корицата на На ръба на света

Утре излиза от печат последният, засега, роман на Томас Пинчън – една от най-величавите фигури на американската постмодерна проза. Ние обаче сме нетърпеливи да споделим любопитен откъс от него…

На ръба на света“ е история за края на иронията и началото на постистината.

Роман химера от може би най-непредвидимия и специфичен глас в постмодерната литература.

Годината е 2001, градът – Ню Йорк, а покоят след спукването на дотком балона е затишие пред буря. Животът на Максин Тарноу – експерт проверител на измами с отнет лиценз и собственичка на малка фирма на име „Проследи и залови” – следва обичайния цикъл: деца, съпруг (който не е съвсем бивш), приятелки, работа.

От време на време лодката на рутината бива разклатена от някой по-особен клиент, изскочил от сенчестата половина на морала. Но това не смущава Максин – тя си има пистолет и знае как да го използва.

До момента, в който стар познайник, независим режисьор на име Редж, не я въвлича в лабиринта, изграден от необяснимите и стряскащи посоки, в които текат паричните потоци на един от най-големите дотком милиардери, Гейбриъл Айс.

На ръба на света
(откъс)

Томас Пинчън

Първият ден на пролетта на 2001-ва е и Максин Тарноу, която в някои системи все още фигурира с фамилията Лоуфлър, е повела синовете си на училище. Да, може би наистина са минали възрастта, в която им е нужен придружител, вероятно Максин още не е готова да ги остави да се оправят сами, все пак училището е само на няколко преки от тях, по пътя за работата й е, доставя й удоволствие. Какво толкова?

Всички крушови дървета от сорта „Калъри“ по улиците на Горен Уест Сайд са осъмнали отрупани в снопове бели цветчета. Докато Максин ги гледа, слънчевата светлина се промъква над ръбовете на покривите, покрай водните цистерни, към ъгъла на следващата пресечка и пада върху едно от тях, като го кара да засияе.

– Мамо? – Зиги бърза както винаги.

– Ей! – Момчета, гледайте, виждате ли дървото?

Отис отделя минутка на гледката.

– Жестоко е, мамо.

– Става – съгласява се Зак.

Момчетата продължават, а Максин остава вгледана в дървото още половин минута, след което ги настига. На ъгъла по рефлекс прави заслон между тях и всеки шофьор, чиято представа за спорт е да изскочи иззад ъгъла и да те прегази.

Слънчевата светлина, отразена от прозорците на апартаменти с източно изложение, вече проблясва на размазани зайчета по фасадите на сградите от другата страна на улицата. Съчленени автобуси, пуснати отскоро по маршрутите си, пъплят из кварталите като гигантски насекоми. Метални щори пълзят нагоре, ранобудни камиони запушват паркирали автомобили, мъже са наизлезли с маркучите си и мият своята част от тротоара. Бездомници спят из входовете, клошари, нарамили огромни найлонови чували, пълни с празни кутийки от бира и газирани напитки, са се насочили към пазарите, за да изкарат някой цент, работници стоят и чакат пред обектите си да дойде шефът. Бегачи подскачат нетърпеливо на бордюра в очакване на зелена светлина. Полицаите са в кафенетата в опит да се справят с недостига на гевреци. Деца, родители и детегледачки, на крак или на колела, са поели във всички посоки към разните училища в квартала. Поне половината от хлапетата са с новите скутъри „Рейзър“, така че към списъка с опасности може да се добави и нападение от алуминий без спирачки. Училище „Ото Кугелблиц“ заема три свързани сгради от кафяв камък между улиците „Амстердам“ и „Кълъмбъс“ на кръстовище, на което екипът на „Закон и ред“ все още не е заснел нито една сцена. Училището носи името на ранен психоаналитик, изхвърлен от близкото обкръжение на Фройд заради биогенетичната теория, която развил. За него било очевидно, че стадиите на човешкия живот отговарят на различните психични разстройства, според разбирането за тях по онова време – солипсизмът на детството, сексуалните хистерии на юношеството и ранната зрялост, параноята на средната възраст, деменцията на старостта… Всички те – стъпки към смъртта, която в края на краищата се оказва „нормалността“.

– Страшно подходящ момент за такова откритие, няма що! – били думите на Фройд, докато изтръсквал пурата си в посока на Кугелблиц и му показвал вратата на улица „Бергасе“ 19 с нареждане никога да не се връща.

