Дни преди Софийски международен литературен фестивал да срещне двама любими писатели (с остро перо, но топъл поглед) разговаряме с Роберт Менасе и Алек Попов. За Историята и “малките” истории зад нея, за (не)възможните сюжети, свободата, границите и дори контра-културата…

Роберт Менасе

Роберт Менасе (снимка: Rafael Pröll)

Силно ни впечатлиха ваши сходни изрази. Затова питаме и двамата: Какво остава, ако премахнем „идеологическия балдахин“ (по думите на Роберт Менасе) или „целофана на идеологическото лустро“ (по думите на Алек Попов) от историята, била тя писана или не?

Роберт Менасе: Идеологическият балдахин, който препречва погледа към европейските звезди, е покривът на националната държава, която заявява че уж закриля хората, намиращи се под този покрив, че им дава идентичност и чувство за съпренадлежност. От това имаме нужда, но опитът ми показва тъкмо обратното.

Ако националната държава беше в състояние да направи онова, което обещава, нямаше толкова много хора да са гневни, и те за съжаление се гневят на други хора. Балдахинът е протрит и пробит, ако се махне, бихме могли да видим златните звезди на синия небесвод. Човек трябва да съумее да види звездите, за да се опита да се докосне до тях. Тоест: да осъществи копнежа си по един наистина справедлив, мирен и справедлив свят.

Алек Попов: Остава човешката ситуация, която винаги е двусмислена. Както знаем добре, Историята с главно „И“ се пише от победителите.

Но онова, което е интересно за мен като писател са „историите“ зад голямата История.

От тях разбираме, че нещата никога не са черно-бели. Историята често разделя хората, защото историята е борба. Но именно в борбите, които са разкъсали този континент, може би са и корените на общото му бъдеще.

Войната разделя, но и сближава едновременно. В сблъсъка се разкриват, както низките черти на човешката природа, така и добродетели ѝ като характер, воля и великодушие, враговете се опознават и дори се научават да се уважават. Това ги сродява по един парадоксален начин. Европа нямаше да е това, което е, без войните, които нейните народи са водили през вековете.  Ферментът на единството ѝ е в изстрадания и споделен опит.

Възможен сюжет ли е Европа? И, ако да, има ли място за оптимизъм, насред сатиричното повествование в този сюжет?

Роберт Менасе: Имате предвид Европа като литературен сюжет ли? В литературата всичко е възможно.

Аз не съм сатирик, много неща за мен са трагикомични.

В момента оптимизмът ми малко е намалял, но за сатира нямам абсолютно никакво желание.

Алек Попов: Ние твърде дълго бяхме в плен на оптимизма, без да отчитаме сложността на човешката природа, нейната противоречива същност. Основната опасност, според мен поне, идва от утопичните елементи, с които неусетно обраства този по същество гео-политически проект.

Тревожат ме процесите в изкуството, където възникват неприятни рецидиви на онова, което доскоро познавахме като социалистически реализъм. Стремежът да се извлекат социални дивиденти от изкуството, диктатът на така наречената политическа коректност. Всичко това се случва за сметка на креативността.

Боя се, че в това отношение Европа е навлязла в период на застой.  Ние, хората от Източна Европа, сякаш усещаме по-ясно тази опасност. Повече свобода и възможности, а не повече регулации – това очакваме. Особено в т.нар. “креативен сектор”.

Алек Попов

Алек Попов (снимка: Надежда Чипева)

Ако се заемете с написването на нова творба – с Европа, като поле на действието и основен герой – какъв би бил жанрът ѝ? А формата – къс разказ или роман?

Роберт Менасе: Винаги съм бил на мнение, че европейският проект за обединение трябва да се представи като роман, защото това е проект, създаден от хора, а всичко, създадено от хора, може и трябва да се разкаже. Но днес се питам дали не трябва да се напише трагедия, нещо средно между Шекспир и Бекет: има силна буря, духове произнасят пророчества, а главните герои залитат като лунатици по сцената и падат в кофи за смет, от които като „говорещи глави” спорят за несъществени неща.

Алек Попов: Предполагам, че имате предвид европейските институции? Защото Европа е много общо понятие и може да означава почти всичко в границите на континента, че и отвъд него. За мен институциите винаги са се развивали в посока на абсурда.

Това е тяхната вътрешна логика. С течение на времето те сякаш се еманципират от човека, който ги е създал и започват да служат предимно на себе си. Около тях възниква номенклатура, която ревниво брани интересите си, маскирани като грижа за общото благо. Неизбежно е. И винаги се стига до конфликт. В този смисъл

особено  важно е да се съхрани духът на контра-културата, дори с риск да се обиди „добрия вкус“.

Хуморът и сатирата поддържат имунната система на обществения организъм, а в момента Европа се нуждае повече от всякога от съпротивителни сили: от една страна срещу вълните на популизма, а от друга – срещу сковаващата хватка на бюрократизма. Смятам, че Комисията обезателно трябва да организира ден на хумора и сатирата в Брюксел, но не знам която точно служба отговаря за тези неща. Това ще се отрази много положително на имиджа ѝ.

Заличават ли се границите между фикция и реалност? Във вашите произведения? В света около вас?

Роберт Менасе: Не. Забелязвам, че все повече граници се създават отново, не на последно място границата между политическа реалност и политически визии.

Вътре в границите има много погрешни пътища, извън границите няма изход.

Алек Попов: По дефиниция литературата предполага смесването на фикция и реалност. Но същото важи и за т.нар. действителност. Ние живеем, потопени в странна смес от фикция и реалност, която създава нашето поле на възприятията. То винаги е пречупено през субективната гледна точка и силно се влияе от собствените ни фантазии и илюзии. От решаващо значение за ориентирането в подобна объркваща ситуация е вътрешният морален компас.

Накъде отправяте погледи като писатели? След разтърсилите ни романи, разкази, есета, подостряте ли перата си за нови сюжети или изразни форми?

За романа „Столицата” Роберт Менасе получи Награда за най-добра книга за 2017 на Германската издателска гилдия.

За романа „Столицата” Роберт Менасе получи Награда за най-добра книга за 2017 на Германската издателска гилдия (на бълг. от Изд. “Леге Артис”).

Роберт Менасе: Нямам друг сюжет освен моето съвремие, имам предвид не моята лична биография, а биографията на епохата, в която живея.

Тя е притисната в клещите между историческата забрава и липсата на фантазия. Пространството между двата полюса наричаме статукво.

Представете си един лист хартия, на която се каните да напишете нещо, а около Вас са се струпали хора, които се канят да зачертават или да изтриват написаното.

Алек Попов: Между многото си високи задачи, писателят има и едно свято задължение: да не умножава скуката в света и смятам да се придържам към това скромно призвание.

Вярвам в съмнението и провокацията, и смятам, че те са източник на познание за човека.

Ще продължа да изследвам света и хората през призмата на тази динамика, без да ограничавам фантазията си, с респект към разказа и жанровете, иронично и състрадателно към вечните човешки слабости.

Каква е следващата история, която бихте искали да разкажете? А тази, която се надявате да не ви се наложи да опишете?

Роберт Менасе: Искам съвсем накрая да мога да разкажа, че съм имал смислен, мирен живот, в един свят, в който всички са имали своите шансове, а моите шансове аз съм успял да използвам донякъде. Искам да мога да разкажа, че съм бил гост в един свят, който при пристигането ми е бил увреден, и който напускам по-малко увреден. А онова, което искам никога да не ми се наложи напиша, е историята на нови разрушения на европейската цивилизация от национализма, тоест нова версия на „Светът от вчера” от Стефан Цвайг.

Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят

“Сестри Палавееви по пътя към новия свят“ е най-новият роман на Алек Попов. С нетърпенеи очакваме и сборника с есета “Спътник на радикалния мислител” (Изд. “Сиела”)

Алек Попов: Историята, върху която работя в момента е със силен сатиричен заряд и същевременно много увлекателна.

Тя възникна първоначално като сценарий за филм, но както се оказа засега няма зелена светлина за подобни проекти в България. Това е отделна тема.

Но слава богу никой не може да ми забрани да я разкажа под формата на роман и не смятам да лишавам читателят, а и себе си от това удоволствие.

Що се отнася до втората част на въпроса, не знам какво точно имате предвид. Климатичен апокалипсис? Или как роботите завладяват хората?

Парадоксално, писателите се хранят от нещастието: онова, което ни отблъсква и плаши като хора, от гледна точка на литературата може да се окаже неустоимо.

Още за тазгодишното издание на СМЛФ, което ще срещне Роберт Менасе и Алек Попов:

Поглед от всички страни (към немскоезичната литература и пресечните ѝ точни с българската) ни предлага 6-ия Софийски международен литературен фестивал

Напълно в съзвучие със задачата да не умножава скуката в света е и:

Откъс от “Сестри Палавееви 2: По пътя към новия свят” на Алек Попов

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (50%)
  • забавна (50%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук