„Хавра“ на Захари Карабашлиев ( с – отново – въздействаща корица от Дамян Дамянов)

Хавра на един различен Захари Карабашлиев

Да, авторът е Захари Карабашлиев. Същият, написал и „18% сиво“. Ще го разпознаете по задъханото действие и живите диалози. И все пак текстът разкрива изненадващо различен Карабашлиев още от първата страница. „Хавра“ започва разточително бавно, меланхолично, чувствено, с една картина, смесваща усещания, в която дори

светлината е тиха като шепот.

Определен от издателите си за „криминален разказ, историческа проза, драматична любовна история и книга в книгата“, както и за роман, съчетаващ „елементи както на напрегнат ноар, така и на историческата хроника“, „Хавра“ – дори и горният „коктейл“ да ви се вижда твърде пъстър – е и повече от това.

Книга в книга не е нов похват; вълнуващите въображението възможности на текста като игра са прозрени и от Хулио Кортасар (в „Игра на дама“). Но във втория роман на Захари Карабашлиев те не са самоцелни. Подобно на самия автор, който е мислел за написването на две различни книги, в началото и аз ги четях като два отделни текста. Докато не осъзнах, че вече нямам предпочитания към едната от сюжетните линии, че всяка то тях е немислима без другата за постигане на силното внушение на топли, човешки истории.

На романът може да се припише и голяма доза кинематографичност. Описанията изобилстват от фина детайлност и картинност. Твърде вероятно е, докато го четете, да го „виждате“, не като откъслечни образи, а като „пълнокръвен“ филм в главата си.

И все пак не бих искала да съм на мястото на този, който ще се заеме с филмирането му (след като снимките на „18% сиво“ започнаха, не се съмнявам, че подобен интерес ще има и към „Хавра“). Сред любимите ми сцени е тази, в която главният герой Никола изтупва едно халище – уж лесна за пресъздаване, но описана с толкова психологизъм, че би била истинско предизвикателство за всеки сценарист и режисьор. Представете си как се справя например с:

„На жиците над улицата бяха накацали няколко едри врани – сякаш някой бе избил зъбите на небето.“

Хавра – думата

Романът пресъздава, в различна степен и давайки свобода за лично тълкуване, всяко едно от значенията на думата.

Хавра (тур. havra от иврит):

1. Еврейски храм, синагога;
2. прен. шумотевица, бърборене („Речник на чуждите думи в българския език“, изд. „Наука и изкуство“, София 2000).
3. Юридически термин от поземленото право. Например „…че по силата на нотариален акт № 97 …по документ за собственост от 3000 кв. м, представляващ хавра в гр. Девня…“;
4. Необработено място, пустеещи земи, пустош;
5. Hevrah/chavurah или havra – група приятели (има същия корен като „приятел“ – х’авер, авер), общност, завера;
6. Бъркотия, неоправена стая.

Хавра – сюжетът

В „Хавра“ динамичният и заплетен сюжет превръща кинематографичния разказ за мъж, готов на всичко в името на истината, и за жена, бореща се за любовта си, в майсторска панорама на две противоречиви епохи.

След години в Америка и поредица от провали Никола се прибира в родния град за погребението на баща си, загинал при нещастен случай. Краткият му престой в България обаче се превръща в начало на рисковано разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, престъпни конфликти и разкрития.

Повече от век по-рано младата руска аристократка Вера Елегина се запознава с харизматичния американски военен журналист Макгеан и двамата поемат по опасен път, който ще ги свърже завинаги със съдбата на българския народ.

Хавра – избрани цитати

• – Има моменти, в които ясно отчиташ, че между теб и света има… непреодолими различия – каза Никола, като умишлено избра „непреодолими“, за да тества трезвеността си. Не му се получи.
• Нямаше кой да каже на всички майки, баби, лели, помисли той, че тези мусаки, зелета, пълнени чушки, сарми и яхнии, заедно с палачинки, бухти, мекици и бисквитени торти, както и компотите – всички те не са нито толкова уникални, нито толкова важни. В градовете по света има достатъчно храна, не по малко вкусна.

Не, майки, храната не е език. Точни обратното – езикът е храна. И това поколение остана недохранено.

• Защото не е достатъчно да се споделят миризми и рецепти, да се подават през масата хлябът, солницата и пиперът, трябват думи, обмяна на мисли, а не просто поглъщане на вещества.
• Гласът ѝ бе приглушен, думите ѝ идваха… сякаш бе завита презглава, гола, докато навън е зима, а той ѝ носи кафе – едва доловими думи, но добре артикулирани.
• – Персонаж-мерсонаж незнамси-какво, не си бил ти, ама ни вярвам аз в таквиз неща. Като има истина – друго е. Има тяга. (…) Трябва да има тяга. Да разбера трябва аз, значи, като чета, какво го мъчи тоз човек, какво иска той от живота. За какво се бори.
• „По сурова от руската зима, би била Африка без Вас, Вера.“ Изрече го простичко, без патос.
• Усещах ритмични приливи. Сякаш сърцето ми изпомпваше лава, която напираше да избие през порите на кожата ми. Не помня някога преди да съм изпитвала подобно вълнение. Не помня да съм била толкова несигурна какво правя. Не помня да съм била по-силна.
• Кого обичаме, когато обичаме? Другия или себе си в другия? Не е ли другият просто едно огледало? Не търсим ли в това огледало единствено своето отражение? А когато нещо в други ни дразни, това не са ли именно щрихите, които излизат от очертанията на това отражение?
• Знаете ли скоро измъкнах Тургенев от ей там, четох му разказите. Чехов също. После Толстой. А после и нашия Йовков. Знаете ли какво ми се струва сега, като препрочитам тези класици и като ги сравнявам със съвременните писатели?

– От класиката…  лъха топлина. Има човешка топлина. В съвременните романи не е така.

• … разказите на Макгеан бяха предизвикали събития, променили историята на милиони. Навярно всяка история пренарежда света завинаги. Навярно Вселената се променя с всяко изречение.

Откъс от “Хавра” на Захари Карабашлиев