„Ние сме нашият мозък. От утробата до Алцхаймер” е една задълбочена и изчерпателна биография на мозъка, превърнала се в световен хит.

Според „Файненшъл Таймс” изтъкнатият холандски учен Дик Сваб е създал „същински блокбастър за мозъка – провокативен, очароващ, забележителен”.

„Ние сме нашият мозък“ е респектиращо пътешествие из тайните на най-сложно устроения човешки орган от развитието в майчината утроба до неизменния му край.

Тази книга показва как мозъкът ни се диференцира в „момчешки” или „момичешки”, какво се случва в главата на тийнейджъра, с какво допринася мозъкът за оцеляването на индивида и вида, как стареем, оглупяваме и умираме, как еволюира мозъкът, как работи паметта и как се е развило моралното поведение. Ала тази книга показва и какво може да се обърка…

Ние сме нашият мозък

Дик Сваб

ДЕЛИКАТНОТО ВЗАИМОДЕЙСТВИЕ МЕЖДУ МАЙКАТА И ДЕТЕТО ПО ВРЕМЕ НА РАЖДАНЕТО

Раждането е прекалено важно, за да го оставите в ръцете на майка си.

Поздравявам майка си в този ден на болка за нея и ѝ благодаря, че ме е довела на този свят. (Есемес от китайска рожденичка до майка ѝ)

Според някои близки съм станал мозъчен изследовател, понеже баща ми работел като гинеколог. Избрал съм бил органа, който е най-далеч от неговия терен на действие. Това психоаналитично тълкувание се опровергава от факта, че при изследване на ролята на майчиния и детския мозък при раждането си сътрудничих с гинеколози като Кейс Бур от Уни­верситетската болница на Амстердам. В своята докторска ди­сертация Бур заключва, че за да протече едно раждане гладко, е необходимо да има добро взаимодействие между мозъка на майката и детето.

И мозъкът на майката, и този на детето могат да ускорят хода на раждането чрез хормона окситоцин, който попада в кръвоносната система и кара матката да се контрахира. Био­логичният часовник на майката регулира ритъма на сън и бо­дърстване. Поради това повечето раждания започват в часовете на покой: нощем и рано сутрин. Това и е времето, в което раж­дането протича най-бързо и изисква най-малко чужда намеса.

Пониженото ниво на кръвна захар у плода е сигнал за на­чало на раждането; то показва, че майката не е в състояние да снабдява растящото дете с достатъчно хранителни вещества. Михел Хофман изчисли, че родилните болки се появяват тога­ва, когато детето започне да изразходва приблизително 15 % от майчините хранителни ресурси. При многоплодна бременност този момент настъпва по-рано, което е и причина за по-ранното раждане. Мозъчните клетки в хипоталамуса на нероденото дете реагират на понижената кръвна захар по същия начин, по кой­ то „възрастният“ хипоталамус реагира на недостига на храна. Активира се т.нар. ос на стреса и у детето настъпват редица хормонални промени, от които матката започва да се контрахи­ра. Подсилвани от окситоцина, родилните болки карат бебешката главичка да се притисне към изхода на матката. На­тискът на свой ред задейства рефлекс, чрез който през гръбнач­ния си мозък майката подава допълнително количество оксито­цин, за да може главата на детето да се притисне още по-силно и да стимулира производството на повече окситоцин. Край на този омагьосан кръг слага раждането.

Някои психични нарушения имат пряка връзка с усложнени­ята при раждане. Шизофренията например отдавна се свързва с усложнения като използването на форцепс или вакуум екстрак­тор, ниското тегло, недоносеността, преждевременното спук­ване на околоплодния мехур и необходимостта от поставяне в кувьоз. Дълго време се предполагаше, че трудното раждане причинява мозъчни увреждания и води до шизофрения. Днес вече знаем, че шизофренията представлява ранно, предимно генетично нарушение в развитието на мозъка, пора­ди което усложненията при раждането може да се приемат и за неосъществено взаимодействие между мозъка на майката и детето и следователно за първи симптом на шизофрения, макар болестта да се проявява едва в пубертета. Същото се отнася и до честите проблеми при раждането на деца с аутизъм – друго ранно нарушение в мозъчното развитие. Неотдавна бе доказано, че момичетата с хранителни разстройства като анорек­сия или булимия нерядко са се появили на този свят с усложне­ния, включително с ниско тегло. Колкото повече проблеми са имали тези момичета при раждането си, толкова по-рано нас­тъпва хранителното разстройство. Тъй като пониженото ниво на кръвна захар задейства родилния процес, не е нелогично да се запитаме дали вината не е в хипоталамуса на детето и в неправилно тълкуване на сигналите на понижената кръвна за­хар. Тоест усложненията при раждане биха могли да са и първи симптом на проблеми с хипоталамуса, които впоследствие да прераснат до хранително разстройство.

Дори в романите може да срещнем откъси, които загатват за активното участие на детето в раждането. Така например в „Братя Соледад“ Джордж Джаксън пише: „На 23 декември 1941 г. се изтръгнах от слабините на майка си против нейната воля – почувствах се свободен“. Веднага след раждането си Ос­кар от „Тенекиеният барабан“ на Гюнтер Грас усеща разочаро­вание от външния свят и се замисля дали да не се върне обратно в утробата; за жалост, междувременно акушерката е прерязала пъпната връв.

С две думи, гладкото раждане е въпрос на прецизно взаимодействие между майката и детето. Ако развитието на мозъка е нарушено, детето не може да изпълни ключовата си роля в раждането. На нас като възрастни не ни остава друго, освен да свикнем с мисълта, че децата имат тежката дума още от самото си раждане.

МАЙЧИНСКОТО ПОВЕДЕНИЕ

Пред теб стоят два коня, които на пръв поглед са еднакво големи и с еднакво телосложение. Как ще разбереш кой е майката и кой – детето? Хвърли им сено. Майката ще изтика сеното към детето си. (Учението на Буда )

Още през бременността мозъкът на жената бива програмиран да се държи майчински. Хормоните предизвикват промени в мозъка, които се затвърждават с появата на детето. Тези изме­нения в майчиния мозък са дългосрочни, вероятно и постоянни. Не са малко децата, които – отдавна пораснали – продължават да се оплакват, че майките им така и не са прерязали пъпната връв, нито пък са малко майките, които се жалват, че грижите и страховете за децата им няма да ги напуснат никога. Някои майки твърдят, че са предусетили ден по-рано лошото, споле­тяло децата им. Няма как да е другояче, след като тези жени се тревожат за децата си денонощно.

През бременността хормонът пролактин отключва инстинк­та за гнездене. Къщата трябва да се изчисти, а детската стая – да се пребоядиса. Когато веднъж влязох в лабораторията при плъховете, върху които провеждах дисертационните си изслед­ вания, реших, че някой е разменил местата на клетката с въз­растни мъжки и клетката с бременни женски. Плъховете пред очите ми си бяха свили огромни гнезда в триците. Оказа се, че това са все същите мъжки, чиито действия бяха продиктувани от инжектирания предишния ден пролактин – хормона на бре­менността, секретиран от хипофизата. В пансион „Вилхелми­на“, който едно време беше част от Университетската болница на Амстердам, имаше пациент от мъжки пол с тумор на хипофи­зата, отделящ пролактин. Любимото занимание на този пациент беше да помага на санитарите да бършат праха. В края на бременността мозъчните клетки и на майката, и на нероденото дете започват да отделят споменатия вече хор­мон окситоцин, който попада в кръвообращението. Този хор­мон има няколко функции. Всеки от нас знае, че окситоцинът е веществото, което предизвиква раждането; за да стимулират лактацията след раждането, някои майки ползват спрей за нос, съдържащ окситоцин. Окситоцинът усилва контракциите в края на бременността, като по този начин ускорява родилния процес. Нощем мозъкът на майките произвежда повече окси­тоцин, а и в малките часове матката е по-чувствителна към този хормон. Затова и контракциите най-често започват във фазата на покой. Когато главичката на детето притисне изхода на матката, производството на окситоцин нараства неимовер­но. Този сигнал се пренася през гръбначния до главния мо­зък на майката, който подава нова доза хормон и на свой ред усилва контракциите допълнително. Ако в този момент майка­ та получи обезболяващо, сигналът от бебето няма да стигне до мозъка ѝ, поради което хипофизата на майката ще секретира по-малко окситоцин и ще се наложи поставянето на система за предизвикване на контракции.

Окситоцинът има грижата и да помогне на кърмата да по­ тече. Когато новороденото засмуче зърното, майчиният мозък автоматично произвежда окситоцин, който помага на млечните жлези да отделят кърма. Не след дълго този рефлекс се задейс­ тва с едно-единствено проплакване на детето и още с първите трели се секретира такова количество окситоцин, че кърма­ та руква от само себе си. Ако жената е навън, това може да я постави в неловко положение. Впрочем този рефлекс е познат на животновъдите от векове. Когато краварят влезе в обора с дрънчащата кофа, млякото само теква от вимето на кравата.

За майката плачът на детето е „стартовият изстрел“, при който тя се спуска към малкото, за да го нахрани; в същия мо­ мент от гърдите ѝ потича кърма. През последните години се пот­ върди предположението, че окситоцинът играе важна роля и за социалните взаимоотношения, което му отреди и нови имена. Чрез въздействието си върху мозъка на майката и детето той създава връзка между двамата. Тази връзка укрепва още в края на бременността, когато нивата на хормона се повишават. До­ пълнителното подаване на окситоцин, типично за естественото раждане, не се наблюдава при цезаровото сечение. Вероятно това обяснява защо след операцията мозъкът на майката реаги­ ра по-слабо на детския плач и майчинското поведение се акти­ вира по-бавно. При кърмене окситоцинът чрез въздействието си върху мозъка успокоява майката и я подтиква да общува с детето и да проявява нежност към него. Затова окситоцинът вече е известен и като „хормон на гушкането“. И обратно – ни­ вата на окситоцин в кръвта на деца, израснали по домове, са по-ниски от тези на деца, отгледани в семейства. Малчугани, които са били пренебрегвани в ранна възраст, дори на третата година от осиновяването си не могат да възстановят нивото на окситоцин в кръвта си при близък контакт с новите си родители. Привързването на такива деца към осиновителите им е затруд­ нено в дългосрочен план. Едно актуално проучване сред жени, които в детството си са били емоционално пренебрегвани, мал­ третирани или са ставали жертви на сексуален тормоз, показва, че ефектът от подобни действия е дълготраен. При тези жени нивото на окситоцин в ликворната течност е силно занижено, което предполага, че следващото поколение може да наследи техните проблеми. Окситоцинът потиска оста на стреса. Когато момичета на възраст между 7 и 12 години изпитват сценична треска преди изява пред непознати, майчиният жест на успоко­ ение стимулира отделянето на окситоцин. В този случай няма значение дали детето ще получи прегръдка, или успокоителните думи ще бъдат изречени по телефона.