Изкушаваме се да се почувстваме истински щастливи с причудливата италианска комедия „Изкушението да бъдеш щастлив“

Тя разказва историята на 77-годишния вдовец Чезаре Анунциата. Следвал собствените си правила цял живот, той така и не е успял да обикне истински жена си, отношенията с дъщеря му Свева са сложни, а синът му Данте дори не смее да му представи спътника си.

Чезаре е достатъчно невъзмутим, за да не се вълнува от всичко това. Пийва по малко винце с приятеля си Марино, среща се с Росана, която официално е медицинска сестра, а в действителност упражнява най-древната професия. Не си прави илюзии за себе си и се отнася към личността си със здравословна самоирония.

Докато не решава да помогне на съседката си Ема, която има тежки семейни проблеми. Това е онзи преломен момент, когато Чезаре се вглежда в живота си и в близките си по друг начин, опитвайки се да влезе в мир със света.

Изкушението да бъдеш щастлив
(откъс)

Лоренцо Мароне

ЕДНО УТОЧНЕНИЕ

Синът ми е хомосексуален. Той го знае. Аз го знам. И при все това така и не ми го призна. Няма лошо, не са малко хората, които очакват смъртта на родителите си, за да се отпуснат и да изживеят свободно сексуалността си. Само дето на мен тези не ми минават, имам намерение да живея още дълго, поне десетина години. Така че, ако Данте реши да излезе на светло, ще трябва да спре да се съобразява с моя милост. Защото на мен и през ум не ми минава да умра заради неговите сексуални предпочитания.

ЧЕЗАРЕ АНУНЦИАТА

Тиктакането на будилника е единственият шум, който ми прави компания. По това време хората спят. Казват, че първите сутрешни часове са най-доброто време за сън, мозъкът е във фаза БДО, тази, в която се сънува, дишането става неритмично, а очите се движат бързо във всички посоки. С две думи, зрелище, което изобщо не е забавно – като да се намираш пред човек, обладан от демон.

Аз никога не сънувам. Или поне не си спомням. Вероятно защото спя малко и се будя рано. Или защото прекалявам с пиенето. Или просто защото съм стар, а когато остарееш, сънищата се изчерпват. Мозъкът е имал на разположение цял един живот, за да изпипа най-налудничавите фантазии, нормално е с годините настървението му да отслабне. Творческият импулс достига своя връх в някой момент от съществуването ни, след което неизбежно тръгва по нанадолнището и в края на дните си не можеш дори и да си представиш сцена със секс. А в млада възраст се започва именно от там – от фантазиите за невероятни нощи на страст с шоу звездата на момента, със съседката по чин или дори с учителката, която, кой знае защо, би следвало да потърси убежище в обятията на един пикльо с едва наболи мустачки, изобилно гарнирани с младежки пъпки. Естествено, фантазиите започват по-отрано, още от детска възраст, но ми се струва, че юношеската мастурбация оставя дълбок отпечатък върху творческите наклонности.

Аз бях истински творец.

Решавам да отворя очи. Така или иначе, в това състояние за сън и дума не може да става. В леглото умът отпрашва на шеметни пътешествия. Например сещам се за къщата на дядо и баба. Все още мога да я видя, да я посетя, да премина от една стая в друга, да доловя ароматите, които долитат от кухнята, да чуя скърцането на вратичките на шкафа в трапезарията или чуруликането на птиците на балкона. Спирам се върху обзавеждането, спомням си най-дребните детайли, дори и покривките на мебелите. Ако стисна очи, мога даже да се огледам в огледалото на баба и да се видя отново дете. Знам, казах, че вече не сънувам, но имах предвид сънищата нощем. Що се отнася до сънищата с отворени очи, все още имам думата по въпроса.

Взирам се в часовника и позволявам на една псувня да се плъзне под чаршафа. Мислех, че вече е пет, а е едва четири и четвърт сутринта. Навън е мрак, някаква аларма вие в далечината на равни промеждутъци от време, влагата размива контурите, котките са се свили на кълбо под колите.

Кварталът спи, а аз предъвквам едни и същи мисли. Обръщам се на другата страна и си налагам пак да затворя очи. Истината е, че в леглото не успявам да се задържа на едно място дори и за миг, освобождавам натрупаната през деня енергия, донякъде като лятното море, което събира дневната топлина, за да я дари на нощта. Баба казваше, че когато тялото не иска и да чуе за почивка, трябва да стоим неподвижни, скоро плътта ни разбира, че не може да прави каквото ѝ щукне, и се успокоява. Само че, за да приложиш на практика подобна стратегия, са нужни самоконтрол и търпение, а моите отдавна са изчерпани.

Забелязвам, че се взирам в една книга на нощното шкафче до мен. Въпреки че често съм разглеждал корицата ѝ, сега забелязвам детайли, които са ми убягвали. Споходен съм от удивление, след това разбирам за какво става дума: успявам да чета отблизо. На света няма човек на моята възраст, който да е способен на това. Технологиите направиха гигантски крачки напред през последния век, но далекогледството си остава за науката една от изплъзващите ѝ се тайни. Доближавам ръцете си до лицето и откривам причината за това ненадейно и чудодейно изцеление: надянал съм си очилата, действие, което вече извършвам инстинктивно, без да се замислям.

Вече е време да ставам. Отивам в банята. Не би трябвало да го казвам, но аз съм стар и правя каквото си искам. С две думи, уринирам седнал, като жените. И не защото краката не ме държат, а защото инак с този мой пожарен кран ще намокря плочките. Какво да направя, онова чудо след определена възраст започва да живее свой собствен живот. Като мен (а и донякъде като всички старци), отсвирва всички, които му обясняват нещата от живота, и прави каквото му скимне.

Тези, които се оплакват от старостта, са малоумни. Или не, по-скоро са слепи. Хора, които не виждат по-далеч от носа си. Защото алтернативата е една-единствена и не е за предпочитане. Така че самият факт, че съм стигнал дотук, си е попадение в десетката. Но най-интересното от всичко, както вече казах, е, че можеш да си позволиш да правиш каквото си искаш. На нас, възрастните, всичко ни е позволено, дотам, че дори и някое старче да краде в супермаркет, хората го гледат с наивни и състрадателни очи. Ако обаче крадецът е момче, в най-добрия случай ще го нарекат „гамен“.

С две думи, на определен етап от живота се разкрива свят, който до този момент е бил недостъпен, вълшебно място, населено от мили, грижовни и сърдечни хора. Но най-ценното нещо, с което се сдобиваме благодарение на старостта, е уважението. Моралната чистота, солидарността, културата и талантът не важат пред набръчканата кожа, петната по главата и треперещите ръце. Във всеки случай днес съм уважаван човек и да знаете, че това изобщо не е без значение. Уважението е средство, което ни позволява да постигнем една недостижима за мнозина цел: да правим с живота си каквото пожелаем.

Казвам се Чезаре Анунциата, на седемдесет и седем съм и в продължение на седемдесет и две години и сто и единайсет дена изхвърлях живота си на бунището. После разбрах, че е настъпил моментът да вкарам в употреба извоюваното на бойното поле уважение, за да започна истински да му се наслаждавам.

САМО ЕДНО НИ ДЕЛИ

Тази сутрин ми се обади дъщеря ми Звева, първородната.

– Татко?

– Здравей.

– Слушай, необходима ми е една услуга…

Не биваше да отговарям. Опитът ни е нужен именно за да не правим цял живот все едни и същи идиотщини. Аз не научих нищо от миналото и продължавам, необезпокояван, да действам инстинктивно.

– Би ли взел Федерико от училище? На заседание съм и ще приключа късно.

– Не може ли да го направи Диего?

– Не, зает е.

– Разбирам…

– Знаеш, че нямаше да те помоля, ако имах избор.

Добре съм възпитал децата си, не мога да се оплача. Не съм от дядовците, които вземат внуците си. При вида на онези бедни старчета, които спират колите си пред училищата, ме побиват тръпки. Да, знам, така вършат нещо полезно, вместо да се скапват в някое кресло, обаче какво да правя, за мен един обществено ангажиран дядо е като фотографския филм, телефонната кабина, жетона, видео касетата – предмети от отминали времена, които вече не служат за нищо.

– А после къде да го заведа?

– У вас. Или пък може да дойдете в кантората. Да, направи така, доведи го тук, ако обичаш.

Сега се намирам пред училището в очакване на внука си. Вдигам си яката на палтото и си пъхам ръцете в джобовете. Дойдох по-рано, едно от нещата, на които се научих с напредването на възрастта. Как да си подреждам дните. Е, не че има много за планиране, но предпочитам да внасям някакъв ред в малкото, което правя.

Обаждането на Звева обърка плановете ми. Трябваше да отида на бръснар, довечера имам любовна среща с Росана. Тя е проститутка. Да, ходя по курви, е, и? Все още си имам своите потребности за задоволяване, а и нямам човек до себе си, на когото да дължа обяснения. Във всеки случай преувеличих, не че ходя точно по проститутки, включително и защото ще ми е трудно да свалям мадами, като се возя на автобус; срокът на шофьорската ми книжка изтече и не я поднових. Росана е стара приятелка, с която се запознах преди време, когато ходеше по домовете да бие инжекции. Така попадна и в моя хол. Идваше рано сутринта, набучваше ми бутовете и си тръгваше, без да каже и дума. После започна да остава за по едно кафе, накрая успях да я убедя да се пъхне под завивките ми. Сега като се замисля, май не беше много трудно. Разбрах, че мнимата медицинска сестра не е била зашеметена от усмивката ми, едва по-късно, когато със сериозно изражение възкликна: „Ти си симпатичен, даже си и хубав мъж, но аз имам син, на когото трябва да помагам!“.

Винаги съм харесвал откритите хора и от онзи момент станахме приятели. Тя вече гони шейсетте, но продължава да има две огромни цици и хубав съразмерен задник. А на моята възраст човек няма нужда от друго, влюбваме се най-вече в недостатъците, които придават достоверност на ситуацията.

Пристига Федерико. Ако хората наоколо знаеха, че този старец, който води внука си, само допреди минута е мислел за бюста на една проститутка, щяха да се скандализират и да уведомят родителите на малкия. Кой знае защо, един възрастен мъж не трябва да има ищах за чукане.

Хващаме си такси. Едва за трети път идвам да взема внука си от училище, а Федерико вече е споделил с майка си, че му е приятно да се прибира с моя милост. Казал, че другият дядо го принуждава да върви пеша и се прибира вкъщи вир-вода. А с мен се прибира с такси. И как иначе! Имам прилична пенсия, никаква годишнина от сватбата за празнуване и две големи деца. Мога да харча парите си за каквито си искам таксита и Росани. Само дето шофьорът е грубиян. Случва се, за съжаление. Псува, надува клаксона безпричинно, кара бързо и набива спирачката в последния момент, изкарва си го на пешеходците, не спира на светофара. Както казах, едно от хубавите неща на третата възраст е, че можеш да правиш каквото си поискаш, така или иначе, няма да има четвърта, в която да се разкайваш. Така че решавам да накажа този човек, който иска да ми съсипе деня.

– Би трябвало да карате по-бавно! – възкликвам.

Той дори не ми отговаря.

– Чухте ли какво ви казах?

Тишина.

– Ок, отбийте и ми дайте книжката си.

Шофьорът се обръща и ме изглежда с озадачено изражение.

– Аз съм пенсиониран старшина карабинер. Вие карате по неразумен начин, който застрашава безопасността на пътниците.

– О, господин старшина, извинявайте, просто днеска наистина не ми е ден. Проблеми вкъщи. Моля ви, сега ще намаля скоростта.

Федерико повдига глава, втренчва поглед в мен и се кани да проговори. Стискам ръката му и му намигам.

– Какви проблеми? – питам след това.

Моят събеседник накланя глава само за миг и после позволява на развинтеното си въображение да се развихри.

– Дъщеря ми скоро трябваше да се омъжи, но годеникът ѝ си загуби работата.

– Разбирам.

Добро оправдание, няма две мнения, никакви болести и умрели близки. По-достоверно е. Когато стигаме до кантората на Звева, човекът отказва да ми вземе парите. Още един курс почерпка от невъзпитан неаполитанец. Федерико ме гледа и се смее, аз му отвръщам с второ намигане. Вече е свикнал с номерата ми, миналия път бях влязъл в ролята на служител на финансова полиция. Забавлявам се, не го правя, за да пестя. А и нямам нищо против категорията на таксиметровите шофьори.

Звева още я няма. Шмугваме се в стаята ѝ, Федерико се изтяга на едно диванче, а аз сядам зад бюрото, на което е изложена на видно място нейна снимка с мъжа ѝ и сина ѝ. Диего не ми е много симпатичен, свестен човек е, да сме наясно, но прекалено свестните са досадни, това е положението. Струва ми се, че на Звева също ѝ е писнал, вечно е намръщена, все бърза и мисли само за работа. Пълната противоположност на мен, какъвто съм сега, но вероятно доста подобна на мен, какъвто бях навремето. Струва ми се, че е нещастна жена, само дето не говори за това с мен. Може да го е правила с майка си. Аз не ставам за слушател.

Казват, че за да бъдеш добър партньор, не е необходимо да даваш кой знае какви съвети, достатъчно е да оказваш внимание и да проявяваш разбиране, жените искат само това. Аз не го умея, бързо се разгорещявам, казвам си думата и побеснявам, ако събеседникът ми не ме слуша и действа на своя глава. Това беше една от причините за вечните кавги с жена ми Катерина. Тя просто искаше да си излее душата пред някого, а аз две минути по-късно вече се съсредоточавах в решението на проблема ѝ. За щастие, старостта ми се притече на помощ: разбрах, че ако искам да съм здрав, е по-добре да не се занимавам с проблемите на роднините си. Така или иначе, няма да те оставят да ги решиш…

За автора

Лоренцо Мароне е роден в Неапол през 1974 г. Завършва право, но развинтената му фантазия го принуждава да се посвети на писателското поприще.

През 2013 г. издателска къща „Лонганези” купува правата на първия му роман – „Изкушението да бъдеш щастлив”. Още преди да бъде издаден в родината си, той е продаден в Германия и Великобритания, а сега има и българско издание, украсено с кориците на Дамян Дамянов.

Ведра, напоена с лек хумор и ненатрапчива мъдрост, тази очарователна история ще достави удоволствие на читатели от всички поколения.