„Съзвезден роман.“

Така самата Олга Токарчук определя „Бегуни“, сравнявайки написването (и четенето) му с усещането на човек, гледащ към осеяно с безброй звезди небе и прозиращ умисъл, там където има хаос. Публикуван в Полша през 2008 г., английският превод на романа е удостоен с престижната награда Man Booker International за 2018 г., а днес се радваме на новото му българско издание (от ICU).

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Съзвезден роман се отнася еднакво добре до постмодерната (наречена и „дръзка“ от някои литературни критици) структура и до внушението на тези 116 фрагмента, от които е съставена книгата. 116 наратива под формата на къси разкази, парчета красиво разказана история, мемоари, писма, философски трактати, лекции по психология, пътни бележки, есеистични етюди…

116 смели полета на мисълта и въображението, реещи се, както споделя полската писателка, по равно между идеите за мобилността, и неспокойната, търсеща душа от една страна и стабилното, но крехко и смъртно, човешко тяло, от друга.

„Звучи абстрактно“, признава Олга Токарчук, разгърне ли „Бегуни“ обаче читателят пътешества с лекота, „закопнял за дълги изречения и фабули“ (подобно на две от героините в романа).

Но затегнете коланите.

Без предупредителни сигнали и табели (и без линеарната последователност на времето, каквото го познаваме), читателят е пренасян от 17-ти век във Фландрия, през 18-ти век във Виена и 19-ти век в Париж, до съвременните летища, чакални и хотели.

„Бегуни“ е своеобразен cabinet of curiosities, събрал „моменти, трохи, бързо разпадащи се конфигурации“. Книгата, твърди The New York Times във възторжено ревю, е трансисторична и транснационална. И наистина тя „скача“ (по думите на Токарчук) напред-назад през времето, през фикцията и факта.

Иновативното в тази фрагментарна структура е, че макар и често самодостатъчни като отделни произведения, фрагментите са умело и почти неуловимо свързани помежду си, така че всеки читател сам да си състави (или не) различни пътувания през времето и неизброимите смислови пластове. В този смисъл „Бегуни“ има почти флуидна структура (подобно на самото пътуване), до степен да изглежда напълно възможно да продължи отвъд сегашните си страници.

Същински неуседнал роман за неуседнали пишещи и четящи хора.

През привидния хаос ни води любопитната фигура на безименен разказвач – жена, за която знаем единствено, че е обсебена от пътуването като начин на живот, от срещите с други пътешественици, има здраво тяло и разум, свежо чувство за хумор, наблюдава, пише и разказва. Алтер его на самата Олга Токарчук, както можете да предположите, или както тя споделя: „Разказвачът съм отчасти аз, отчасти нещо повече от мен“.

Личните истории, спомени и пътни дневници на разказвача дискретно се преплитат със съзвездие от истории, плод на богато въображение, но и родени от исторически факти и документи. Някои от тях приличат на случаи, взети от практиката на психиатър (самата Токарчук е работила като клиничен психолог, напуснала, защото се намерила за „много по-невротична от пациентите“, а често и по-дълбоко афектирна от историите им, в сравнение със самите тях).

В един епизод, очевиден трибют към филма на Микеланджело Антониони „Приключението“, майка и дете мистериозно изчезват от остров, който е „твърде малък, за да се загуби някой на него“.

В друг, жена се връща в Полша, десетилетия след като е напуснала родината си, за да помогне на първата си любов, сега неизлечимо болен мъж, когото едва разпознава, да умре (английската преводачка на романа признава, че това е фрагментът, който още я кара да плаче и да губи съня си).

Най-причудливите истории са взети от живота. Сестрата на Шопен пренася сърцето му в буркан от Париж до Варшава, скрит под полите ѝ, за да го погребе у дома.

Холандският анатом Филип Ферхайен открива Ахилесовото сухожилие, докато прави дисекция на собствения си ампутиран крак, в търсене на извора на неописаната още фантомна болка…

„Бегуни“ вълнува по начина, по който неподлежащите на класификации феномени вълнуват. James Wood, литературен критик на The New Yorker нарича романа безспорно произведение на художествената литература, но и „упражнение по теория, културна антропология и мемоар, […] голяма книга, пълна с много особени части: мини-есета от летища и хотелски лобита, психология на пътуванията, пътеводители, атавистичното удоволствие от една-единствена полска дума, афоризмите на Е. М. Чоран…“

„Двете големи теми на книгата, които сплитат измислените и нехудожествените фрагменти“, твърди той, „са мобилността и любопитството. Подобно на героите си, и нашият разказвач винаги е в движение и винаги наблюдава и теоретизира, често блестящо.“

Няма как да не се съгласим.

Избрани цитати от Бегуни

Най-мъчителна е неподвижността: гъста, видима…

• Тази вечер е ръбът на света, напипах го случайно, докато си играех. Открих го, понеже ме оставиха за миг сама, изпуснаха ме. […] Изведнъж откривам истината: нищо вече не може да се направи – съм.
• … така и не станах истинска писателка, по-добре – писател (в мъжки род звучи по-солидно). Животът винаги ми бягаше. Попадах само на следите му, на някакви мизерни люспи като от изоставена змийска кожа. Едва уточнила позицията му, той вече беше някъде другаде.
• Днес всяка уважаваща себе си дрогерия вече предлага на своите клиенти специална серия козметични средства за пътуващи. […] Специфичното за всички тези артикули е размерът им – миниатюрни тубички и кутийчици, шишенца колкото палец; […] Изглежда, козметичната индустрия е решила, че феноменът на пътуването е умалено копие на уседналия живот, негова забавна и леко инфантилна миниатюра.

Легнахме си късно, езиците ни се бяха развързали, закопнели за дълги изречения и фабули, смазани с вино.

• Това, което ме наранява, изтривам от своите карти. Местата, където съм се спънала, дори паднала, в които са ме ударили, засегнали дълбоко, където ме е заболяло – престават да съществуват за мен. […] Понякога, когато се налагаше да отида по тези несъществуващи места (внимавам да не съм злопаметна), ставах око, което облита като дух града призрак.

• Всяка част на тялото заслужава да я помним. Всяко човешко тяло заслужава да преживее. Скандално е, че е толкова крехко и деликатно. Скандално е, че му се позволява да изгние в пръстта и да потъне в пастта на пламъците като боклук. Ако зависеше от доктор Блау, той щеше да създаде света другояче: душата може да бъде смъртна, какво ни интересува всъщност тя, но виж, тялото – то нека остане безсмъртно.
• Да говорим, да говорим. Не беше ли казано: говоря, следователно съществувам? […] Да използваме всички възможни средства, метафори, параболи, заеквания, недовършени изречения, да не обръщаме внимание, че изречението спира по средата, сякаш след глагола изведнъж зейва пропаст. […] Да не се срамуваме от никое падение, от никой грях. Разказаният грях е половин грях. Разказаният живот е спасен живот. Май на това ни учеха светите Зигизмунд, Карло и Яков? Който не се е научил да говори, завинаги ще остане в клопка.
• Стоим настрана. Виждаме само света във фрагменти, друг няма да има. Моменти, трохи, бързо разпадащи се конфигурации. Живот? Нищо такова няма; виждам линии, плоскости и тела, и техните измерения във времето. А времето изглежда прост инструмент за измерване на дребните промени, училищна линийка с опростено разделение на само три части: беше, е, ще бъде.

Разказът има инерция, никога не можеш да го овладееш докрай. Има нужда от такива като мене – несигурни в себе си, нерешителни, лесни за подлъгване, Наивни.

• Тя е облечена не като всички, с много неща е: панталони и няколко пози връз тях, но на етажи, всички се виждат по малко; над кръста също – много ризи, кожухчета и елечета. Най-отгоре – сива ватенка на баклавички, връх на изчистената простота, далечно ехо от някой манастир или трудов лагер. Всичко това заедно притежава някакъв естетически смисъл, дори се харесва на Анушка, струва ѝ се, че цветовете са старателно комбинирани, но може би това не е дело на човек, а откотюр на ентропията – избеляващи цветове, накъсване и парчетосване.
• – Клати се, движи се, върви. Само така ще му се изплъзнеш. Този, който управлява света, няма власт над движението и знае, че нашето тяло в движение е свято, само тогава му бягаш, когато се движиш. Той властва над всичко неподвижно и мъртвешко, над всичко безволно и безсилно.

Целта на пътешествието е друг пътешественик.

За авторката

Олга Токарчук е родена на 29 януари 1962 г. в Сулехов, Полша. Едно от най-важните имена в съвременната полска и световна литература. Обичана, превеждана, четена и награждавана писателка, в чието творчество има разкази, романи, есета, критически текстове, сценарии, поезия и пр.

Сред престижните призове, на които е носителка, е Man Booker International 2018 за английския превод на Бегуни (Flights), дело на Дженифър Крофт, наградата Нике (четирикратно), наградата на Асоциацията на полските издатели, наградата на фондация Кошчелски и др. През 2004 г. е финалист за международната награда IMPAC, през 2012 г. е номинирана за Нобеловата награда за литература, а през 2019-а е финалист за Man Booker International. Психолог по образование, Токарчук е последователка на Карл Юнг, чиито произведения сочи за свое вдъхновениe.

Популярността на Токарчук е феноменална, а читателите ѝ я уважават най-вече заради добрия вкус, енциклопедичните познания, литературния ѝ и разказвачески талант, и – не на последно място – заради философската дълбочина на творбите ѝ.

Бегуни, в добра книжна компания, може да срещнете и тук:

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.