English version below

Днес се срещаме с Ей Джей Фин (псевдоним, зад който се крие редакторът на издателство William Morrow Даниел Малори). Писателят покори сърцата на българските читатели, не само с трилъра „Жената на прозореца“, наречен „ноар за новото хилядолетие“, но и с прямотата и чувството си за хумор, с които общува с тях по време на международния литературен фестивал ВарнаЛит.

За най-добрия му приятел българин, на когото е посветена книгата; за дългата, но успешна борба с психическо заболяване; за това какво е да влезеш в обувките на жена и защо заменя „безволевите момичета“ със силни жени в романа си; за впечатленията от България и нейните хора: за любимите книги, филми и музика (споделена в плейлист за читателите на Jasmin.bg) – разговаряме с Ей Джей Фин:

Ей Джей Фин? Даниел Малори? Кой е мъжът зад Жената на прозореца?

Той не е особено интересен, боя се! На 38 години съм (39 следващия месец); Живея в Ню Йорк, но прекарах по-голямата част от живота си във Великобритания, включително пет години в докторската програма на Оксфорд, където изследвах криминалната фантастика.

Никога не съм се стремил да пиша фикция, отчасти защото много се наслаждавах на работата си като издател на книги – в която си роля станах свидетели от първа ръка на това колко нещастни са мнозина автори! Но

една нощ в съзнанието ми се появи героиня, влачеща своята история зад себе си, а аз почувствах изгаряща нужда да я опозная.

Няколко години по-късно „Жената на прозореца“ е световен бестселър на 41 езика, а снимките на филм по нея започват в Ню Йорк през следващия месец. Днес пиша на пълен работен ден и ме хващате в средата на една промоционална обиколка.

Четох, че Ей Джей Фин е само джендър неутралният псевдонимът на Даниел Малори. Подозирам, обаче, че зад името има по-дълбоки причини и по-интересна история. Така ли е?

Добър въпрос. Предадох книгата на издателите под псевдоним, защото по това време работех в издателската сфера и не исках американските и британски редактори – повечето от които биха ме познавали или чували за мен – да вземат под внимание самоличността ми при оценката на ръкописа. Исках те да го преценят по собствените му добродетели (такива каквито бяха!).

Три дни след предаването, веднага щом редакторите намекнаха, че ще пристъпят към оферти за книгата, аз се „показах“ – помислих си, че е справедливо да знаят с какво се замесват! Така че моята самоличност никога не е била тайна след първите три дни.

Има две допълнителни причини за псевдонима. Първо, не възнамерявах да напусна работата си (и всъщност останах на нея още 15 месеца, напускайки я едва пет дни преди излизането на книгата ми в Америка) и чувствах, че за авторите, които публикувам може да се окаже смущаващо да се разхождат в книжарница и да виждат името на редактора си на корицата на книга.

И второ, аз съм много затворен човек – до крайност, всъщност – и не ми се иска да виждам името си навсякъде. Работата под псевдоним, макар и истинската ми самоличност да не е тайна, ми помага да се организирам психологически. Аз съм в състояние да се справя с този огромен процес, отчасти защото,

в известен смисъл се чувствам така, сякаш се случва с някой друг.

Казват, че Жената на прозореца е „заплетен, мощен трилър ала Хичкок“. Далеч повече ни интересува обаче как бихте го описал Вие.

Бих описал книгата като Задният прозорец на Хичкок на 21-ви век…

Но бих я нарекъл и изследване на самотата и трибют към устойчивостта.

Една от причините книгата да е докоснала читатели от цял свят, вярвам, е, че тя се занимава със сериозни теми, особено със самотата и загубата, с които всеки може да се свърже.

Харесва ми да мисля, че това е роман с повече в главата и сърцето си, отколкото средния трилър.

Стивън Кинг определи романа ви като „неоставяем“. Какво изобщо значи това? И, най-вече, какво означаваше за теб?

Ха! Ще трябва да попитате Стивън Кинг за точното определение, но

според мен то значи, че е намерил книгата за компулсивно четима

(Тук помагат кратките глави: читателят си казва, че ще прочете само още една, а може би още една след това … и т.н.).

За мен означаваше много, че Стивън Кинг – човек, когото не познавам, и автор, зает с толкова собствени проекти – отдели време не само да прочете книгата ми, но и да коментира. Оказа се, че моите колеги писатели (с няколко изключения, разбира се) са изключително щедри и милостиви да ме посрещнат в своята общност. А общоизвестно е , че Кинг е великодушен човек.

Сред многото книги с „момичета“ в заглавието си, Вие решавате вместо това да поставите „жена“. Защо?

Често в жанровата литература – не винаги, но често – героините, дори тези с главни роли, са безпомощни, безнадеждно зависими от мъжете. Те се тревожат за мъжете; разчитат на мъжете; кръжат около мъжете. Въпросите на „овластяването“ са оставени настрана, което не е много реалистично – поне не и от гледна точка на моя опит.

Това, мисля, е една от причините Лисбет Саландер от „Момичето с драконовата татуировка“ и Ейми Дън от „Не казвай сбогом“ (на английски: Gone Girl – бел.ред) да бъдат толкова въздействащи: Както много жени,

те са повече от половинка за мъжете в живота си.

Почувствах се готов да създам героиня, която не е момиче в беда. Анна Фокс не е такъв кръстоносец като Саландър, нито така контролираща като Ейми Дън, но в хода на книгата тя провежда разследване, разкрива мистерия и се сблъсква с антагонист, всичко това без помощта на мъж. Тя е възрастен. Тя е жена. И това е страхотно.

Оттук и заглавието. Искам да кажа, аз съм 38-годишен мъж. Не бих желал да ме наричат момче! Мисля, че думата момиче – с малки изключения – е снизходителна и обезличаваща. Жените читатели не трябва да се примиряват с това.

Споделяте много общо с героинята си. Създавайки Анна „исках да изследвам преживяното“, сте казвал неведнъж. Защо решихте да го изследвате в обувките на жена?

Имате предвид, разбира се, собствената ми борба, свързана с психичното здраве – едно от определящите преживявания на моята зряла възраст. На 21 години бях диагностициран с тежка клинична депресия и едва на 36-годишна възраст диагнозата ми беше коригирана: научих, че страдам от разновидност на биполярното разстройство.

Благодарение на тази диагноза и ревизирания режим на лечение, както и на редовната терапия с разговори, днес се намирам на много по-добро място… Но все пак трябва да се боря за психическото си здраве всеки ден по един или друг начин. И въпреки че обстоятелствата около скръбта на Анна са много различни от моите, чувствам, че мога да сравня интензивността на преживяванията ни.

Този персонаж се появи в главата ми напълно оформен като жена – но ако трябва да поровя в подсъзнанието си, бих казал, че създадох именно героиня, защото знаех, че ще изследвам значими лични въпроси и не ми се искаше да се обърквам с персонажа. В края на краищата пишех роман, а не мемоар. Отвъд това исках да създам героиня, която – както описах по-горе – не е реактивна, пасивна, слаба жена в опасност.

„Сентрал Парк, лебеди с извити във въпросителен знак шии, високо пладне над дантелените брястове…“ Колко красиво описание в леко мрачен роман! А коя е любимата Ви гледка? Какво гледате в момента?

О, благодаря, че го казвате! Аз също харесвам тези редове. Точно сега съм в кафене в Ню Йорк, гледайки пресечката на 9-то Авеню и 20-та улица. Много кучета навсякъде и не особено голям брой бягащи, въпреки че е прохладна утрин в средата на юни. Съвсем малко велосипедисти – нюйоркчани не карат много, изглежда.

Любимата ми гледка е всяка морска. Обичам да гледам морето; когато бях във Варна преди няколко седмици, прекарах дълго време в разходки по плажа, плуване в прекрасната вода и съзерцаване на корабите в далечината.

Плажът е прекрасно поддържан, а Черно море – абсолютно спиращо дъха.

снимки: Ей Джей Фин на фестивала ВарнаЛит

Книгата е посветена на най-добрия ви приятел, българин. Бихте ли споделили с нас историята на вашето приятелство?

Джордж е доста затворен, но мога да кажа, че е най-добрият ми приятел повече от десет години и благодарение на него развих интерес към българската култура и история. Мисля, че това е най-духовната страна, която някога съм посещавала: страна с очарователна, смутна история, но и обещаващо бъдеще. (Определено учениците, с които се срещнах в две училища, бяха дълбоко впечатляващи.)

Естествената красота на България и нейните хора е невероятна.

Какво очаквахте и в крайна сметка открихте и преживяхте в България?

Изминаха няколко седмици от посещението ми, но вече знам, че никога няма да го забравя. И знам също, че искам да се върна възможно най-скоро. Бих искал да видя София, Пловдив и провинцията; бих искал да опитам още българска кухня; но най-вече бих искал да прекарам повече време с българи – българите, които срещнах във Варна през май, бяха приятелски настроени, прями и добронамерени, повече, отколкото във всяка друга страна, която посетих по време на тази обиколка (а имаше още седем!).

Дълго мислех за България като за невероятно загадъчна страна и все още я чувствам така.

Също така намирам езика за изключително приятен за слушане.

Прочетохме, че все още се наслаждавате на ретроспективите на филми ноар, лентите на Хичкок и класическите кино вечери. Така че бяхме малко изненадани, когато казахте, че слушате Ladytron във видео обръщение към българските си читатели. Бихте ли споделили книги и филми, които харесвате? А плейлист с любима музика?

О, обичам Ladytron, и електропоп изобщо. (Въпреки че, когато работя, предпочитам да слушам електронна или поп музика на език, който не говоря, за да не се разсейвам от текста.)

Любимите ми книги включват „Picnic at Hanging Rock“, исторически роман на австралийската писателка Джоан Линдзи; „Case Histories“, детективски роман на британската писателка Кейт Аткинсън; психологическия трилър на Хенри Джеймс „The turn of the screw“; и една българска книга,

„Инспекторът и нощта“, криминален роман на Богомил Райнов с невероятна атмосфера.

Сред любимите ми филми са „Сянка на съмнение“ (1943), любимият ми на Хичкок; френският трилър Les Diaboliques (1955); и „Мъртво вълнение“ (1989) – страхотен съспенс с участието на Никол Кидман. Наскоро гледах страхотен български филм от 2000 г.,

„Писмо до Америка“, който намирам за дълбоко вълнуващ.

Плейлист! Колко забавно! Ето някои предложения:

• Ladytron, “Blue Jeans”
• Ariel Beesley, “Slower Than Usual”
• Kyle Andrews, “Sushi”
• Bastille, “Good Grief”
• Metric, “The Shade”
• The New Pornographers, “Sing Me Spanish Techno”
• Vivienne Chi, “Junk”
• Chvrches, “Graves”
• Saint Etienne, “Out of My Mind”
• Rushi, “Things Are Simple” (една от любимите ми поп песни!)

Още от/ за Ей Джей Фин и „Жената на прозореца“:

Откъс от “Жената на прозореца” на Ей Джей Фин

A.J. Finn: The Women in the window is an exploration of loneliness and a tribute to resilience

A.J. Finn? Dan Mallory? Who is the man behind The Women in the window?

No one particularly interesting, I’m afraid! I’m 38 years old (39 next month); I live in New York, but spent the bulk of my adult life in the UK, including five years in the PhD program at Oxford, where I researched crime fiction.

I never aspired to write fiction, in part because I very much enjoyed my work as a book publisher—in which role I witnessed firsthand how unhappy many authors are! But one night a character strode into my brain, dragging her story behind her, and I felt a burning need to get to know her.

A few years later, The Woman in the Window is a global bestseller available in 41 languages, with a film adaptation shooting in New York next month. I now write full-time, and you’ve caught me in the middle of a yearlong promotional tour.

I read that A.J. Finn is just the gender-neutral pseudonym of Dan Mallory. However, I suspect deeper reasons and more interesting story behind the name. Is there such a story?

Good question. We submitted the book to publishers under a pseudonym because at that time I worked in publishing, and I didn’t want American and British editors—most of whom would know me, or know of me—to take my identity into consideration when evaluating the manuscript; I wanted them to judge it on its own merits (such as they were!).

Three days after the submission, as soon as editors indicated they would be making offers on the book, I “outed” myself—I thought it only fair that they should know what they’d be getting into! So my identity was never a secret beyond those first three days.

There were two additional reasons for the pseudonym. Firstly, I didn’t intend to leave my job (and in fact stayed there for another fifteen months, only resigning five days before my book was published in America), and I felt it might be disconcerting for the authors whom I published to walk into a shop and see their editor’s name on a book.

And secondly, I’m a very private person—intensely so, in fact—and I don’t want to see my name everywhere. Working under a pseudonym, even if my real identity is no secret, helps me organize myself psychologically. I’m able to cope with this overwhelming process in part because, in a way, it feels as though it’s happening to somebody else.

They say that The Woman in the window is a “twisty, powerful Hitchcockian thriller”. We are much more interested in how would you describe it.

I would describe the book as Hitchcock’s Rear Window for the 21st century… but I’d also call it an exploration of loneliness and a tribute to resilience. One of the reasons the book has connected with readers around the world, I believe, is that it engages with serious themes, especially loneliness and loss—experiences to which everyone can relate. I like to think that this is a novel with more in its head and in its heart than your average thriller.

Stephen King defined your novel as “Unputdownable.“. What this even mean? Moreover, what it meant to you?

Ha! You’ll have to ask Stephen King for the exact definition, but to my mind, it means he found the book compulsively readable.

(Short chapters help here: A reader can tell herself that she’ll read just one more, and maybe just one more after that… and so on.)

To me, it meant a great deal that Stephen King—a man I don’t know, and an author occupied with so many of his own projects—took the time not only to read my book, but to comment on it. I’ve found my fellow writers (with a few exceptions, of course) to be exceedingly generous and gracious in welcoming me into their community. And King is a famously kind person.

Among lot of books with “girls” in their title, you choose to have “woman” instead. Why?

Often in genre fiction—not always, but often—the female characters, even those in starring roles, are helplessly, hopelessly dependent on men. They fret about men; they rely upon men; they orbit men. Issues of ‘empowerment’ aside, it isn’t very realistic—at least not in my experience. This, I think, is one of the reasons why Lisbeth Salander of The Girl With the Dragon Tattoo and Amy Dunne of Gone Girl made such an impact: Like many women, they’re more than a match for the men in their lives. I was keen to create a female lead who isn’t a damsel in distress. Anna Fox isn’t as crusading as Salander or as controlling as Amy Dunne, but over the course of the book, she pursues an inquiry, unravels a mystery, and confronts an antagonist, all without the help of a man. She’s a grown-up. She’s a woman. And that’s a terrific thing to be.

Hence the title. I mean, I’m a 38-year-old man; I don’t want to be referred to as a boy! I think the word girl—with limited exceptions—is condescending and tone-deaf. Women readers shouldn’t put up with it.

Your heroine and you share a lot in common. You said once that envisioning Anna “I wanted to explore what I’ve been through”. So, why did you choose to explore it walking in the shoes of a woman?

You’re alluding, of course, to my own struggles with mental health—one of the defining experiences of my adulthood; I was diagnosed with severe clinical depression at age 21, and only at age 36 was my diagnosis corrected: I learned that I had a variant of bipolar disorder. Thanks to this diagnosis and a revised medication regimen, as well as regular talk therapy, I’m in a much, much better place than I was… but still I have to wrestle with my mental health every day, in one way or another. And although the circumstances of Anna’s grief are very different to my own, I feel our experiences are comparable in intensity.

This character appeared in my head fully formed, as a woman—but if I were to drill into my subconscious, I’d say that I created a female character because I knew I’d be exploring some issues of significant personal relevance, and I didn’t wish to confuse myself with the character. I was writing a novel, after all, not a memoir. Beyond that, I wanted to create a female character who—as described above—isn’t a reactive, passive, weak woman-in-jeopardy type.

“Central Park, swans with their ­question-mark necks, high noon beyond the lacy elms.” What a beautiful description in a slightly dark novel! What is your favored view? At what are you looking now?

Oh, thanks for saying so! I quite like that line, too. Right now, I’m at a café in New York City, looking at the intersection of 9th Avenue and 20th Street. Lots of dogs everywhere, and not too many joggers, even though it’s a pleasantly cool morning in mid-June. Very few cyclists—New Yorkers don’t bike much, it seems.

My favorite view is anything nautical. I love looking at the sea; when I was in Varna a few weeks ago, I spent a lot of time walking along the beach, swimming in the (lovely) water, and watching boats sail in the distance. The beach was beautifully maintained, and the Black Sea absolutely breathtaking.

Your book is dedicated to your best friend who happens to be Bulgarian. Would you share with us the story of your friendship?

George is quite private, but I can say that he’s been my best friend for more than ten years, and it’s thanks to him that I’ve developed such an interest in Bulgarian culture and history. I think it’s the most soulful country I’ve ever visited: a nation with a fascinating, troubled history, but also a promising future. (Certainly the students I met at two schools were deeply impressive.) And the natural beauty of the place and its people is spectacular.

What did you expected and actually find and experience in Bulgaria?

It’s been a couple of weeks since my visit, but already I know I’ll never forget it—and I know too that I want to return as soon as possible. I’d like to see Sofia, Plovdiv, and the countryside; I’d like to try more Bulgarian cuisine; and in particular I’d like to spend time with Bulgarians—the Bulgarians I met in Varna in May were friendly, articulate, and good-humored, more so than in any other country I visited on this particular tour (and there were seven others!). I’d long thought of Bulgaria as a fundamentally mysterious country, and I still feel that way. I also find the language extraordinarily pleasant to listen to.

photos: A.J. Finn at VarnaLit International Literature Festival in Bulgaria

I also read that you are still enjoying film noir retrospectives, Hitchcock marathons and classic movie nights. So I was a little surprised when you said that you are listening Ladytron in a video to your Bulgarian readers. Would you name a few favorite books and movies? And we will highly appreciate if you share your favorite playlist with us.

Oh, I love Ladytron — and electropop more generally. (Although when I’m working, I tend to listen to electronica, or pop music in a language I don’t speak, so as not to be distracted by lyrical content.)

Some favorite books include Picnic at Hanging Rock, an historical novel by the Australian writer Joan Lindsay; Case Histories, a detective story by the British novelist Kate Atkinson; Henry James’ psychological thriller The Turn of the Screw; and a Bulgarian book called Inspector in the Dark, an atmospheric crime story by Bogomil Rainov.

Among my favorite films are Shadow of a Doubt (1943), Hitchcock’s own favorite among his movies; the French thriller Les Diaboliques (1955); and Dead Calm (1989), a potent suspense film starring Nicole Kidman. I recently watched a terrific Bulgarian movie from 2000 called Pismo do Amerika, which I found involving and moving.

A playlist! What fun! Here are some suggestions:

• Ladytron, “Blue Jeans”
• Ariel Beesley, “Slower Than Usual”
• Kyle Andrews, “Sushi”
• Bastille, “Good Grief”
• Metric, “The Shade”
• The New Pornographers, “Sing Me Spanish Techno”
• Vivienne Chi, “Junk”
• Chvrches, “Graves”
• Saint Etienne, “Out of My Mind”
• Rushi, “Things Are Simple” (one of my favorite pop songs!)