Лолита
(откъс)
Владимир Набоков
Първа част
1
Лолита, светлина за живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа. Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та.
Сутрин тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги: Лолита.
А имаше ли предшественички? Разбира се — имаше… Ще кажа нещо повече: дори не би имало изобщо никаква Лолита, ако през едно далечно лято не бях се влюбил в едно изначално момиченце. В княжество далечно край морето (почти като у По).
Кога беше това, а?
Приблизително толкова години преди раждането на Лолита, на колкото бях през онова лято. Винаги можете да разчитате на убиеца да ви предложи завъртяна проза.
Уважаеми съдебни заседатели от женски и мъжки пол! Експонат Номер първи представлява това, на което толкова са завиждали Едгаровите серафими — слабо осведомените, простодушия, благороднокрили серафими… Порадвайте се на това трънено кълбо.
2
Роден съм през 1910 година в Париж. Баща ми беше човек с меко сърце, с лек характер — и с голяма каша от гени: беше швейцарски поданик, полуфранцузин-полуавстриец, с дунавска жилка. Сега ще ви раздам няколко очарователни, гланцово синкави картички.
Принадлежеше му един разкошен хотел на Ривиерата. Баща му и двамата му дядовци въртели търговия с вино, брилянти и коприна (разпределете сами). На трийсет години се оженил за англичанка, за дъщерята на алпиниста Джеръм Дун, внучка на двамина дорсетски пастори, експерти по чудновати предмети: по палеопедология и по солови арфи (разпределете сами). Обстановката и причината за смъртта на твърде фотогеничната ми майка бяха доста оригинални (излет, светкавица); тогава бях само на три години и освен някаква топла безизходица в крайно тъмното ми минало не ми е останало нищо от нея в котловините и падините на паметта, отвъд които — ако още имате сили да понасяте стила ми (пиша под надзор) — залязва слънцето на ранното ми детство; всички вероятно познавате тези благоуханни остатъци от деня, които увисват заедно с мушиците над някой разцъфнал жив плет и сред които попадаш изведнъж по време на разходка, минаваш през тях в подножието на хълма, сред летния здрач — морна топлина, златисти мушици.
По-голямата сестра на мама, Сибила, някога омъжена за братовчед на баща ми — който бързо я зарязал, — живееше у нас като безплатна гувернантка или може би икономка. По-късно чувах, че била влюбена в баща ми и че веднъж през дъждовен ден той лекомислено се възползувал от чувството й — но забравил всичко, щом се разведрило. Бях извънредно привързан към нея въпреки суровостта — фаталната суровост — на някои нейни възгледи. Може би е искала да ме направи по-добродетелен вдовец от баща ми. Леля Сибила имаше лазурни очи, обрамчени в розово, и восъчен тен на лицето. Пишеше стихотворения. Беше поетично суеверна. Казваше, че знае кога ще умре, а именно, когато навърша шестнайсет години — и точно така стана. Мъжът и, изпитан търговски пътник на парфюмерийна фирма, прекарваше по-голямата част от времето си в Америка, там в края на краищата завъртя собствен бизнес и придоби някакво имущество.
Раснех щастливо здраво дете в яркия свят на книжките с картинки, чистия пясък, портокаловите дървета, дружелюбните кучета, морските далечини и усмихнатите лица. Великолепният хотел „Мирана Палас“ се въртеше около мен като лична вселена, като белосан с вар космос посред другия, синия, грамадния, искрящ отвън. От кухненския чирак с престилка до краля с летен костюм всички ме обичаха, всички ме глезеха. Възрастни американки, подпрени на бастуните си, се свеждаха над мен като кулата в Пиза. Разорени руски княгини не можеха да платят на баща ми, но ми купуваха скъпи бонбони. А той, mon cher petit papa, ме вземаше на разходка с лодка или с велосипед, учеше ме да плувам, да се гмуркам, да карам водни ски, четеше ми „Дон Кихот“ и „Les Misérables“[1], аз го обожавах и го почитах, радвах се заради него, щом се случеше да дочуя как слугите обсъждат разнообразните му любовници — гальовни хубавици, които твърде много се занимаваха с мен, гугукаха ми и проливаха скъпоценни сълзи заради моето съвсем весело полусирачество.
Учех в английско училище, то се намираше на няколко километра от къщи; там играех на „ракета“ и „файвс“ (блъсках топка в стената с ракета или с длан), получавах отлични бележки и прекрасно се спогаждах както с другарите си, така и с учителите. Преди тринайсетата си година (тоест преди срещата, с моята малка Анабела), доколкото си спомням, имах само две изживявания от определено полово естество: един тържествен благоприличен и изключително теоретичен разговор за някои неочаквани явления в момчешка възраст, който проведох в розовата градина на училището с едно американско момче, син на прочута тогава киноактриса, която то рядко виждаше в триизмерния свят; и един доста интересен отклик на моя организъм при перлено матовите снимки с безкрайно нежни засенчени падинки в разкошния албум на Пишон „La Beauté Humaine“[2], който измъкнах скришом веднъж изпод камарата мраморовидни томове на лондонското Graphic[3] в хотелската библиотека. По-късно татко с присъщото му добродушна ми даде сведения от този род, които според него щели да ми потрябват; беше есента на 1923 година, преди да постъпя в лионската гимназия (там прекарах три зими) — но именно през лятото на същата година моят баща, уви, отсъствуваше, пътешествуваше из Италия с Mme de R. и нейната дъщеря — така че нямаше на кого да се оплача, с кого да се посъветвам.
3
Анабела, както и авторът, беше от смесен произход: в случая — от английски и холандски. Сега си припомням чертите й доста по-смътно, отколкото преди да срещна Лолита. Зрителната памет има два похвата: при единия успяваш изкусно да възсъздадеш образа в лабораторията на мозъка, без да затваряш очи (тогава Анабела се очертава в общи термини за мен като: „кожа с меден оттенък“, „тънки ръце“, „късо подстригана руса коса“, „дълги мигли“, „голяма ярка уста“); при другия затваряш очи и веднага върху тъмната вътрешна страна на клепачите извикваш обективно, оптично, крайно ярко възпроизвеждане на любимите черти: малък призрак в естествени цветове (тъкмо така виждам Лолита).
Затова ми позволете в описанието на Анабела да се огранича с почтената бележка, че тя беше чаровно момиченце, няколко месеца по-малко от мен. Родителите й с фамилното име Лий (Leigh), стари приятели на леля, бяха също като леля Сибила педантични в представите си за приличие. Те наемаха вила близо до „Мирана“. Мразех зверски този плешив морав господин Лий и дебелата напудрена госпожа Лий (с моминско име Ванеса ван Нес). Отначало с Анабела правехме кръгчета, така да се каже. Тя час по час гребваше шепа ситен плажен пясък и той се сипеше между пръстите й. Мозъците ни бяха настроени на вълната на европейските малолетни деца от онова време и от онези среди и се съмнявам да има някаква индивидуална дарба в интереса ни към множествеността на населените светове, към тенисните състезания, към безкрайността, солипсизма и тям подобни неща. Нашата нежност и уязвимост на млади зверчета пораждаше еднакво остро страдание у двама ни. Тя мечтаеше да стане милосърдна сестра в някоя гладуваща азиатска страна; аз мечтаех да стана прочут шпионин.
Внезапно обаче се оказахме влюбени един в друг — безумно, недодялано, безсрамно, мъчително; бих добавил — безнадеждно, защото лудешкият ни стремеж към взаимно притежаване би се оказал утолен само ако всеки от нас наистина би погълнал и усвоил всяка частица от тялото и от душата на другия; а всъщност дори не можехме да намерим място да се съвкупим, както без усилия го намират децата от бордеите. След една несполучлива нощна среща в нейната градина (подробности в другата глава) единственото, което ни се разрешаваше в смисъл на срещи, бе да лежим в кръгозора на възрастните, та ако не ни чуват, поне да ни виждат в онази част от плажа, където имаше най-много хора. Върху мекия пясък, на няколко крачки от големите, цялата сутрин се търкаляхме, вцепенени от любовен бяс и мъка, и използувахме всяко благословено прокъсване в тъканта на времето и пространството, за да се докоснем: ръката й пропълзяваше през пясъка до мен, местеше се все по-близо, шаваше тънки, вече загорели пръсти, а сетне седефеното й коляно поемаше на същото продължително, предпазливо пътешествие; понякога случайна крепост, изградена от по-малките деца, ни скриваше за бърза солена целувка; тези несъвършени докосвания дотолкова раздразваха здравите ни и неопитни тела, че дори прохладната синя вода, под която продължавахме да преследваме целта си, не можеше да ни успокои.
Сред съкровищата, които съм изгубил през годините на по-късните скиталчества, имаше една мъничка снимка, направена от леля: група, насядала около маса на улично кафене — Анабела, нейните родители и твърде напереният доктор Купър, куц дядка, който през онова лято ухажваше леля Сибила. Анабела не излезе много хубаво, тъй като тъкмо се канеше да отпие своя chocolat glacé[4], човек можеше да я познае само по слабите голи рамене и по пътя в косата (тъй като помня снимката) сред слънчевата мътилка, в която красотата й преминаваше постепенно и безвъзвратно; аз бях седнал в профил малко встрани от другите и бях излязъл някак драматично релефно: навъсено момче с гъсти вежди, по тъмна спортна риза и бели елегантни къси панталони, преметнало крак върху крак и загледано настрани. Снимката беше от последния ден на фаталното ни лято, само няколко минути преди втория ни и последен опит да излъжем съдбата. Под някакъв крайно прозрачен претекст (не ни оставаше друг шанс и вече нищо нямаше значение) ние тръгнахме от кафенето към плажа, там най-сетне намерихме усамотено място и в лилавата сянка от розовите скали, които образуваха нещо като пещера, набързо си разменихме жадни ласки, чийто единствен свидетел бяха изпуснатите от някого черни очила. Бях застанал на колене и вече се готвех да овладея моята душичка, когато внезапно двамина брадати плувци — морският дядо и брат му — излязоха от водата и взеха да ни поощряват с неприлични възгласи, а четири месеца по-късно тя умря от тифус на остров Корфу.
4
Отново и отново прелиствам тези жалки спомени и все се мъча да разбера да не би оттам, от блясъка на онова далечно лято, да се проточи пукнатината през целия ми живот. Да не би пък острото ми увлечение по онова дете да е било само пръв признак на вродената ми извратеност? Когато искам да се ориентирам в някогашните си желания, намерения, действия, изпадам под влияние на някакво обратно въображение, подхранващо аналитичната ми способност с безкрайни възможности, така че всеки мой минал път се разклонява безкрайно в замайващо сложиха перспектива на паметта. Сигурен съм все пак, че вълшебно и фатално Лолита се започна от Анабела.
Зная също, че смъртта на Анабела фиксира неудовлетвореността от онова лудешко лято и стана пречка за всякаква друга любов през студените години на младостта ми. Духовното и телесното в нашата любов се сливаха в такова съвършенство, каквото не са сънували сегашните гледащи просто на всичко хлапета с простичките си чувства и с конвейерните си мозъци. Дълго след смъртта й усещах как мислите й текат през моите. Доста преди да се срещнем, ни бяха спохождали еднакви сънища. Ние сравнявахме белезите. Намирахме черти на странна прилика. През юни на една и съща година (1919) в нейния дом и в моя дом, в две неграничещи страни, бе влетяло нечие канарче. О, Лолита, ако ти ме беше обичала така!
Запазил съм за края на разказа за Анабела описанието на плачевната ни първа среща. Една късна вечер тя успя да излъже стръвната бдителност на родителите си. В горичката от нервни тънколистни мимози зад вилата намерихме място върху рухналия нисък каменен зид. В тъмнината през нежните дръвчета се провиждаха арабеските на осветените вилни прозорци — сега, леко туширани с цветните мастила на чувствителната памет, бих ги сравнил с карти за игра (отчасти може би защото врагът играеше там бридж). Тя потръпваше и малко се дърпаше, когато я целувах в кранчето на полуразтворените устни и в горещата мека извивка на ухото. Рой звезди горяха бледо над нас между силуетите на издължените листа: тази отзивчива бездна изглеждаше също тъй разголена, каквато бе тя под леката си рокличка. Върху небесния фон лицето й се очертаваше тъй ясно, сякаш излъчваше свой слаб блясък. Краката й, чаровните й тревожни крака не бяха стиснати и когато ръката ми намери това, което бе търсила, изразът на някаква самодивска замечтаност — дали от болка или наслада — се появи върху детското й лице. Седнала малко по-горе от мен, тя в самотната си морност се навеждаше към устните ми, главата й клюмаше в сънено, отмаляло движение, почти страдалческо, а голите й колене хващаха, стискаха китката ми и отново се отпускаха. Треперещата й уста, изкривена от горчилката на тайнствено биле, тръпно задъхана се приближаваше до моето лице. Мъчеше се да усмири любовната болка с това, че рязко триеше сухите си устни в моите, но внезапно се дръпваше с поривисто литнали къдри, а сетне отново унесено се притискаше в мен и ми позволяваше да пия от разтворените й устни и в същото време аз, великодушно готов да й подаря всичко — сърцето, гърлото, вътрешностите си, — и давах да държи в неловкото си юмруче скиптъра на моята страст.
Помня мириса на някаква пудра — тя май я задигаше от испанската камериерка на майка си, — сладникавия, евтин, мускусен полъх; той се, сливаше с ваниловата й миризма и внезапно чашата на чувствата ми се изпълни докрай; неочаквана суматоха под близкия храст им попречи да прелеят. Примряхме и с болезнено тупкащи вени се вслушахме в шума, породен вероятно просто от някоя котка. Обаче в същото време, уви, откъм къщата се чу гласът на госпожа Лий, която викаше дъщеря си с диво разрастващи се рулади, и доктор Купър тежко изкуцука от верандата към градината. Но този гъсталак от мимози, мъглявите звезди, треската, пламтежът, медената роса и моята мъка си останаха с мен, това момиче с излъскани от морето крака и пламенен език оттогава ме преследваше; неотстъпно — докато най-сетне двайсет и четири години по-късно не развалих магията, като го възкресих в друго.
Бележки
[1] „Клетниците“ (фр.). — Б.а.
[2] „Човешката красота“ (фр.). — Б.а.
[3] Название на илюстровано списание. — Б.а.
[4] Охладен течен шоколад (фр.). — Б.а.
Автор: Владимир Набоков
Оригинално заглавие: Lolita, 1955 (Пълни авторски права)
Превод от руски: Пенка Кънева, 1991 (Пълни авторски права)
Издание:
Владимир Набоков. Лолита
Издателство „Народна култура“, София, 1991
Художник: Николай Пекарев
Източник: chitanka.info
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.