Нямаме търпение да разгърнем „Тайният дневник на Хитлер” – завладяваща фикционална творба, ориентирана към преосмислянето на феномена „Хитлер” и на нацизма в светлината на възраждащите се популистки и националистически движения в различни краища на света.

„Тайният дневник на Хитлер” (превод: Здравка Михайлова, Иван Б. Генов) не е истински роман, а по-скоро „неистинска история“, един разказ на историята или „сътворен документ“.

Въз основа на реалните факти авторът създава един фиктивен Хитлер, който в затвора се мъчи да се изправи на крака след неуспешния Бирен пуч. И както е известно – да се съвземе по начин, по който да изпълни своето предопределение, каквото е смятал, че има.

Разказът започва от деня на арестуването на Хитлер в Мюнхен през ноември 1923 г. и приключва през декември следващата година, когато той е освободен след амнистия. Историческата фактология, свързана с метежа срещу Ваймарската република и с участниците в него, изпълва всяка страница на книгата.

Но романът е преди всичко оригинален опит да се проникне в мрака на „века на крайностите”, във вътрешния свят на диктатора, в тайните лабиринти на личността му.

Постоянно отеква въпросът: как един посредствен човек с ниско потекло и оскъдно образование, обладан от комплекси, натрапчиви идеи и жажда за власт, е успял да завладее духа на германците и да се превърне във фигура, материализирала кошмара на XX век?

Тайният дневник на Хитлер

Харис Влавианос

Затворът в Ландсберг

Ноември 1923 – декември 1924

14 ноември 1923 г. Жестоко се провалихме. Негодниците Кар, Зайсер и Лосов ни предадоха. Искаха да организират свое движение и да ме отстранят от играта. Бяха решили да провъзгласят Бавария за независима държава, да я откъснат от останалата Германия и да качат Рупрехт на трона! Ако този глупак Лудендорф не беше ги оставил да си тръгнат от „Бюргербройкелер“, сега властта щеше да е в нашите ръце. Изгубихме шестнайсет мъже. Всички те бяха герои. Паднаха за възраждането на Германия. Имената им трябва да останат завинаги в паметта на всеки истински патриот.

*

Аз съм едно нищожество. Трябваше да умра заедно с тях. Защо позволих на Шойбнер-Рихтер да ме блъсне на земята, когато полицията откри стрелба? Да го гледам как рухва, потънал в кръв, а аз да се отърва като последен страхливец! А Лудендорф не само не побягна, ами с високо вдигната глава се отправи към вражеските редици през дъжд от куршуми. Защо не намерих куража да се самоубия по-късно, когато потърсих убежище в дома на Ханфщенгл? Все още не знам защо оставих Хелене да ми издърпа пистолета от ръката. Вестниците в цялата страна ни се подиграват.

Наричат нашата революция „смехотворен бирен пуч“, а мен – „пионката на генерала“. Някои дори побързаха да публикуват мои некролози, в които се казва, че „Хитлер е политически мъртвец“. Всичко мога да понеса, но не и позора.

*

Изпитвам ужасна болка в рамото. Дали не съм си счупил някоя кост? Не искам нищо. Само малко вода. И да затворя очи – завинаги, ако е възможно.

15 ноември 1923 г.

Не спах цялата нощ. Болките са непоносими. Не сложих и залък в устата си. Нито ще сложа. По-добре да умра тук вътре. Като герой.

*

Вчера дойде в килията ми един следовател на име Ханс Екхарт, за да вземе от мен показания. Отказах. В продължение на пет часа се мъчи да изтръгне от устата ми няколко думи. Посъветва ме да говоря, понеже – както каза  – щели да използват мълчанието ми срещу мен. Виждайки състоянието ми, той се опита да направи атмосферата някак по-приятелска и почти веднага отпъди машинописката, която го придружаваше. Безучастна млада жена с прическа с бретон, която ме гледаше изпитателно изпод очилата си. Единственото, което заявих на следователя, беше, че ще кажа всичко наведнъж на процеса и че там ще разкрия истината пред целия германски народ. Смехотворният триумвират – Кар, Зайсер, Лосов, – който сега се изживява като гарант на законността, знаеше за преврата месеци преди да бъде извършен. Заедно бяхме скроили целия план и тримата се бяха съгласили да участват – независимо дали зад гърба ми са планирали свой собствен преврат, или просто са искали да ме използват. Ако Лудендорф не се беше държал толкова идиотски, сега зад решетките нямаше да седя аз, а берлинските марионетки. Нямаше делата ми да бъдат оценявани от един съд, съставен набързо от слугите на системата, а от съда на Историята. Аз ще давам сметка пред нея и само пред нея. В „държавна измяна“ съм обвинен не аз, а онези, които извършиха престъплението през ноември 1918-а, онези, които безусловно капитулираха с наведени глави. Народът ще ги накаже както им се полага.

