„Мрачно красив роман“, „трудна и възнаграждаваща книга“,

пишат литературните критици на New York Times и The Guardian за „Белият цар“ на Дьорд Драгоман. Но тези думи биха прилягали също толкова добре и на следващата му книга – „Клада“.

Разказвачът е 13-годишно момиче, но главните герои са порастването и самоосвобождаването, болката, спомените и забравата.

Може би ви се е случвало да четете книга и постоянно да виждате образите, които авторът „рисува“ с думите си (ако е добър разказвач). Ще ви се с случи и с „Клада“. И не само това. „Клада“ е роман, който ще почувствате. Болезнено. Болката е толкова добре описана, че няма как да не се пренесе на върха на собствените ви пръсти или в коляното ви, няма как да не почувствате слепоочията си да пулсират (а на мен дори ми се случи да проверявам дали палецът ми не кърви).

И това не е страшно. Няма да четете роман на ужасите. А текст, в който авторът смело си позволява експерименти със стил, изказ и внушения. В който реалното (до осезаемост) се смесва с магичното. Роман, който разказва една позната история по непознат начин – не чрез „големите участници“ в нея, а чрез „малките“ хора, еднакво засегнати, виновни или невинни, еднакво инфектирани от насилието и злото като част от ежедневието им.

„Кладата“ на Дьорд Драгоман обаче има пречистващ край, своеобразен катарзис, преживян от два от най-силните женски образи в съвременната литература, на които съм попадала – 13-годишно момиче, пораснало в търсене на свободата и неговата постоянно забравяща и спомняща си баба, която твори магия, с лекотата с която готви.

По време на 5-я Международен литературен фестивал срещнахме Дьорд Драгоман и го попитахме защо има толкова болка в романа му. Той обясни: „Не мисля, че спомените са просто образи. Когато се опитваш да мислиш за миналото, трябва да мислиш за целостта на това, което си изпитвал. Идеята ми беше да навляза, колкото е възможно по-дълбоко, в тази тема.

Да бъда там, в телата на героите си, да видя всичко, което са видели и да почувствам всичко, което са почувствали.“

Уверяваме ви, че никак няма да е трудно да го последвате в този му път.

Още за Клада

Красивата корица на българското издание на „Клада“, с художник Андреа Попйорданова (Изд. Ерго)

„Клада“ е историята на тринадесетгодишно момиче в неназован град, в една неназована източноевропейска страна, което остава сираче и нещастният обрат в съдбата му съвпада с периода на рухването на диктатурата, от която е пострадало цялото семейство.

Баба ѝ я намира в интерната за сираци и я взема със себе си. Ежедневието на героинята е изпълнено с фантазия и обикновени мечти, с юношески премеждия, първа любов и копнеж за щастлив и спокоен живот.

Романът е история на съвремието ни, която поставя въпроса за личната отговорност в тоталитарното общество, от което привидно сме се избавили в края на миналия век, както и в новото общество, към което бързаме да се приобщим.

Памет или забрава, опрощение или отмъщение за подлостта и жестокостите, за раболепието и подчинеността при диктатурата? Въпроси, които вълнуват всички, съпричастни на промените през последните тридесетина години, поднесени през кръгозора на едно дете, чрез магичната дарба на бабата да твори добро там, където я посято само злото.

Още за автора

Дьорд Драгоман/ снимка: Eva PappZoltan Schneider

Дьорд Драгоман е ярка фигура в съвременната унгарска литература, световната си слава дължи на втория си роман „Белият цар“ (2005), познат и на българските читатели (изд. „Ерго“, превод от унгарски Стефка Хрусанова).

Литературните му успехи започват с „Книга за опустошението“ (2002), автор е на сборника с разкази „Хор от лъвове“ (2015), превежда художествена литература от английски език, занимава се с литературна и филмова критика. През 2017 г. на български език излезе и третият му роман – „Клада“ (изд. „Ерго“, превод от унгарски Адриана Петкова Пападопулос).

Роден е през 1973 г. в Търгу Муреш (Марошвашархей), Румъния. Семейството му се преселва в Унгария през 1988 г. Възпитаник е на Будапещенския университет „Лоранд Йотвьош“, завършва английска филология, защитава докторат по филологически науки, за писателската си дейност е носител на няколко унгарски и международни престижни награди. По романа „Белият цар“  е създаден игрален филм (копродукция между Великобритания, Унгария, Швеция и Германия, реж. Алекс Хелфрект). Произведенията на Дьорд Драгоман са преведени на повече от тридесет езика.

Избрани цитати от Клада

• Все пак отварям уста и казвам, че каквото е минало, вече е минало, обаче знам, че това не е истина, това е една безмерно голяма лъжа, не е минало, не отминава, обръщам гръб на класа, пристъпвам към черната дъска, не са я изтрили преди много време, още не е изсъхнала напълно, краищата на следите от гъбата са по-черни и лъскави от новополепналия прах. 
• Виждам на лицето му много тъга, тежка, стаена зад погледа му черна мъка.
• Не разбирам какво говори, аз нищо не съм направила. Аз съм просто едно дете.
• Баба казва, че съм разбрала същността или винаги и съм я знаела. Болката помага да си спомняме, но така, че все пак не само за болката си спомняме, а за всичко, защото трябва да помним всичко, защото само онова съществува, което помним, което забравяме, него го няма повече, изчезва от миналото, изчезва от света.
• Баба казва да знам, че лесно се забравя. Може би си мисля, че никога нищо няма да забравя и винаги и за всичко ще си спомням, но не става така. Дори и важните неща може да се забравят, и най-хубавите, и най-лошите, най-голямата болка и най-голямата радост, всичко, всичко. Гледа ме в очите, забравата е като проклятие, което чака на рамото на всеки, също и на моето, и на нейното, само че на нейното рамо вече е по-натежало.

Баба предлага да помълча, така понякога е по-леко. Но да знам, че колкото по-дълго мълча, толкова по-тежки ще са и мълчанието, и говоренето.

• Досега не съм изпитвала това. Не мога да мръдна, стоя боса на пода, чувствам как болката ме тегли. Боли отвътре, притиска и напряга, остро ме разтърсва надолу. Притискам с длани корема си, привеждам се напред, опитвам се да дишам, но болката се засилва, притиска и тегли, гледам пръстите на краката си и си мисля, че ей сега ще хлътна в пода, до глезените, до коленете, до пояс, до лакти.

… болката на върха на езика ми е остра и кисела…

• Да или не, пита Баба, трябва да реша, няма време за размисъл. Няма и какво да се мисли, лъжеш или казваш истината, кимаш или клатиш глава, да или не. Кимвам. Баба казва, така значи, смело момиче съм. Тогава може да ми разкаже цялата история. Защото някой ден все трябва да се разкаже. В края на краищата това си е част от урока. Всичко е част от урока.

Откъс от Клада и видео интервю с Дьорд Драгоман

Дьорд Драгоман: Никой не е невинен. Системата не иска да сте невинни (видео интервю и откъс от “Клада”)