме кацнали сред тучни зелени поляни и по­легати хълмове, но щом поехме на юг, бързо напуснахме тази среда и навлизахме сред все по-див и планински терен. По пътя спряхме в едно село с малко неуместното име Прогрес, където на крайпът­ните сергии намерихме изобилие от плодове и зеленчуци. Това бе в остър контраст с празните хранителни магазини в Москва, които наблюдавах през изминалите две седмици. Миша купи два килогра­ма пресни ягоди, щом забеляза как ми светнаха очите, като ги видях. След два часа навлязохме в света на кабардинците, обезсмъртени от Лев Толстой, и преминавахме през села, където покрай улиците се нижеха дървени огради, ограждащи всяка къща. Всичко внушаваше чувство на безвремие, толкова бе различно от света на работниче­ските апартаменти и бетонни плочи, създадени от социализма във всички останали части на Русия, които бях посетил. Във всяка огра­да имаше грамадна порта, а до всяка порта – пейка, на която хора от семейството сядаха всяка вечер и гледаха как светът, премалял, преминава край тях.