Кугелблиц свил рамене, емигрирал в Щатите, установил се в Горен Уест Сайд и започнал практика, която бързо изплела мрежа от силните на деня, които в момент на болка или криза търсели помощта му. А когато по време на префърцунените светски събития, на които започнал да се озовава все по-често, ги представял един на друг като свои „приятели“, всеки от тях се оказвал очи в очи с още една изцелена душа.

Какъв бил ефектът на Кугелблицовата анализа върху мозъците им, не е ясно, но някои от тези пациенти не само преживели Голямата депресия, но и успели да заделят достатъчно пари, за да основат след това училище, от което да печели и самият Кугелблиц, и да изготвят програма, в която всеки клас да отговаря на различно състояние на съзнанието и преподавателският подход да е съобразен с това. С други думи, лудница със задачи за домашно.

Максин открива, че тази сутрин прекалено голямото входно стълбище пак гъмжи от ученици, дежурни учители, родители, бавачки и малки деца в колички. Директорът, Брус Уинтърслоу, облечен в чест на пролетното равноденствие в бял костюм и шапка тип панама, се е заел с тълпата, всеки член от която познава по име и кратка биография, и потупва рамо тук и там, внимателен и сърдечен, предразполагащ или заплашителен.

– Макси, здрасти!

Вирва Макелмо се носи сред стълпотворението по площадката със скорост, която е по-бавна от нужната и която, поне според Максин, е донесла със себе си от Западния бряг. Някои жени се прощават с картата си „Майка от Горен Уест Сайд“ и за по-малко, а тя винаги се измъква.

– И този следобед графикът ми е някакъв ад. – Провиква се Вирва през няколко колички. – Не че е нещо важно, поне засега не е, но в същото време…

– Нямаш грижи – прекъсва я Максин, за да ускори малко нещата, – ще прибера Фиона у нас, а ти ела да я вземеш, когато можеш.

– Мерси много. Ще гледам да не се бавя.

– Няма проблем и да преспи у нас.

Преди да се опознаят, Максин често сервираше билков чай веднага след като направи кафе за себе си, докато един ден Вирва не бе попитала, при това съвсем любезно:

– Да не би на задника ми да е закован калифорнийски регистрационен номер?

Тази сутрин Максин забелязва промяна в обичайното й облекло за работната седмица: вместо дънков гащеризон Вирва носи нещо, което Барби би определила като „костюм за работен обяд“, русите й плитки са разплетени и косата й е вдигната, а пластмасовите обеци с формата на пеперуда монарх са заменени от какво – диаманти, цирконий? Най-вероятно по-късно през деня й предстои среща, без съмнение по работа, може би интервю или друга експедиция с цел финансиране.

Вирва има диплома от Помона, но не и постоянна работа. Двамата с Джъстин са транспланти: от Силициевата долина до Силициевата улица. Джъстин и един негов приятел от Станфорд имат малък стартъп, който някак успя да се изплъзне от дотком срива през миналата година, макар и не благодарение на това, което някои биха определили като изблик на ирационалността. Засега успяваха да се справят с таксата за „Кугелблиц“, да не говорим пък за мазето и втория етаж на една сграда от кафяв камък до Ривърсайд, при първата си среща с които Максин бе изпитала истински пристъп на завист към недвижимо имущество.

– Великолепен дом – се бе направила на въодушевена тя, – май не съм в правилния бизнес?

– Обърни се към Бил Гейтс – й беше отговорила Вирва, – аз само убивам времето, докато сток-опциите ми не се отворят. Нали, мила?

Калифорнийско слънце и води за гмуркане с шнорхел. Или поне през по-голямата част от времето. Понякога обаче… Максин не е оцеляла толкова дълго в бранша си, без да е развила антени за улавяне на неизказаното.

– Успех, Вирва – пожелава й тя, като си мисли: „За каквото и да ти е нужен“, и не пропуска да забележи калифорнийското замисляне от другата страна, докато си тръгва от площадката, целувайки пътьом децата по главата, за да продължи към работата си. Наблизо на същата улица, в една стара банкова сграда, е разположен офисът на Максин – малка агенция за разследване на измами, наречена „Проследи и залови“ – преди време се беше замислила за кратко дали да не добави едно „и затвори“, но веднага осъзна колко фантастично, че даже и налудничаво, щеше да звучи това – до която се стига, като се мине през фоайе с толкова висок таван, че преди да забранят пушенето, се случваше човек да не може да го види. Издигната като финансов храм малко преди Срива от 1929 година в момент на сляп делириум, много подобен на този покрай скорошния дотком балон, сградата бе преминала в последвалите години през редица преобразувания и се бе превърнала в палимпсест от неизмазани стени, осигуряващ приют за избягали от час ученици, мечтатели с лулички за хашиш, агенти на таланти, хиропрактори, незаконни помещения за работа със заплащане на парче, минискладове за кой знае какъв вид контрабандни стоки, а в последно време, и то на етажа, на който е и Максин, и за агенция за запознанства, наречена „Yenta Expresso“, на туристическата агенция In ‘n’ Out, на благоуханния кабинет на специалиста по акупунктура и билколечение д-р Ин и още по-надолу по коридора – на едно „Незаето“ помещение, доскоро обитавано от като цяло рядко посещаваната фирма Packages Unlimited. Настоящите наематели помнят времената, в които тези заключени с вериги и катинари врати се пазеха от въоръжени с узита горили в униформи, които се подписваха за раз- ни мистериозни пратки и доставки. Тогава реалната възможност във всеки момент да започне престрелка с автоматични оръжия придаваше мотивационен привкус на деня, но сега пространството на „Незаето“ само си седи там и чака.

Едва излязла от асансьора, Максин чува Дейтона Лорейн от края на коридора и през стената, която тормози офисния телефон, а гласът й отново е във високодраматичен регистър. Влиза на пръсти точно когато Дейтона крещи:

– Подписвам шибаните документи и това е, като искаш да си баща, оправяй се сам. – И затваря телефона с трясък.

– Добро утро – изчуруликва Максин в понижена терца, слагайки диез на втората нота съвсем леко.

– Последен шанс за задника му.

Понякога й се струва, че всяка отрепка на света има визитката на „Проследи и залови“ в омазнения си от разглеждане ролодекс. В телефонния секретар чакат куп съобщения от безмълвни перверзници, телемаркетинг консултанти, има даже и обаждания, свързани с текущи работни поръчки. След кратко отсяване на записа Максин връща тревожното обаждане на един разобличител от компания за хранителни продукти в Джърси, която води тайни преговори с бивши служители на „Krispy Kreme“ с цел незаконното закупуване на свръхсекретни настройки на температурата и влажността в контролната кутия на производителя на понички заедно с не по-малко секретните снимки на шприца, които обаче, изглежда, са полароиди на авточасти, направени преди години в Куинс и след това фотошопирани по доста причудлив начин.

– Почвам да си мисля, че сделката нещо намирисва – гласът на информатора й трепери леко, – че може би изобщо не е законна.

– Може би, Тревър, защото се води престъпление според Наказателния кодекс.

– Това е операция на ФБР! – крещи Тревър. – Защо им е на ФБР да…

– Ъъъ? Криспи Крийм? Заради братята им от всички нива на правоприлагането?

– Разбирам. Ще поразпитам прокуратурата в Берген Каунти, може да са чули нещо…

– Чакай, чакай, някой идва, ох, видяха ме! Най-добре да…

И връзката прекъсва. Както винаги.

За автора

Роден през 1937 г., Томас Пинчън е най-интригуващият американски писател постмодернист – енциклопедичен ум, чиито творби са празник за любознателния читател.

Първата му книга, романът „V.“, излиза през 1963 г. и оттогава Пинчън държи в плен вниманието и въображението на писатели, критици и журналисти както със сложните си, изтъкани от препратки към науката и изкуството, романи, така и с мистериозната си личност.

Почти нищо не е известно за човека, написал монументалния роман „Гравитационна дъга” – знае се, че живее в Ню Йорк, говори се, че като студент е посещавал лекциите на Набоков в „Корнел”, а из интернет се върти една снимка на странен, млад мъж, която може да е негова, а може и да не е. Името му неизменно присъства в залозите за Нобеловата награда за литература.

Повечето ни читатели намират статията за вдъхновяваща. А ти?
  • удивителна (33%)
  • вдъхновяваща (67%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук