Корицата и илюстрациите на „Оксиморон. Нечовешки роман”  са дело на Иван Газдов

В началото на 2018 г. писателят Михаил Вешим се завръща с нов (не)типичен роман.

Освен разпознаваемият фин хумор, с който авторът е пословичен, в „Оксиморон. Нечовешки роман” (ИК „Сиела”) Вешим разкрива и една по-различна страна на писането си – страна, която отвъд хумора, провокира повече размисли за компромисите – малките и големите, които всеки от нас прави в ежедневието си.

Главните герои на романа са немският брак Хектор фон Кройценберг – породисто и особено скъпо куче, и езиковедът Духомир Пенев, който има нелеката задача да научи Хектор да говори български език.

Как един университетски преподавател се е озовал в такава нелепа ситуация ли? Много просто. Когато си изтеглил мастит кредит, чакаш бебе, съпругата ти е домакиня, която не може да приготви нищо друго, освен чай, но пък за сметка на това я бива в градинарството и гледането на телевизионни предавания от типа „Стани милионер”, а на всичкото отгоре на вратата ти почука съдия-изпълнител и без да четеш подпишеш документ, с който приемаш да напуснеш неизплатената си къща до 24 часа, някак идеята за говорещо куче не ти се струва чак толкова абсурдна…

В предговора на книгата авторът пише:

„Като верен син на моя малък, но славен народ аз също имам своя проект. От трийсет години.

Нарекох го „Хектор“. В началото той беше само фейлетон. После разказ. Стана радиопиеса. Прерасна в едноактна комедия. Добавих още едно действие – превърна се в комедия в две действия. Сега комедията „Хектор“ се модифицира в романа „Оксиморон“. Получи се един нечовешки роман.”

Оксиморон. Нечовешки роман

Михаил Вешим

– Хекторе! Нека да поработим върху гласните! – езико­ведът Духомир Пенев придаде на гласа си заповеден тон. Твърд тон, но не прекалено строг – със строгостта в обучението не биваше да се прекалява.

Германският брак лежеше до дивана и дишаше тежко с оплезен език. Без и най-малкото старание да изучава българ­ския език.

– Повтаряй след мен: А… Е… И… О…

Хектор не повтори след него, но все пак го гледаше в уста­та – като студент първокурсник. Тъпо или умно, езиковедът не можеше да прецени – студентите си ги преценяваше още на първото упражнение, но тук случаят бе по-особен.

– Хайде да опитаме на срички… Ма-ма! Ма-ма!

– Мамо, добре сме! – в другия ъгъл на хола Мариана разго­варяше с майка си по телефона. Разговорът им разсейваше Ду­хомир – тъща му все намираше да се обади в най-неподходящ момент.

– Ма-ма! Ма-ма! – бавно повтори езиковедът на своя уче­ник.

– Кой бърбори у вас? Чувам„ма-ма“? – макар и на триста километра, тъщата имаше безпогрешен слух. – Анче, ти да не си… Предсрочно? Да нямам вече внуче?

– Не внуче, а ку… – за малко да се издаде пред Мариана, но навреме се усети. – Мамо, в третия месец съм още. Духомир има ученик.

– Сигурно е идиот – предположи майката от другия край на България.

– Мамо, не го обиждай! Все пак ми е съпруг!

– За ученика му говорех, Анче… Това „ма-ма“ – май не е много наред! Ти пък какво си помисли? Аз Духомир си го ува­жавам – все пак той е учен. То не, че учените са добре… Сега са добре бизнесмените. Как пък твоят мъж не стана бизнесмен!… Ама бизнесът не е за всеки! Нищо, Анче, важното е вие да сте здрави!

– Здрави сме, мамо, но лошо те чувам… Връзката прекъ­сва… Ало-ало! – каза нарочно Мариана, въпреки че връзката бе много добра. – Утре аз ще ти се обадя… Добре, ще го по­здравя!

Поизнервен от бъбривостта на дуета дъщеря и майка, в другия ъгъл на хола Духомир се скара на ученика си:

– Прибери го тоя език, де! И наблегни на българския! Език свещен на моите деди!… Не, извинявай – езикът е на моите деди, не на твоите. Твоите са говорили на немски само с конете си… Не, това все едно не си го чул!

Мариана се приближи до тях и седна на дивана. Хектор се надигна и се отърка в краката й – сигурно ги харесваше. Те си бяха хубави крака, особено в късата пола, с която бе сега – и мъжете по улицата ги заглеждаха.

– Как върви?

– Никак – мрачно каза Духомир.

– Мама те поздравява! – тя погледна към кучето. – Хектор, кажи „ма-ма“!

– Чакай! – спря я езиковедът. – Като се обръщаш към него, използвай звателна форма: ХекторЕ, а не само Хектор! В българския език има звателен падеж!

– Души, не ставай досаден!

– Не съм досаден, а точен! Нещата в нашата наука трябва да са точни! С езика не бива да се допускат компромиси…

И тук езиковедът Духомир Пенев, иначе човек кротък и търпелив, изпусна пара. Точно като тенджера под налягане, за­бравена на силен котлон:

– Българино, знай своя език – обърна се не към съпругата си, а към въображаема аудитория – обичай го и не го цапай с чуждици! Какво стана: преди говорехте с русизми – да се харе­сате на Съветския брат, сега минахте на „инглиш“… Вече никой не казва „изключително“, а „ексклузивно“. Никой не „започва“ и не „свършва“, всеки „стартира“ и „финализира“. Някакви чи­новници нарекоха българската болница ЕМБАЛ… ЕМБАЛ – натърти така, че прозвуча почти ругателно – означава Много­профилна Болница за Активно Лечение… Активно лечение? Все едно, че някой иска да го лекуват пасивно… Не, докторе, не искам активно лечение, аз съм дошъл при вас за пасивно! Многопрофилна болница… Ами ако е Еднопрофилна Болница за Активно Лечение, как ще ви прозвучи съкращението, а?

Погледна към Мариана.

– Ау! – каза тя, след кратък размисъл. И сложи ръка на устата си.

– Ау! – изджавка Хектор, сякаш и той се възмути.

– Възмутително е! – продължи езиковедът. – Ами това не е ли възмутително!

Взе вестник от масичката в хола. Отвори го на посоки и прочете: „Крадец залавя полицията!“. Що за словоред, братя журналисти? Кое ви дава право да обръщате местата на под­лога и сказуемото в простото изречение! Ако ми паднете на изпит, ще ви скъсам като…

Той скъса вестника. Не просто го скъса, наситни го на дребни парченца и ги хвърли във въздуха – листенца като кон­фети се посипаха из целия хол.

Пенев се срина на фотьойла, останал без дъх. В косата му белееха вестникарски конфети. Мариана седна до него и го прегърна. В нейната коса също шумоляха хартийки.

– Души, преуморен си!

– Преуморен съм! – кимна той. – Вече почти месец рабо­тим от сутрин до вечер, а нямаме и ей толкова напредък – по­каза кутрето си.

Двамата погледнаха към Хектор – той също ги гледаше.

Ако можеше да говори, сигурно би казал едно „извиня­вай!“. Или пак „сори“!

– Извинявай! – каза Духомир на жена си. – Ще изляза да го разходя!

– Излезте, мъже мои! – кимна Мариана. – Аз пък ще изчистя хола…