Екхарт си тръгна недоволен, но съм убеден, че в последна сметка се е съгласил с мен. Почувствах го от сърдечността, с която ми стисна ръката. 20 ноември 1923 г. Днес ме посети Дрекслер. Два часа се опитваше да ме убеди да хапна нещо. Все повтаряше, че нищо не е изгубено и че можем да изградим Партията отначало. Простотии. Всичко пропадна.

21 ноември 1923 г.

Гробищата на Историята са пълни с провалили се революционери, неуспели да доведат докрай свещената си мисия. Аз съм един от тях. След смъртта ми никой няма да си спомня за мен. Свършено е с мен.

*

Следобед ненадейно дойде да ме посети Книрш. Каза, че се уплашил, като ме видял толкова отслабнал. Ръката ми се изгуби в силната му десница. Опита се да ме убеди, че в последна сметка фиаското ще проработи в наша полза. Че щяло да се окаже значима победа. Че човек не стига до успеха, без да срещне препятствия. Ако съм проявял малодушие сега, движението щяло да бъде унищожено, а аз да нося цялата отговорност за това. Не знам. И той само повтаря празни приказки. Разбира се, аз съм трогнат от неговата вяра в мен, но усещам, че не си струва да дам живота си за тази кауза. Нека всичко върви по дяволите. И Германия също.

23 ноември 1923 г.

Нашата Партия беше поставена извън закона. Това бе последният акт от драмата.

25 ноември 1923 г.

Днес беше ред на Хелене. Донесе ми супа с месо и ме принуди да я изям пред очите ѝ. Доставих ѝ това удоволствие. Жените, с изключение на майка ми, никога не са ме интересували – смятам ги за скудоумни, те прилагат прозрачни хитрини. Но по някаква причина не мога да устоя на Хелене. Мъжът ѝ е голям щастливец. Такава жена бих искал да имам до себе си. Да може да ме въодушевява в миговете, когато се огъвам. Какво ли толкова намира у Ханфщeнгл! Е, разбира се, той е аристократ, учил е и в Америка, а аз съм обикновен селянин, провалил се човек на изкуството, едно нищо.

26 ноември 1923 г.

Затвориха ме тук, като смятаха, че така ще ме обезвредят. Че ще сломят духа ми. Че ще разтурят Партията ми. Огромна грешка! Като ме лишиха от свобода, те ме направиха още по-силен. По-решителен да продължа делото си. А освен това идиотската държава ми предоставя безплатно образование. Ще превърна затвора в университет. Килията си – в необятна библиотека. Нека погледна на затворничеството като на предоставила ми се възможност: сега ми се предлага безкрайно време да прочета необезпокояван онова, което от доста време съм си набелязал, за да попълня празнотите си. Градежът, който смятам да издигна, ще се крепи върху непоклатими идеи, а не върху гнили аргументи. На такива нашият народ се е наситил. Във всяка мюнхенска бирария срещаш парвенюта, готови да спасят Германия. А как? Със сгъваемите си джобни бръсначи ли? Основите, върху които ще градя, ще бъдат големите философи и мислители на нацията. Кант, Хегел, Фихте, Шопенхауер, Ницше ще бъдат моите светли пътеводни звезди. А редом с тях Вагнер, Чембърлейн, Лагард. Необходима е точно такава пауза след въоръжения конфликт. Преди да се хвърли върху плячката си, хищникът дебне в храстите, притаява се и изчаква подходящия момент, в който ще се хвърли стремително напред. Сега аз съм този хищник. Нека треперят онези, които ще се опитат да попречат на плановете ми.

Неуспехът, разгромът са най-висшата форма на човешкия опит. Но втори провал няма да има. От тук насетне всеки мой ход ще бъде много добре планиран. Аз няма да допусна импулсивността ми отново да вземе връх над мен.

За автора

Харис Влавианос е изтъкнат гръцки интелектуалец – учен, поет, писател и есеист, роден през 1957 г. в Рим.

Завършва философия в Университета в Бристол и политология и история в Оксфорд.

Преподава история и политология в Американския колеж в Гърция, води семинари по поетическо изкуство в издателство „Патаки”.

Издал е единайсет стихосбирки, преводи на Уолт Уитман, Езра Паунд, Т. С. Елиът, на съвременни англоезични поети. Негови поетически творби са преведени във Великобритания, Германия, Франция, Швеция.

Както личи и от „Тайният дневник на Хитлер”, поезията предлага на Влавианос подходящата ложа в операта, но и така необходимия бинокъл, за да наблюдава света и да го разбира.