Едно от най-влиятелните имена на фентъзито и фантастиката се завръща на български език. В ново издание и с осъвременен превод на Светлана Комогорова-Комата излиза „Размяната” от магьосника Роджър Зелазни.

В тази обичана творба авторът на класиката „Хрониките на Амбър” изгражда пленителен свят, в който магия и технология са изправят една срещу друга, а сблъсъкът помежду им е неизбежен.

В „Размяната” Зелазни не изневерява на стила си, отличил го като един от знаковите представители на Новата вълна фантасти на XX век. Препратки към класически произведения от края на XIX век, митология, поезия и изкусни описания на приложната магия се преплитат, за да изградят хомогенна, плътна и вълнуваща история.

За да се събудим на границата между доброто и злото и да открием, че нищо не се е променило…

Размяната

Роджър Зелазни

ВТОРА ГЛАВА

Мор вървеше по сияйния път. По повърхността му постоянно проблясваха мънички светкавици, но те не го стряскаха. И отдясно, и отляво гледката непрекъснато трептеше – най-различни реалности възникваха и изчезваха за миг. Точно над главата му бе надвиснало тъмно безмълвие, изпълнено с неподвижни звезди. В десница държеше жезъла, а в лявата си ръка бе гушнал бебето.

От време на време се появяваха разклонения, отбивки, кръстопътища. Повечето от тях отмина, като едва ги удостои с поглед. По-късно обаче стигна до едно място, където пътят се раздвояваше, и стъпи върху лявото разклонение. Трепкането на мига се забави.

Продължи да върви много по-предпазливо, като внимателно се вглеждаше в образите. Най-накрая съсредоточи цялото си внимание върху тези отдясно. След малко спря и се изправи с лице към гледката.

Разположи жезъла пред себе си и менящите се образи още повече забавиха ход. Наблюдава ги за време няколко сърдечни удара и наведе напред върха на жезъла.

Пейзажът пред него застина, разрасна се, придоби дълбочина и цвят.

Вечер… Есен… Малка уличка в малко градче… Университетски комплекс…

Той пристъпи напред.

 

Майкъл Чейн – червенокос, червендалест и с около петнадесет килограма излишно тегло – разхлаби вратовръзката си и отпусна високото си над метър и осемдесет тяло върху табуретката пред статива. Пръстите на лявата му ръка заиграха по клавишите и на монитора над тях се появи фигура. Той я оглежда около половин минута, после я завъртя, нанесе някои поправки и я завъртя отново.

Взе лист и молив и прехвърли няколко от чертите на фигурата от монитора върху листа пред себе си. Облегна се назад, огледа рисунката, прехапа долната си устна и започна да трие нещо.

– Майк! – Дребничка, тъмнокоса жена в строга вечерна рокля отвори вратата на кабинета му. – Не можеш ли да зарежеш работата си поне за минутка?

– Бавачката още не е дошла – отвърна той и продължи да трие. – Пък и аз съм готов. По-добре е, отколкото да седя и да си въртя палците.

– Е, бавачката вече е тук, а ти си оправи вратовръзката. Вече сме закъснели!

Майкъл въздъхна, остави молива и изключи терминала.

– Добре… – стана и се захвана да оправя възела си. – След минутка съм готов. Точността не е най-голямата добродетел, когато става дума за факултетски купон.

– Не и когато той е в чест на завеждащия твоята катедра.

– Глория! – поклати глава той. – Единственото нещо, което ти трябва да знаеш за Джим, е, че той не би издържал и седмица в реалния свят. Извади го от университета и го назначи действително да разработва индустриален дизайн, и той…

– Хайде да не започваме пак – отстъпи назад тя. – Знам, че тук не си доволен, но засега нямаш никакъв друг избор. Трябва да се държиш прилично.

– Баща ми си имаше собствена консултантска фирма – занарежда той. – Сега можеше да е моя…

– Само че баща ти я пропи. Хайде! Да вървим!

– Е, това беше най-накрая. Почна да не му върви. Но иначе беше добър. И дядо ми също – продължи той. – Дядо ми е основал фирмата и…

– Отдавна вече зная, че произхождаш от династия на гении – прекъсна го тя. – Това, че Дан ще наследи гениалността ви, също го знам. Само че точно сега…

Той се разкърши и я погледна.

– Как е той? – гласът му омекна.

– Спи – отвърна тя. – Добре е.

Майкъл се усмихна.

– Добре. Да си вземем палтата. Ще слушкам.

Тя се обърна и той я последва. Бледото око на екрана надничаше над рамото му.

 

Мор се бе скрил във входа на сградата, разположена по диагонал срещу наблюдаваната от него къща. Едрият мъж с тъмно палто стоеше на прага, пъхнал ръце в джобовете си, и оглеждаше улицата. По-дребничкият силует – женският, все още беше извърнат с лице към открехнатата врата. Говореше с някого вътре.

Най-накрая жената затвори и се обърна. Доближи се до мъжа и тръгнаха. Мор наблюдаваше как се отдалечават по улицата и завиват зад ъгъла. Изчака още малко, за да се увери, че не са се сетили да се върнат за някоя дреболия.

Измъкна се от входа и прекоси улицата. Стигна до вратата и похлопа по нея с жезъла си.

След малко вратата лекичко се открехна. Той забеляза, че имаше верига. Отвътре надникна младо момиче. В тъмните ѝ очи блуждаеше съвсем леко подозрение.

– Дошъл съм да прибера нещо – каза той. Паяжината на по-ранни заклинания правеше чуждоезичните му думи понятни за нея. – И да оставя нещо.

– Няма ги – отвърна тя. – Аз съм бавачката.

– Няма нищо – той бавно сниши върха на жезъла си до равнището на очите ѝ.

Вътре в тъмното дърво нещо запулсира едва-едва и дървото заблестя като опал. Това привлече погледа ѝ и го задържа. След няколко пулсации Мор плавно вдигна жезъла към собственото си лице. Погледите им бавно се срещнаха и той задържа нейния. Заговори, този път с по-нисък глас.

– А сега отвори вратата!

Мярна се някакво движение, вътре нещо изтрака. Веригата падна.

– Отстъпи назад! – заповяда старецът. Лицето се оттегли. Мор бутна вратата и влезе.

– Иди в съседната стая и седни! – той затвори вратата след себе си. – Когато си тръгна оттук, ще окачиш веригата след мене и ще забравиш, че съм идвал! Ще ти кажа кога да го направиш.

Момичето вече се беше отправило към всекидневната.

Той тръгна бавно по коридора, като отваряше вратите по пътя си. Най-накрая спря на прага на малка тъмна стаичка и влезе вътре на пръсти. Загледа се в мъничката, свита на кравайче фигурка в детското креватче, след това доближи жезъла на сантиметри от главицата на детето.

– Спи! – дървото отново замъждука в ръката му. – Спи!

После внимателно постави своя товар на пода, наведе жезъла над креватчето, отви омагьосаното дете и го вдигна. Постави го до другото дете и ги загледа. На светлината откъм отворената врата забеляза, че тукашното бебе е с по-бледа кожа от потомъка на Дет, а и косата му бе по-редичка, по-светла. И все пак…

Мор размени дрешките им и уви детето от креватчето с одеялото, в което бе донесъл другото бебе. След това положи последния господар на Рондовал в легълцето и се взря в него. Пръстът му докосна драконовия белег.

После рязко се извърна, стисна жезъла и вдигна малкия Даниъл Чейн от пода.

Премина по коридора и извика към всекидневната:

– Тръгвам си. Затвори след мене вратата както си беше – и забрави!

Вече навън, той чу как веригата издрънча и пое по пътя. Звездите надничаха през разкъсаните облаци, а от изток, откъм гърба му, повя леден вятър. Една кола зави иззад ъгъла и го освети с фарове, ала го отмина, без да забави ход.

По тротоара взеха да проблясват искрици, а сградите и от двете му страни сякаш изгубиха плътност, после станаха двуизмерни и затрептяха.

Искренето все повече се усилваше и скоро това вече не бе тротоар – беше се превърнал в широк, сияен път, който се простираше безкрайно и пред него, и зад него, с многобройни странични отклонения. Гледката отляво и отдясно се преобрази в мозайка от мънички застинали снимки на безброй времена и места, които проблясваха, засияваха и се свиваха, и най-накрая заприличаха на трепкащите люспи на преминаващо край него ято странни риби. Над него оставаше ивица тъмно небе без нито едно облаче, от която струеше звездна светлина – негативно небесно отражение на пътя долу. От време на време Мор мяркаше и други фигури по страничните отбивки и не всички от тях приличаха на хора – отправили се по задачи, също тъй неразгадаеми като неговата.

Щом пое към дома, жезълът му засия, а от нозете му закапа роса от малки светкавици.