Автор на приказната корица е художникът Дамян Дамянов

Винаги вълнуващият с текстовете си Галин Никифоров се завръща с „Тяло под роклята”.

Авторът на „Лисицата” и „Лятото на неудачниците” надскача границите на родното с  впечатляващ роман, който напълно ще промени представата ви за социалните, езиковите и общочовешките граници.

За лимитите, които човешкият дух може да надскочи в стремежа си към доброто.

Тяло под роклята е история за изкуплението.

И за обичта между брат и сестра – близнаци, които се допълват един друг и всеки не е пълноценен без другия. До момента, в който връзката помежду им не е болезнено прекъсната, а човешкото у всеки от тях – поставено на карта.

Приказка за клетката на реалността, която всеки от нас изгражда с изборите си и за птицата на надеждата, която попада в клопката ѝ. Ще може ли любовта да я пусне отново на свобода, или ще я остави да умре?

Тяло под роклята

Галин Никифоров

I

„Споходиха ни странни дни
и през странните им часове
се лутаме сами все още,
когато бягаме от дните
към каменни и странни нощи…[1]

(….) Още улици, още хора, още любопитни погледи към кафеза, който носи. Трябва му време, докато се отърси от картините, родени от въображението му. Отново прехвърля кафеза от едната в другата си ръка и отново долавя страха на лястовицата – тя е като сърцето му: пърхаща и уплашена, лишена от свободата си.

В двора на болницата всичко е по старому. Вече десет години, откакто е напуснал, повечето неща не са се променили. Познатата будка на охраната все така прилича на фургон без колела. Служебният паркинг до главния вход си е същият, както и градината с параклиса и пейките, където част от пациентите слизат от време на време да подишат чист въздух. Сив джип минава сякаш на пръсти зад Борис и се смалява по страничната алея, двама мъже с картонени чашки в ръце говорят оживено, млада жена пуши на няколко метра от тях, без да се смущава от голата си глава, която сякаш предупреждава, че онкологичното отделение е някъде наблизо.

Борис се изкачва по стълбите към входа, когато от сградата излиза стройна брюнетка, която провокира естетиката му на човек от света на модата. Роклята ѝ е тип „носна кърпа“ – отпред къса, отстрани с дълги източени краища и „разпилени“ полудълги ръкави, декорирана с популярни мотиви на арт деко. И всичко това в необикновено червено! Когато тя излиза от сянката на сградата и двамата с Борис мълчаливо се разминават, той е сигурен, че цветът е точно „Росо Валентино“ – вижда го над ръбовете на слънчевите си очила като малко кърваво море. Нюанс, кръстен на един от гениите в модата, с хроматически стойности, които всеки стажант знае наизуст: червено – 237, зелено – 70, синьо – 62. Това не може да бъде сгрешено. И не може да не значи нещо – в подобни случаи той винаги вижда знаци, които не умее да тълкува. Все пак: нещо хубаво ли ще се случи, или нещо лошо?

Потъва в прохладата на партерния етаж и докато върви към асансьорите, сваля очилата си и ги слага в горния джоб на сакото си.

На последния, четвърти етаж е почти безлюдно. Отдясно е отделението за деца с умствени увреждания и стаите за неизлечимо болни пациенти, които чакат последната си нощ или чудото, което да ги спаси. Вляво са стаите за помощния персонал и два лекарски кабинета за не особено амбициозни доктори, които обичат спокойствието. Тук времето е спряло, нищо не се случва.

Мъж и жена, очевидно двойка, са застанали пред детското отделение. Когато чуват стъпките му, извръщат глави и го поглеждат, изненадани, че още някой е престъпил прага на тази територия на отчаянието. Той отвръща на погледите им и докато те оглеждат кафеза, който носи, той оглежда тях.

Жената, вероятно майка на някое от децата в отделението, е висока и едра – дънките и блузата ѝ са добре изпълнени, лицето ѝ е ведро и все още надеждата, че всичко ще бъде наред, крее в очите ѝ. До нея партньорът ѝ е като бледа сянка, тъжен и някак засрамен, с виснали рамене.

Борис им кимва и докато ги подминава, една искрица проблясва в погледа на жената: тя го харесва. Той свежда глава и продължава напред – жените винаги са го харесвали.

Стига до последната стая в дъното, където е настанена сестра му. Решил е първо да посети племенницата си, но тази двойка осуетява намеренията му. Не иска да бъде с тях, докато те са с детето си. Иска да е сам с Ева, очите на двете възпитателки са му достатъчни.

Вратата на стаята на Бориса е леко открехната. Бутва я и изнася кафеза напред, сякаш дава път на някоя дама, после влиза и затваря след себе си.

По-близкото легло е празно, на другото – това до прозореца, лежи сестра му. Стаята е изпълнена със светлина, прашинки се вият из въздуха като рояци от миниатюрни пчели и създават впечатлението, че скоро някой е минал оттук.

Слага кафеза на шкафчето до леглото на Бориса, маха шала и го оставя на рафтовете в нишата, покрита със завеса. По негово настояване там са сложени инвалидна количка и резервна бутилка кислород, както и олекотени завивки, памперси, катетри и четири еднакви нощници – платил е за по-специално отношение към сестра му. Не е срещал никой от онези години, затова и няма с кого да сподели, че стандартните грижи, които болницата предлага, не го задоволяват.

Обикаля леглото и поглежда към апарата за изкуствена белодробна вентилация – двата прозрачни гофрирани маркуча на ендотрахеалната тръба, която влиза в устата на Бориса, приличат на стъклени змии, рисувани от Йеронимус Бош. Сестра му не може да диша самостоятелно заради травмите от катастрофата и състоянието ѝ непрекъснато се влошава. Борис е подписал декларация жизнените ѝ показатели от монитора на апарата да не бъдат подавани към стаята на дежурните сестри. Всички от лекуващия екип си мислят, че и той, като повечето роднини на неизлечимо болни пациенти, иска да ѝ спести излишните страдания. Но грешат…

– Здравей – казва едва чуто той, сякаш за да не я стресне.

Сяда на леглото ѝ, привежда се и я целува по челото. Вкусът на кожата ѝ му напомня за онзи сироп за кашлица, който понякога майка им ги караше да пият като деца, и те винаги се плезеха артистично отвратени, за да покажат колко много им горчи. Посивялото ѝ лице изглежда смалено, обрамчено от гъстата ѝ черна коса, разделена на две и вързана с жълти ластици на нелепи момичешки опашки. Преди две седмици с помощта на една от санитарките Борис я е боядисал и сега, макар и съвсем леко, издайнически личат светлите ѝ корени. Ръцете ѝ, подаващи се от широките ръкави на нощницата, са като бели протези, сложени до тялото ѝ. Тазовите кости и коленете ѝ стърчат като арматура под чаршафа, с който е завита. Не само лицето ѝ – тя цялата се е смалила.

Отваря шкафчето и взема парфюма на Бориса – „Дива орхидея“ на Бионсе. Маха капачката и усеща познатите нотки на кокос, магнолия и още нещо, което никога не може да определи. Ева е привикнала към него и сякаш винаги търси аромата му, когато я доведат при майка ѝ.

Слага по малко зад ушите на сестра си, като отдръпва косата ѝ, пръсва върху китките и по свивките на лактите ѝ и го разнася с пръсти, докато попие в кожата. Сега тази близост му се струва толкова естествена и той отново усеща колко много му е липсвала тя през всичките тези години. За Бориса той е чудовището, което трябва да бъде държано далеч от живота ѝ и най-вече от живота на дъщеря ѝ. Нейните предпазливост и непреклонност са се изразили в това, да смени презимето и фамилията си, за да няма абсолютно нищо общо с него. Дори е подписала декларация, в която тя подчертава, че не иска – в случай, че се случи нещо с нея – Борис да има права над дъщеря ѝ, нито да има контакт с хората, които ще я осиновят или ще се грижат за нея.

Връща парфюма в шкафчето и отива до прозореца, за да нагласи щорите. Пуска ги до долу и ги отваря така, че между отделните пера да влиза съвсем малко светлина. Знае, че това няма значение за затворените очи и за изтънелите клепки на Бориса, но не може да спре да мисли, че тя някак усеща светлината и се разстройва, ако е прекалено силна.

Гледа я дълго и не може да проумее как двамата стигнаха дотук. А бяха толкова близки като деца и се обичаха така, както никои брат и сестра не са се обичали… 

[1] Из „Странни дни“, Джим Морисън, превод Филип Ляпов

За автора и премиерата на “Тяло под роклята”

Галин Никифоров, автор на Тяло под роклята

Галин Никифоров

Галин Никифоров е сред  открояващите се имена в съвременната българска литература.

Автор е на романите „Умерено нежно”, „Добро момче”, „Фотографът: obscura reperta”, „Лятото на неудачниците”, „Лисицата”.

Отличен е с наградата „Роман на годината” за романа си “Лятото на неудачниците”, а през 2011 г. печели националната награда „Елиас Канети” за романа „Къщата на Клоуните”.

По новелата му „Нощта на мечтите“ през 2011 г. е създаден едноименен пълнометражен филм с режисьор Боби Костов.

Премиерата на “Тяло под роклята” ще се състои на 3 октомври 2018 г. от 19:00 ч. в Младежки театър „Николай Бинев”.

Facebook събитието може да откриете тук

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук