Щастливи сме да разгърнем новото българско издание на прочутия „Хазарски речник”, новаторския роман на Милорад Павич, провъзгласен за шедьовър.

Публикуван през 1984 г. и претърпял множество издания и преводи на различни езици, „Хазарски речник“ е написан в два екземпляра — мъжки и женски. Те се различават само в 15 реда, за които се твърди, че са ключови за цялостното разбиране на творбата.

На основата на действително събитие – приемането на юдаизма от хазарите през VIII век, Павич изгражда художествена мистификация със средновековен привкус, ерудирана смесица от история, измислица, легенди и мистика, същинска енциклопедия на духа, един от ключовете към която дава самият той в интервю от 1990 г.: „Хазарски речник“ може да се възприема като „метафора на всеки малък народ, чиято съдба се определя от борбата между висши сили. Малкият народ винаги е под угрозата на чужди нему идеологии“.

По повод на мъжкия и женския екземпляр писателят подчертава: „Често са ме питали в какво се изразява разликата между мъжкия и женския екземпляр.

Работата е там, че мъжът усеща света извън себе си, а жената носи вселената вътре в себе си.

[…] Иначе казано, това е образ на разпада на времето, което се дели на колективно мъжко и индивидуално женско време“.

Хазарски речник
(откъс)

Милорад Павич

РОМАН ЛЕКСИКОН В 100 000 ДУМИ 

ATEXs (IX век) – хазарска принцеса, чието участие в полемиката около християнското покръстване било решаващо. Нейното име се тълкува като наименование на четирите състояния на съзнанието според хазарите. Нощем на всеки клепач тя носела по една буква, изписана подобно на онези, с които се бележат клепачите на конете преди състезание. Буквите били от забранената хазарска азбука, в която всеки писмен знак убива, щом се прочете. Буквите изписвали слепци, а сутрин преди миене придворните прислужвали на принцесата, жумейки. Така тя била защитена от врагове, докато спяла. А това за хазарите означавало време, в което човек е най-безпомощен. Атех била много красива и набожна, буквите ѝ отивали съвършено, а на масата ѝ винаги имало седем вида сол и преди да си вземе парче риба, тя топвала пръсти всеки път в различна сол. Така се молела. За нея казват, че имала седем лица като седемте вида сол. Според едно предание Атех вземала всяка сутрин огледало и сядала да рисува: роб или робиня, всеки път различни, идвали да позират. А всяка сутрин тя създавала от своето лице ново, невиждано дотогава лице. Според друго предание Атех не била хубава, но пред огледалото упражнявала лицето си да приема такъв израз и така да разположи чертите си, че да стане красиво. Тази упражнена хубост изисквала от нея огромно физическо усилие и щом принцесата оставала сама и се отпускала, хубостта ѝ се разсипвала като нейната сол. Във всеки случай един ромейски (византийски) цар нарекъл в IX век „хазарско лице“ известния философ и патриарх Фотий, което би могло да значи или родствени връзки на патриарха с хазарите, или лицемерие.

Според Даубманус нито едно от двете не е случайно. Хазарско лице наричали способността на всички хазари, дори и на принцеса Атех, да осъмват всеки ден като някой друг, със съвсем ново и непознато лице, така че им било трудно да се познаят и с най-близките си роднини. Пътешественици пък отбелязват, че всички хазарски лица са еднакви, никога не се променят и оттам произлизат затрудненията и объркването. Така или иначе, стига се все до това, че понятието „хазарско лице“ означава лице, което трудно се запомня. Така може да се обясни и легендата, според която за всеки участник в хазарската полемика в двореца на кагана принцеса Атех имала различно лице, дори че имало три принцеси Атех – една за ислямския, втора за християнския и трета за еврейския мисионер и тълкувател на сънища. Факт е обаче, че нейното присъствие в хазарския дворец не е отбелязано в тогавашния християнски източник, писан на гръцки и преведен на славянски език (Житие на Константин Солунски, свети Кирил), но според Хазарския речник едно време в гръцките и славянските монашески кръгове е съществувало нещо като култ към принцеса Атех. Този култ е бил създаден във връзка с вярването, че в полемиката Атех сразила еврейския теолог и приела християнството заедно с кагана, за когото също не се знае дали ѝ е бил баща, съпруг или брат. Запазени са в превод на гръцки и две молитви на принцеса Атех, които никога не са били канонизирани, но Даубманус ги посочва като „Отче наш“ и „Радвай се, Мария“ на хазарската принцеса. Първата от тези две молитви гласи:

На нашия кораб, отче мой, моряците пъплят като мравки; умих кораба отзарана с косата си и те пълзят по чистите мачти и смъкват в своя мравуняк зелените платна като сладки лозови листа; кормчията се опитва да свали кърмата и да я понесе на гръб като плячка, от която ще яде и живее цяла седмица; най-слабите дърпат солените въжета и изчезват с тях в утробата на нашата плаваща къща. Само ти, отче мой, нямаш право на техния вид глад. В това поглъщане на бързината на тебе, мили мой, който си ми единственият баща, се пада най-бързият дял. Ти се храниш с разпокъсания вятър. 

Втората молитва на принцеса Атех като че обяснява историята на нейното хазарско лице: 

Научих наизуст живота на моята майка и всяка сутрин по един час играя като театрална роля майчиния си живот пред огледалото. Това продължава из ден в ден с години. Извършвам го, облечена в майчините рокли, носейки нейното ветрило и сресана като нея, защото съм сплела косата си като вълнена шапка. Играя я и пред другите, та дори и в леглото на моя любим. В мигове на страст аз вече не съществувам, не съм аз, а тя. Защото тогава я играя така добре, че моята страст изчезва и остава само нейната. С други думи, тя предварително ми е откраднала любовните докосвания. Но аз не ѝ се сърдя, защото знам, че навремето и тя е била ограбена по същия начин от своята майка. Ако някой сега ме попита за какво е нужна тая игра, ще отговоря: опитвам се да родя себе си още веднъж, но по по-добър начин.

За принцеса Атех се знае, че не можела да умре. Съществува все пак един надпис, издълбан върху нож, украсен със ситни дупчици, който говори за нейната смърт. Това единствено и не много достоверно предание съобщава Даубманус, но не като разказ как наистина е умряла принцеса Атех, а как е могло да се случи така, че изобщо да може да умре. Както от виното не побелява косата, така и от привеждането на този разказ не ще има вреда. Той гласи:

БЪРЗОТО И БАВНОТО ОГЛЕДАЛО

Една пролет принцеса Атех казала: „Свикнах с мислите си като със своите рокли. Винаги имат еднаква обиколка в кръста и аз ги виждам навсякъде, дори по кръстопътищата. И което е най-лошо, от тях вече не се виждат кръстопътища“. За да я развлекат, слугите донесли на принцесата един ден две огледала. Не се различавали много от останалите хазарски огледала. И двете били направени от излъскана сол, но едното от тях било бързо, а второто – бавно огледало. Каквото бързото огледало, изобразявайки света, вземало като предплата от бъдещето, второто, бавното, връщало и разплащало дълга на първото, защото по отношение на настоящето закъснявало точно толкова, колкото избързвало първото. Когато изнесли пред принцеса Атех огледалата, тя била още в постелята и буквите на клепачите ѝ не били отмити. Видяла се в огледалото със затворени клепачи и тозчас умряла. Престанала да съществува между две премигвания, или по-точно казано – за пръв път прочела на клепачите си изписаните букви, които убивали, понеже в предходната и последвалата минута мигнала и огледалата отразили това. Умряла, умъртвена в едно и също време от буквите на миналото и на бъдещето.

БРАНКОВИЧ, АВРАМ (1651–1689) – един от съчинителите на тази книга. Наемен дипломат в Одрин и при Портата в Цариград, военачалник в австро-турските войни, полихистор и ерудит. Ктиторският портрет на Бранкович бил нарисуван на стената в храма „Света Параскева“ в Купиник, наследствен имот на рода Бранкович. Там бил представен със сродниците му как поднася върху сабята си на своята прапрабаба, сръбската деспотка и светица, преподобната майка Ангелина, построения храм на света Петка.

Още за и от автора на „Хазарски речник“

Автор на нелинейна, интерактивна проза, Милорад Павич (1929-2009) остава един от най-почитаните и най-превеждани балкански писатели в света. Той е романист, поет, драматург, специалист по сръбска литература за периода ХVII–ХVIII век, преподавател и гост професор в редица европейски университети.

Освен това е преводач на Пушкин и Байрон, член на Сръбската академия за наука и изкуство и на Европейското дружество за култура и нееднократно е спряган като достоен бъдещ лауреат на Нобелова награда. Произведенията му са осеяни с ребуси, парадокси, символи и лабиринти, а сам той обяснява главозамайващия си успех така:

„Моите книги приличат на шведска маса. „Вземаш си каквото искаш и колкото искаш, без значение от кой край на масата ще започнеш.”

Откъс от „Последна любов в Цариград” на Милорад Павич