Преводът от шведски език на „Ние срещу всички” е на Любомир Гиздов. Корицата е на художника Дамян Дамянов

Продължението на романа „Бьорнстад” от Фредрик Бакман – „Ние срещу всички” (ИК „Сиела”) едновременно разплаква и разсмива, докосва и оставя следа у читателя.

Помните ли Бьорнстад и неговата мания по хокея? Фредрик Бакман ни връща в Града на мечките, който „се буди рано”, и който се опитва да се отърси от все още крещящия спомен за насилието, променило ежедневието на всички.

В продължението на „Бьорнстад” Бакман ни среща както с познатите ни от първата книга герои, така и с нови лица, които се появяват доста неочаквано в провинциалното шведско градче, за да променят живота на гражданите му завинаги.

След ужасяващата случка, която раздели Бьорнстад на лагери и беляза завинаги семейство Андершон, и грандиозната загуба на „Бьорнстад Хокей”, предстои нов удар за всички в Града на мечките. Съдбата на няколко поколения е заложена на карта и е време нов герой да се появи на хоризонта. Какви са подбудите му? Ще успее ли да обедини враждуващите лагери и ако да – на каква цена? Колко далеч са готови да стигнат хората в омразата си и колко са готови да жертват, за да спечелят?

*

„Колкото по-голяма е грешката, колкото по-лоши са последствията, толкова повече гордост имаме за губене, ако отстъпим.”

Фредрик Бакман

Ние срещу всички
(откъс)

Фредрик Бакман

В Хед имат една стара приказка: „Кажи на някой непознат, че мразиш Бьорнстад, и ще се сдобиеш с приятел за цял живот“. Децата в Хед още от малки се научават, че е важно „Хед Хокей“ да е доб ре, но най-важното е „Бьорнстад“ да е зле. Донякъде се шегуват, разбира се. Противниковите трибуни скандират, че се мразят и ще се избият, но това не е на се риозно. Докато в един момент не стане. Ще ни питат как е започнало насилието между тези два града, но повечето от нас дори не могат да си спомнят кое е било първо: горящите знамена, които дванайсетгодишният Лео Андершон засне и качи в интернет, или един друг клип, който някой в Хед качи по същото време. Защото нищо не пътува по-бързо от вълнуващите истории, а хората от Хед, израснали с любовта към един червен и омразата към един зелен отбор, не сдържат злорадството си, когато общината, парите и властта изберат тяхната страна.

Така че един член на клуба на при вър же ни ците на „Хед“ спира един политик, който се прибира у дома след работа. Фенът, който снима клипче, казва: „Ей, чакай!

Какво ще правят сега всички хора от Бьорн стад, които обичат хокей?“. Политикът, притеснена жена на средна възраст, може би не знае какво говори. Или пък знае много добре. Във всеки случай казва: „Ами могат да започнат да подкрепят „Хед“, нали?“.

Същата нощ жената се буди от някакъв трясък. Щом на следващия ден излиза навън, вижда забитата брадва в капака на колата си. Докато върви към автобусната спирка, я подминава една кола, в коя то седят двама мъже с черни якета. Не е нужно да се обръщат към нея. Тя знае, че я наблюдават.

***

Кръчма „Кожуха“ се намира там, където се е намирала винаги, в центъра на Бьорнстад. Тя е от онези мес та, които миришеха по-доб ре, когато вътре все още можеше да се пуши. Лицето на собственичката Рамона има същата текстура като дъските на пода. Животът я е остъргал така, както краката на столовете стържат лаковото покритие, а цигарите са причината да получи прякора Мама Марлборо от младите мъже, за кои то „Кожуха“ е втори дом, а понякога и първи. Рамона вече е на пенсионна възраст, но никой, който цени профила на лицето си, не споменава това на глас.

Тя тъкмо си налива късна закуска във висока чаша, когато непознатият влиза в кръчмата. Рамона вдига изненадана вежда.

– Да?

Непознатият оглежда неразбиращо празното помещение.

– Моля?

– Мога ли да ти помогна? – пита Рамона обвинително. Непознатият има рошава коса и носи дънки, горнище на анцуг, дебели чорапи и от онези груби ботуши, предпочитани от хората, които смятат температурите над нулата за неестествени.

– Това нали е бар?

Устните на Рамона се изкривяват предпазливо.

– Мда.

– Изненадващо ли е, ако един бар има клиенти?

– Зависи от клиентите.

Непознатият, изглежда, приз нава, че това е справедливо наблюдение.

– Имам няколко въпроса.

– Този град не е правилно мяс то.

Вратата зад непознатия се отваря. Вътре влизат двама мъже.

Носят черни якета.

***

Ана и Мая усещат пулса във вените си. Не бяха считали Бени за враг, той бе един от тези, които останаха в „Бьорнстад“, когато Кевин и всички останали отидоха в „Хед Хокей“. Но ако Ана и Мая са научили нещо, то е, че тук лоялността не е константа и може да се промени за секунди. Никога не могат да разчитат, че даден мъж няма да ги нарани. Но Бени спира на два метра от тях. Поклаща бавно чука в ръката си, сякаш изчаква. Винаги е бил мускулест, но това лято е придало на тялото му още нещо, някаква свирепа аура. Ана не взе пушка и сега съжалява. Виждала е как Бени играе хокей и знае, че това, което го прави толкова добър и толкова опасен, е неговата непредвидимост. Нищо не предвещава кога ще му прищрака и ще нарани някого. Но сега тялото му едва помръдва. Когато най-накрая отваря уста, думите прозвучават тихо и накъсано. Идват от гласни струни, стояли неподвижни със седмици. Мята чука и инструментът тупва глухо в краката на Ана.

– Това ще ви трябва – казва Бени. – Имам нещо. За вас.

Ще мине доста време, преди младите жени да проумеят, че Бени е донесъл чука, защото е знаел, че ще трябва да ги въоръжи, ако иска да се осмелят да го последват.

Знанието, че в очите на другите си такова животно, може да ти донесе невъобразима мъка.

Още за и от книгите на Фредрик Бакман:

Сделката на живота ти – нова приказка с мрачна тема и ярки герои от Фредрик Бакман (ревю, откъс и избрани цитати)

Бьорнстад – изпод перото на един по-суров и шизофренично добър в изграждането на множество образи Бакман (ревю и избрани цитати)

Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг… и красив, ако Фредрик Бакман ви води по него

“Брит-Мари беше тук”… и започна живота си отначало