Шестата книга от поредицата „Скръбните мистерии на брат Ателстан” ни отвежда в кулоарите на Английския парламент по време на Стогодишната война.

Бързаме да я разгърнем, защото, както твърдят редакторите на сп. „Букс”:

„Пол Дохърти е маестрото на средновековния криминален роман”

В „Домът на гарваните“ (Изд. Еднорог) невероятната двойка – монахът брат Ателстан и коронерът сър Джон Кранстън, любимци на хиляди читатели по света, отново се впускат в разгадаване на невъзможното из улиците на средновековен Лондон.

 

Домът на гарваните
(откъс)

Пол Дохърти

 

В голата, необятна пустош на Смитфийлд беше ден за екзекуции. Обикновено тук беше пълно с търговци на коне, говеда и овце; а наблизо се струпваха сергии за кожи, месо и млечни продукти. Тълпите винаги се стичаха, за да гледат изродите и дресираните животни, а кукловодите, гадателите и певците на балади от цял Лондон, шарлатаните, брадатите жени, продавачите на барабанчета и „бебета на Бартоломю“ припечелваха добре. Всякакви хора идваха в Смитфийлд: благородници и придворни, облечени в коприна и тафта, търговци с боброви шапки, червенокоси проститутки от Кок Лейн. Деца се плашеха едно друго, докато гледаха оцъклените очи на отрязаните свински глави, натрупани по сергиите на месарите. Наблизо, в кръчмата „Ръката и ножиците“, пазарният съд въздаваше справедливост над заловените крадци, апаши и всякакви други измамници вкупом. По тази причина опръсканите с кръв стълбове бяха винаги заети. Но сряда беше ден за екзекуции. Голямата бесилка с шест разклонения бе надвиснала над пазара с готови примки, а осъдените престъпници щяха да бъдат доведени от Нюгейт, покрай църквата „СейнтСепълкър“, след като минеха през кръчмата „Кораба“ на ГилтспърСтрийт, за да изпият последното си питие, преди да бъдат обесени.

Сър Джон Кранстън, кралски коронер на Лондон, мразеше тези дни, но точно тази сряда, на празника на света Хилда, бе негов ред да представлява краля като свидетел на въздаваното правосъдие. Той седеше върху големия си кафяв кон, покрит с черен чул, окачил на врата си огърлицата, която бе отличителен знак на заемания от него пост. Шишкавото му лице беше застинало в тържествена маска, а благите му сини очи сега бяха студени и твърди. От време на време конят му цвилеше към тълпата, която се трупаше зад него, но като изключим почесването на брадата и засукването на мустаците от време на време, сър Джон почти не помръдваше.

„Трябваше да съм си у дома, изпъшка той наум. Да седя в градината с лейди Мод, или да гледам как „куклите“ гонят Гог и Магог.“

Сър Джон имаше четири големи страсти: първо – жена му и децата; второ – любов към справедливостта, трето – великият му трактат за управлението на града и накрая – голямата му обич към неговия секретар и помощник в преследването на ужасни убийци брат Ателстан – доминикански монах и енорийски свещеник на „СейнтЕрконуолд“.

‒ И кларетът – прошепна на себе си сър Джон. – Да не забравяме лондонския ейл и вкусната малвазия.

Сър Джон не знаеше как би подредил страстите си. Той обичаше всички тези неща накуп. Представата му за рай беше просторна лондонска кръчма, пълна с приятно ухаещи билки и разцъфнали рози, където той, Ателстан, лейди Мод и близнаците му да седят, разговарят и пият цяла вечност.

‒ Трябваше да съм си у дома – изръмжа той.

‒ Извинете, милорд, какво казахте?

Кранстън се обърна и погледна съдебния писар Осбърт, чието загоряло лице бе угрижено, а малките му, тъмни очи бяха присвити срещу утринното слънце.

‒ Нищо – промърмори Кранстън. – Само ми се ще негодниците да побързат да дойдат от Нюгейт.

Сякаш в отговор тълпата в далечния край на Смитфийд зарева мощно и започна да се разделя, за да пропусне ярко боядисаната каруца на смъртта, карана от палача и неговия помощник, облечени в черно от глава до пети. Гривите на конете бяха украсени с пурпурни плюмажи, които се поклащаха между ушите им. Трима мъже, облечени в бели дрехи, стояха в каруцата, крещяха и жестикулираха към тълпата. От двете ѝ страни вървяха колони войници от гарнизона на Тауър, преметнали алебарди през рамо. Зад каруцата двама гайдари свиреха хрипливо.

„Защо е това представление?“, помисли си Кранстън. В трактата си за управлението на Лондон той щеше да препоръча на младия крал да отмени тези екзекуции и да ограничи изпълнението им само в двора на затвора Нюгейт. Кранстън се изправи на стремената и погледна над тълпата, която се блъскаше в дървените барикади, пазени от градските пристави.

‒ Крадците и апашите ще имат доста работа, Осбърт – отбеляза той. – Те обичат такава тълпа. – Сър Джон се взря, сякаш изпъкналите му очи можеха да издирят и уплашат отдалеч някой от безбройните разбойници, заети да режат връзки на кесии.

Каруцата с осъдените наближи и най-после спря на голото пространство пред бесилката. Тримата затворници с мръсни и небръснати лица бяха свалени на земята. Вързаха им ръцете. Францисканецът, който също беше в каруцата, слезе и изрече молитвите за умиращите, макар че от израза на лицата на тримата престъпници личеше, че изобщо не ги е грижа за това.

‒ Да побързаме! – отсече Кранстън и вдигна ръка.

Глашатаите от двете му страни вдигнаха тръбите си, но мундщуците им бяха пълни със слюнка и те само изписукаха.

‒ За Бога – излая Кранстън, когато хоров смях посрещна усилията им.

Глашатаите измърмориха някакво извинение и отново вдигнаха тръбите. Този път пронизителният им звук смълча тълпата. Кранстън смушка коня си и спря пред тримата осъдени.

‒ Ще бъдете обесени – заяви сър Джон и кимна на Осбърт да развие пергамента.

‒ „Вие, Уилям Лакстън ‒ зачете писарят на висок глас, ‒ АндрюДжъд и Уилям Кожаря, бяхте признати за виновни от кралските съдии по обвинения в изнасилване, отвличане, кражба на ястребови яйца, кражба на добитък, бракониерство, отводняване на езеро, содомия, бягство от кралската мобилизация, сечене на монети, обири по кралския път, мародерство, призоваване на духове, магьосничество и вещерство. За тези и много други престъпления сте осъдени да бъдете доведени на това място, където ще бъдете екзекутирани според закона.“ Ще кажете ли нещо, преди присъдата да бъде изпълнена?

‒ Да. Майната ти! – извика един от осъдените.

Кранстън кимна на палача, но той стоеше като истукан и само очите му блестяха през отворите на маската.

‒ Какво има, човече? – излая Кранстън.

‒ Те нямат вещи, нито имоти – отвърна палачът. – По силата на градските закони – продължи той, повишавайки тон – всички вещи, имоти и дрехи на осъдените принадлежат на палача, но те нямат нищо!

‒ На твое място бих се отказал! – извика един от престъпниците. – Щом не ти плащат подобаващо, най-добре всички да се прибираме.

За автора

Пол Дохърти е всепризнат майстор на историческия криминален роман и възпитаник на Оксфорд, където защитава докторат върху епохата на крал Едуард II.

Той е изключително продуктивен автор и е написал повече от 100 романа, които изкушават всеки любител на добрата мистерия и средновековието.

Неговите увлекателни поредици криминални романи, пропити с атмосферата на отминали времена, са изключително популярни, обичани и търсени по цял свят.

Пол Дохърти е офицер на Ордена на Британската империя, рицарски орден, учреден от крал Джордж V на 4 юни 1917 г.