Съвсем скоро ще можем да се разходим из „Невидимите градове” на Итало Калвино, филигранни поеми в проза.

Художник на корицата е Дамян Дамянов.

---

Книгите на Итало Калвино може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В едно интервю прочутият италиански стилист твърди, че е написал тази книга заради „любовта си към града” и в отговор на „страданието”, което му причиняват градовете, погубени от алчността.

„Невидимите градове“ (превод: Божан Христов) е творба със сложна и изобретателна композиция – състои се от 55 глави, разпределени в 9 отделни части.

Чрез въображаем диалог между Кублай хан и неговия посланик Марко Поло, Итало Калвино ни поднася „любовна поема за градовете“ и проникновен размисъл върху езика, утопията и нашия модерен свят.

Петдесет и пет града, всички до един вариации на Венеция, разказани на Великия хан от Марко Поло в духа на оригиналното „Описание на света“. Но тук, за разлика от обрисуваното от пътешественика, Итало Калвино пренася читателя в един ониричен свят, в който измислени градове свидетелстват за паметта, за желанието, за знаците и размените…

Невидимите градове

Итало Калвино

I

Градовете и паметта. 1

Като тръгне оттам и върви три дни на изток, човек се озовава в Диомира, град с шейсет сребърни кубета, бронзови статуи на всички богове, улици, застлани с калай, театър от кристал и златен петел, който всяка сутрин пее от една кула. Пътникът познава всички тези красоти, защото ги е видял и в други градове. Но особеността на този град е, че който пристигне тук през някоя септемврийска вечер, когато дните се скъсяват и многоцветните фенери светват едновременно над вратите на мекичарниците, а от една тераса женски глас извиква: „Ууух“, иде му да завиди на ония, които сега си мислят, че вече са преживели вечер, подобна на тази, и че тогава са били щастливи.

Градовете и паметта. 2

Човек, който дълго язди из диви места, неизменно изпитва желание да види град. Най-после пристига в Изидора, където дворците имат вити стълби, инкрустирани с морски охлюви, където се произвеждат по всички правила на изкуството далекогледи и цигулки, където чужденецът, колебаещ се между две жени, среща винаги трета, където борбите с петли се израждат в кървави разпри между залагащите. Пътникът е мислил за всички тези неща, когато е пожелавал някой град. Ето защо Изидора е град на мечтите, но с една разлика. В мечтания град човек се е виждал на младини; в Изидора пристига вече стар. На площада е стената на старците; той седи редом с тях. Желанията вече са спомени.

Градовете и желанието. 1

За град Доротея може да се говори по два начина: да се каже, че четири алуминиеви кули се издигат от стените му, обграждайки седем врати с подвижни мостове над един ров, чиято вода захранва четири зелени канала, прекосяващи града и разделящи го на девет квартала, всеки с триста къщи и седемстотин комина; следва също да се държи сметка, че девойките от всеки квартал се омъжват за младежи от други квартали и семействата им си разменят стоките, с които разполагат: бергамотови плодове, хайвер от есетра, астролаби, аметисти, т.е. правят се изчисления, които позволяват да се узнае всичко желано от миналото, настоящето и бъдещето на града; или да се каже – повтарям думите на камиларя, който ме заведе там – „Пристигнах тук в първата си младост, една сутрин. Забързани хора отиваха към пазара, жените имаха хубави зъби и гледаха право в очите, трима войници свиреха на тръби от един подиум, навсякъде се въртяха колела и се развяваха цветни надписи. Преди това познавах само пустинята и пътищата на керваните. Онази сутрин в Доротея почувствах, че няма благодат, която да не мога да срещна там. С течение на годините очите ми отново започнаха да съзерцават широтата на пустинята и пътищата на керваните; но сега зная, че тази е била само една от множеството възможности, които се откриваха пред мен онази сутрин в Доротея“.

Градовете и паметта. 3

Напразно, великодушни Кублай, ще се опитвам да ти опиша град Заира с високите крепостни стени. Бих могъл да ти кажа от колко стъпала се състоят улиците, прилични на стълби, какви са сводовете на колонадите, с какви цинкови плочи са покрити покривите, но отсега зная, че все едно не ти казвам нищо. Не от тези неща е направен градът, а от съотношението между измеренията на неговото пространство и събитията от миналото му – от разстоянието между основата на един лампион и висящите крака на един обесен узурпатор; между телта, опъната от лампиона до отсрещния парапет, и гирляндите, които опасват сватбения кортеж на царицата; между височината на този парапет и скока на прелюбодееца, който го прескача призори; между наклона на един водосток и движещата се по него котка, която се вмъква в същия прозорец, между траекторията на изстрела от канонерката, появила се неочаквано иззад носа, и бомбата, която разрушава водостока; между дупките в рибарските мрежи и тримата старци, които са седнали на кея да кърпят мрежите и си разказват за стотен път историята за канонерката на узурпатора, за когото се говори, че бил незаконен син на царицата, подхвърлен в пелени там, на кея. Градът попива тази вълна, бликнала от спомените, и се раздува като сюнгер. Едно описание на днешна Заира би трябвало да съдържа цялото минало на този град. Но Заира не издава своето минало, крие го като линиите на ръката, свита в юмрук; то е изписано в криволиците на улиците, в решетките на прозорците, в перилата на стълбищата, в гръмоотводите, в дръжките на знамената, нашарени с вдълбани драскотини, знаци и плетеници.

Градовете и желанието. 2

Като върви три дни на юг, човек се натъква на Анастазия, град с концентрични водни канали и хвърчила в небето. Сега трябва да изредя стоките, които тук могат да се купят на добра цена: ахати, оникси, хризопаси и други разновидности на халцедона; трябва да похваля месото от златист фазан, което тук се приготовлява на огън от отлежало черешово дърво и се ръси с много риган; трябва да кажа за жените, които съм виждал да се къпят в корита посред градините и понякога, както разказват, канели минувача да се съблече и потопи с тях във водата. Но с тези сведения не бих ти предал истинската същност на града, защото докато описанието на Анастазия събужда у нас желанията едно по едно, принуждавайки ни да ги потиснем, то за оня, който се окаже някоя сутрин посред този град, желанията се събуждат вкупом и го обсаждат отвсякъде. Градът ти изглежда като едно цяло, което не погубва ни едно желание и от което си част, и понеже този град притежава всичко, което ти не притежаваш, не ти остава друго, освен да се отдадеш на това си желание и да бъдеш доволен. Ето каква сила, ту добра, ту зла, притежава Анастазия, град-измамник: ако осем часа на ден работиш като секач на ахати, оникси и хризопаси, трудът ти, който дава форма на желанието, получава от желанието неговата форма и ти се струва, че цяла Анастазия е твоя, а си оставаш неин роб.

Градовете и знаците. 1

Човек върви с дни сред камъни и дървета. Окото се спира върху нещо само когато в това нещо е разпознало знака за друго нещо – една следа по пясъка сочи преминаването на тигъра, мочурът известява за водна жила, цветът на ибискуса – за края на зимата. Всичко останало е нямо и взаимозаменяемо; дърветата и камъните са само това, което са. Най-подир пътят отвежда до град Тамара. Пътникът навлиза в улици, отрупани с табели, които изпъкват на стените: клещите означават къщата на оня, дето вади зъби, бокалът – кръчмата, алебардите  – стражевата рота, кантарът – продавачката на билки. Статуи и гербове изобразяват лъвове, делфини, кули и звезди: знак, че нещо – кой знае какво – има за знак лъв, делфин, кула или звезда. Други знаци предупреждават, че на някое място нещо е забранено: влизането с каручка в тясна уличка, уринирането зад параклиса, риболовът с въдица от моста; или пък позволено: водопоят на зебрите, играта на кегли, изгарянето на труповете на роднините. От вратите на храмовете се виждат статуите на боговете, всеки от които е изобразен със своите принадлежности – рог на изобилието, пясъчен часовник, медуза, така че вярващият да ги разпознае и да отправи към тях подходящи молитви. Ако някоя сграда не притежава никаква табелка или фигура, самата форма и мястото, което заема в порядъка на града, са достатъчни, за да посочат функцията ѝ: царският палат, затворът, монетният двор, питагорическото училище, публичният дом. Стоките, които търговците излагат по сергиите, нямат своя цена освен като знаци на други неща: дантелената превръзка за чело означава елегантност, позлатената носилка – власт, томовете на Авероес – знание, гривната на глезен – сластолюбие. Погледът преминава по улиците като по изписани страници – градът казва всичко онова, което трябва да мислиш, повтаря ти своя разказ и докато вярваш, че разглеждаш Тамара, само отбелязваш имената, с които градът определя себе си и всяка своя част.

Какво наистина е този град под гъстата обвивка от знаци, какво съдържа или крие? Човек излиза от Тамара, без да е узнал. Навън се простира празна земя до хоризонта, открива се небето с бягащите облаци. Във формата, която случайността и вятърът придават на облаците, човек е склонен да разпознае фигури – платноход, ръка, слон…

Градовете и паметта. 4

Отвъд шест реки и три планински вериги се появява Зора, град, който, видян веднъж, не може да бъде забравен. Но не защото, подобно на други забележителни градове, оставя необикновен образ в паметта. Зора притежава свойството да залегне в паметта точка по точка, в последователността на улиците и на къщите по тях, на вратите и прозорците на къщите, макар те да не се отличават с красота или странност. Неговата тайна е в начина, по който погледът се плъзга по фигури, редуващи се като в музикална партитура, където нито една нота не може да се промени или премести. Човек, който знае наизуст как е устроена Зора, си представя нощем, когато не може да заспи, че върви по нейните улици и си спомня реда, в който следват медният часовник, раираната шатра на бръснаря, деветструйният водоскок, стъклената кула на астронома, дюкянът на продавача на дини, статуята на отшелника с лъва, турската баня, кафенето на ъгъла, пряката, която води към пристанището. Този град, който остава незаличим в паметта, е като арматура или решетка, в чиито квадратчета всеки може да разположи нещата, които иска да запомни: имена на видни хора, добродетели, числа, класификации на растения и минерали, дати на битки, съзвездия, части на речта. Между всяко понятие и всяка точка от маршрута ще може да установи връзка на сходство или различие, която мигновено да възбуди паметта. Така че тези, които знаят Зора наизуст, са най-учените хора на света.

Но напразно тръгнах на път, за да посетя Зора: осъдена да остане неподвижна и еднаква на себе си, за да се помни по-добре, Зора залиня, разпадна се, изчезна. Светът я забрави.

За автора

Авторът на „Нашите предци” и „Ако пътник в зимна нощ“, Итало Калвино, е известен с дръзките си белетристични експерименти и парадоксалната любов към приказния сюжет. Сам той се възприема повече като фантаст, отколкото като постмодернист, както го определят.

Писателят до края на дните си остава верен на наблюдението, че всеки живот е една малка голяма енциклопедия, една случайна библиотека или комбинация от преживявания, прочити и фантазии, съвкупност от вещи и мостри на стилове, където всичко може да бъде разбърквано и преподреждано.

„Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил“.

Това признава друг забележителен творец, Салман Рушди. С мощта на своето въображение, с ерудицията и таланта си Итало Калвино отдавна е надмогнал тесните рамки на националната литература и се е наложил като една от най-изтъкнатите фигури на европейската култура.