стихове от Яна Язова

Не превръщайте мисленето в глухота!

Яна Язова (1912-1974)

НИЕ – ТУКА…

И аз, жената, спрях. Сляп бе мракът.
„Не се ли вижда още?“ А пред мен,
поднел мъждива свещ, отвърна ти — мъжът:
„Не виждам нийде път, и аз съм заблуден“.
И питах тихо аз — без стон, без вик, едвам:
„Очакваш ли го ти, очакваш ли ти там?!“

Повлечена от тебе, тръгнах нанапред.
Загледах с мътен взор — подкрепяш ме с ръка…
Аз отговор не чух; ти беше страшно блед.
Не чаках и ответ — а все вървим така…
И днес не питам аз, вървя до теб без път.
Една подкрепа мен остана — мъжът.

И търсим се до днес от векове сами…
Но колко яко ме притискаш в тоя мрак!
Че чувстваш се мой заслон, за мен живееш ти.
Днес знаем, няма път, но нека тръгнам пак!
И леко ни е тъй — с любов, сами вървим,
А в любовта си, Господи, пред теб ще се смирим.

 

НЕВЕРНИЦА

Когато след пладне приседна на прага
и чакам си стария мъж,
плета си чорапите вълнени, що ги и лятос обува,
и младото тяло, сякаш, тръпне от вечерна влага,
а вълната моите сълзи е гълтала не по веднъж —
и китки в градината не късам и нищо не ми се и чува…

Когато след пладне приседна на прага,
мини ми кажи, че ти много ме любиш…
Тъй плахо, с бърз поглед, кат моето робство тук, мрачен.
Ще видя, нехайно уж, клета, че аз съм ти драга,
Глава ще забия в чорапа, като че искам да кажа: „Ти себе си губиш
със мене, омъжена.“ А огън — в моя поглед вторачен.

Треперя по-бавно да минеш: клуп след клуп сбъркана нищя…
Пръсти несръчни ще пуснат железните куки.
Но в твоето мило лице не ще се загледам аз нито веднъж,
че сухата моя съседка ни гледа от срещната къща;
но идва нощ, тя ще запуши и всички съседки пролуки…
Но идва нощ… И привечер още приспива ми стария мъж.

 

ПЛЪТТА

Оковите дрънчат! Оковите дрънчат…
И викове след мен — и викове ечат…
Обръщам се назад — зад мен гърми цял ад.
Без огън, без лъча — аз гасна и мълча.

И пак напред сама аз тръгвам в своя път.
Свободна, но без мощ… Оковите звучат.
Див шепот ме следи: „Къде, къде пълзи
таз сянка по върха?!“ — Аз кретам и мълча.

От земния ни ад дочувам смях навън —
пияните от грях… Зад мен оковен звън…
Аз пъпля в пълен мрак и този шепот пак:
„Тук има само ад, върни се наназад!“

Със плач обръщам взор: „Аз искам светлина!
Навсякъде е мрак, а там си ти сама“.
На оргии в дола доземам аз страстта.
Крещи грехът в кръвта. — Аз пламвам и мълча.

 

И ето там, от ада — пламък всред нощта
Разгаря буен огън — едничка светлина.
Там — клада от души… Страстта, страстта гори!
Вериги им — плътта! — Аз гасна и мълча…

Оковите дрънчат! Оковите дрънчат.
И викове до мен — и викове ечат…
Обръщам се назад — зад мен гърми цял ад!…
Там пламна светлина! — Аз плача и мълча.

Автор: Яна Язова
Източник: slovo.bg

Повечето ни читатели намират статията за вдъхновяваща. А ти?
  • удивителна (8%)
  • вдъхновяваща (50%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (8%)
  • щура (0%)
  • необикновена (17%)
  • плашеща (17%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук