Радваме се на ново издание на „Възхвала на мащехата“, първата еротична книга на Марио Варгас Льоса, която затвърждава репутацията му на писател с полифонично, всеобхватно, силно отекващо творчество.

Завършена през 1988 г., „Възхвала на мащехата“ е своеобразен реверанс към испанския кинорежисьор и еротоман Луис Гарсия Берланга.

Творбата изкусно съчетава различни източници на духовна наслада: изящен изказ, поезия, живопис, музика.

В тъканта на фабулата са вплетени и мотиви от историята и митологията, обилие от фантазия, разни проявления на любовта и съблазняването, закачката и играта, които доизвайват образите на чувствената доня Лукресия, мечтателния дон Ригоберто и смущаващия Фончито.

Възхвала на мащехата“ е мощен изблик на таланта на Марио Варгас Льоса, непомръкващ шедьовър в творчеството на забележителния майстор на словото.

Възхвала на мащехата

Марио Варгас Льоса

Солта на сълзите 

С разширени от ужас очи Хустиниана ръкомахаше обезумяла. Ръцете ѝ напомняха криле на вятърна мелница.

– Алфонсо каза, че ще се самоубие! Щял да го направи, понеже вие вече не го обичате! – премигваше тя, изплашена. – Сега ви пише прощално писмо, госпожо.

– Какви глупости бръщолевиш?… – стресна се доня Лукресия пред огледалото на тоалетката. – Какви бръмбари са ти влезли в главата?

Камериерката обаче, изглежда, не се шегуваше и доня Лукресия, както си скубеше веждите, изпусна пинсетата на пода и без да пита повече, хукна надолу по стълбите, следвана от Хустиниана.

Вратата на детската стая беше заключена. Мащехата почука: „Алфонсо! Алфонсо!“ Никакъв отговор. Отвътре не се чуваше нищо.

– Фончо! Фончито! – настоя доня Лукресия и почука отново. Гърбът ѝ плувна в студена пот. – Отвори ми! Добре ли си? Защо не отговаряш? Алфонсо!

Ключът се завъртя с проскърцване в ключалката, но вратата остана затворена. Доня Лукресия въздъхна дълбоко. Отново усети здрава почва под краката, след замайването светът полека си идваше на мястото.

– Остави ме насаме с него – заповяда тя на Хустиниана.

Влезе в стаята и затвори вратата след себе си. С усилие се опитваше да сдържи негодуванието, последвало страха.

Момчето, както си беше в колежанската униформа, седеше на бюрото, свело глава. После вдигна очи и погледна мащехата си, печално и неподвижно, по-красиво от всякога. Макар през прозореца все още да се процеждаше светлина, беше запалил настолната лампа и в позлатения кръг, осветяващ зеленикавата попивателна, доня Лукресия съзря недовършеното, още неизсъхнало писмо и перодръжката до малката, изцапана с мастило ръка. Пристъпи бавно.

– Какво правиш? – изхриптя разтревожена тя.

Гласът и ръцете ѝ трепереха, от вълнение дишаше тежко, учестено.

– Пиша писмо – твърдо и без да се бави, отвърна момчето. – До теб.

– До мен ли? – усмихна се тя, като се помъчи да изглежда поласкана. – Мога ли да го прочета?

Алфонсо закри писмото с ръка. Беше разчорлен и необичайно сериозен.

– Още не! – В погледа му се четеше решителността на възрастен, тонът бе предизвикателен. – Това е прощално писмо.

– Прощално ли? Заминаваш ли някъде, Фончито?

– Ще се самоубия! – изрече той, вторачил в доня Лукресия съсредоточен, нетрепващ поглед. Ала само след миг тялото му се сгърчи и очите му плувнаха във влага. – Защото ти вече не ме обичаш, маминко.

В думите му имаше болка и упрек, които се мъчеше да овладее, тонът на огорчен влюбен дотолкова не отговаряше на голобрадото му лице и дребната му фигура с къси панталони, че доня Лукресия се почувства обезсърчена. Застина онемяла, с полуотворена уста, без да знае какво да каже.

– Какви глупости приказваш, Фончито? – промълви тя, когато най-сетне се поокопити. – Не те обичам ли? Но, скъпо дете, ти си ми като син. Аз теб…

Млъкна, понеже Алфонсо се хвърли към нея, обгърна я през кръста и избухна в сълзи. Хлипаше с притиснато в корема на доня Лукресия лице, с телце, разтърсвано от ридания и въздишки, с трескавата задъханост на гладно кутре. Този път, съвсем по детски, плачеше отчаяно и открито се отдаваше на страданието си.

Като се бореше да не се поддаде на емоцията, която стягаше гърдите ѝ и вече я беше покъртила до сълзи, доня Лукресия помилва косите му. Смутена, обзета от противоречиви чувства, тя го слушаше да излива мъката и болките си.

– Не ми говориш от няколко дена. Питам ли те нещо, ти извръщаш глава. Не ме оставяш вече да те целуна нито за добро утро, нито за лека нощ, а когато се връщам от колежа, ме гледаш така, сякаш моето присъствие те дразни. Защо, маме? Какво съм ти направил?

Доня Лукресия го успокояваше, целуваше косите му. Не, Фончито, нищо подобно. Прекалено си чувствителен, мъничкият ми! И като търсеше възможно най-меките думи, се опита да му обясни и да разсее тревогата му. Тя ли не го обича? Дори прекалено много, сърчице мое! Та нали постоянно живееше с мисълта за него, той не ѝ излизаше от ума през цялото време, докато беше в колежа или играеше футбол с приятелчетата си. Просто той не бива до такава степен да се привързва към нея, дотолкова да умира за мащехата си. Тази импулсивност и разпаленост на чувствата могат да ти навредят, глупачето ми. Не е добре за душевното ти равновесие да се поставяш в зависимост от човек като мен, толкова по-възрастен. Обичта и интересите трябва да се споделят с други хора, да се насочват най-вече към връстниците, към приятелите и братовчедите. Така ще порасне по-скоро, ще си изгради своя собствена индивидуалност, ще стане истинско мъжле с характер и един ден двамата с дон Ригоберто ще се гордеят с него.

Но докато изричаше това, доня Лукресия чувстваше, че нещо в сърцето й се противи. Беше сигурна, че и детето я слуша разсеяно. Вероятно дори не я чуваше. „Не вярвам на нито една дума от онова, което говоря“ – помисли си тя. Риданията съвсем заглъхнаха и само от време на време Алфонсо целият се разтърсваше от дълбок хлип, но за сметка на това изглеждаше изцяло погълнат от ръцете на мащехата си. Държеше ги и ги целуваше бавно и срамежливо, с благоговение. После отърка в тях копринената си буза и доня Лукресия го чу тихичко да шепне, сякаш се обръщаше единствено към тънките ѝ пръсти, които стискаше силно: „Много те обичам, маминко. Много, много… Повече никога не бъди такава! Не се дръж с мен така, както през последните дни, защото ще се самоубия. Кълна ти се, ще се самоубия!“.

В този миг в нея сякаш се скъса някакъв бент, отприщи се мощен поток и удави предпазливостта и разума, превърна в прах извечни принципи, които никога не бе поставяла под съмнение – дори инстинкта ѝ за самосъхранение. Тя клекна, опря коляно в пода, за да бъде на височината на седналото момче, и го прегърна, погали го, освободена от задръжки, като се чувстваше неузнаваема, попаднала в сърцето на ураган.

– Никога повече – повтори тя, като се запъваше, от вълнение едва произнасяше думите. – Обещавам ти, че никога повече няма да се държа с теб така. Аз само се преструвах на студена, мъничкият ми. Колко съм била глупава – исках да ти направя добро, а ти причиних страдания. Прости ми, миличко…

И го целуваше по разрошените коси, по челото, по бузите, попивайки с устни солените му сълзи. Когато детската уста потърси нейната, тя не се отдръпна. С притворени очи се остави на целувките и им отвърна. След миг, одързостени още повече, устните на момчето станаха настоятелни и се притиснаха към нейните, а тя разтвори своите и позволи на нетърпеливото змийче, в началото плахо и несръчно, после все по-дръзко и напористо, да се вмъкне в устата ѝ и да я обходи, стрелкащо се в едната и в другата посока, по венците и по зъбите. Не отблъсна и ръката, която неочаквано усети на едната си гръд. Дланта замръзна за миг, притихнала, като че да събере сили, после се раздвижи, заобли шепа и я помилва почтително, притисна я нежно. Макар дълбоко в душата ѝ един глас да крещеше, че трябва да стане и да си тръгне, доня Лукресия не помръдна. Напротив, притисна детето към себе си и без задръжки продължи да го целува поривисто и свободно, с нарастващо желание. До момента, когато като в просъница чу спирачките на колата и малко след това – гласа на съпруга си, който я викаше.

Изплашена, тя рязко се изправи. Уплахата ѝ се предаде и на детето, очите му се разшириха от ужас. Тя съзря разхвърляните дрехи на Алфонсо и петната от червило по устните му. „Бягай да се измиеш“ – бързо му нареди тя, като посочи банята. Детето кимна и изтича натам.

Тя излезе от стаята замаяна и пресече с омекнали крака хола, който гледаше към градината. Заключи се в банята за гости. Беше задъхана, отмаляла, сякаш беше тичала. Погледна се в огледалото и внезапно я напуши истеричен смях, който побърза да сподави, като запуши устата си с длан. „Безумна жена, луда!“ – упрекваше се тя, докато плискаше лицето си със студена вода. После седна на бидето и пусна кранчето дълго да шурти. Изми се старателно, оправи дрехите и косите си и остана така, докато напълно възвърна самообладанието си, отново стана господарка на лицето и жестовете си. Когато излезе да посрещне дон Ригоберто, беше свежа и ведра, сякаш нищо особено не се бе случило. Но макар съпругът ѝ да я намери любвеобилна и грижовна както винаги, преливаща от нежност и внимание, макар да изслуша с обичайния интерес разказа за случките през деня, доня Лукресия всеки миг чувстваше една потулена тревога, едно вътрешно безпокойство, а от време на време по кожата ѝ полазваха тръпки и коремът я присвиваше.

Детето вечеря с тях. Беше сдържано и спокойно, както обикновено. Приемаше шегите на баща си с кръшен смях и дори го помоли да разкаже още нещо весело, „от онези смешните истории, татенце, дето не са съвсем пристойни“. Когато очите му срещаха нейните, доня Лукресия с удивление установяваше, че в този открит лазурен поглед нямаше и помен от смут, дори и най-малката лукава или съзаклятническа искрица. Няколко часа по-късно, в полумрака на съпружеското ложе, дон Ригоберто отново ѝ зашепна, че я обича, и я покри с целувки, изрази ѝ признателността си за дарените от нея дни и нощи, за огромното щастие, което го преизпълва благодарение на нея. „Откакто се оженихме, научих какво значи да живееш, Лукресия – възторжено заяви той. – Ако не беше ти, щях да си отида от този свят, без да съм познал мъдростта и без дори да подозирам какво в действителност е истинска наслада.“

Тя го слушаше развълнувана и блажена, без да може дори в този момент да забрави за детето. При все това натрапчивата му близост, доловимото ангелско присъствие не пречеха, а по-скоро привнасяха в удоволствието някаква смутна, трескава нотка.

– Защо не ме попиташ кой съм? – промълви най-сетне дон Ригоберто.

– Кой, кой си ти, любов моя? – отвърна с очакваното нетърпение тя.

– Аз съм чудовище – чу го да изрича, вече отдалечен и недостижим в полета на въображението си.

Още от/ за любимия Марио Варгас Льоса:

Зелената къща на Льоса – пъзел, сглобен от магия и чувалче човешки съдби

Откъс от “Зелената къща” на Марио Варгас Льоса

Откъс от “Квартал Петте кьошета” на Марио Варгас Льоса