„Треска за лалета” (ИК „Сиела”) от британската писателка Дебора Могак ни пренася в далечния XVII век в Холандия, където манията по лалетата е в разгара си, възрастен търговец и младата му красива и отегчена съпруга решават да си направят семеен портрет, а художникът на този портрет е не просто талантлив творец, но и красив млад мъж.

Колко висока може да бъде цената на любовта? Какво ще породи този любовен триъгълник?

Книгата, която вдъхновява едноименния филм с Алисия Викандер, Кристоф Валц, Кара Делевин и Джуди Денч е своеобразна приказка за любов, похот, завист, измама и отмъщение.

„Треска за лалета” е вече по книжарниците, а на есен и филмът тръгва по кината в България.

Треска за лалета
(откъс)

Дебора Могак

Корнелис

Ако поетът твърди, че може да разпали любов в мъжкото сърце, която е основна цел при всички животински видове, то художникът има силата да направи същото, и то дори в по-голяма степен, защото може да предостави на влюбения толкова достоверно копие на възлюбената, че често може да го накара да целува образа й и да му говори.

Леонардо да Винчи, Записки

Изминават две седмици преди следващото позиране. Корнелис е зает човек, постоянно е в движение. Ръководи свой собствен склад долу, на пристанището. По обед фон­довият пазар отваря и той се втурва към борсата. Амстер­дам е залят от капитал и търговията тук е трескава, често бясна, защото борсата затваря в два. Освен това той има и административни задължения, тъй като е виден гражданин, мъж с влияние в този проспериращ град. Годината е 1636-а и Амстердам процъфтява. Седалището на правителството е в Хага, но Амстердам е истинската столица на република­та. Търговията тук кипи; изкуствата процъфтяват. Модер­ни мъже и жени се разхождат по улиците, а хубавите къщи, в които живеят, се оглеждат във водата. Каналите са като мрежа от огледала през целия град. Те отразяват студените пролетни лъчи на слънцето. Облаци с меден цвят лежат не­подвижно под мостовете. Градът се оглежда в собствените си води, като жена, впила поглед в огледало. Нима не можем да простим суетата на някой толкова красив?

Картини, висящи в хиляди домове, отразяват живота, който тече там. Жена свири на клавесин; погледът й е уловил този на мъжа до нея. Хубав млад войник, вдигнал чаша до устните си; отражението му проблясва в посребрената чаша. Слугиня по­дава писмо на господарката си… Отразените моменти са непод­вижни, застинали в движение. Векове наред хората ще гледат тези картини и ще се чудят какво ли се е случило в следващия миг. Какво ли казва това писмо на стоящата до прозореца жена, с лице, обляно от светлина? Дали е влюбена? Дали ще изхвърли писмото, или ще му се подчини, изчаквайки всички да из­лязат от къщата, и ще се измъкне тайно през стаите, окъпани от слънчеви лъчи, които се виждат на заден план в картината?

Кой би могъл да каже? Лицето й е спокойно, а тайните й са заключени в сърцето. Тя стои там, хваната в капана на рамката си, уловена в момента на истината. Тепърва ще вземе решение.

София стои до прозореца. Не забелязва, че Корнелис се приближава. Прозорците пред нея са витражи от цветно стък­ло – кехлибарено и кървавочервено. По средата е нарисувана птица сред листа. София не може да види навън. Слънцето ми­нава през стъклото и цветът обагря лицето й. Стои там напълно неподвижна.

Корнелис си мисли: „Та тя вече е картина – тук и сега, още преди да е увековечена върху платното“. После е обзет от странно усещане. Съпругата му е изчезнала, нещо е изсмукало душата й и е останала само външната й обвивка, облечена в кобалтовосинята си рокля.

– Любов моя… – казва той.

Тя се стряска и се обръща.

– Не чу ли хлопането по вратата? Мистър Ван Лоос е тук, чака долу.

Ръката й се стрелва към косата.

– Тук ли е?

Корнелис е поставил ваза с лалета на масата. Помолил е тя да бъде включена в картината, защото лалетата са една от неговите страсти.

– Купих ги срещу солидна сума – казва той. – Те са Tulipa clusiana, отгледани под стъкло. Затова можем да им се радваме през този ранен сезон. Култивирани са от португалския евреин Франциско Гомес да Коста.

На места белите им венчелистчета са обагрени в розово.

– Нищо чудно, че поетът ги сравнява с леката руменина по бузите на непорочната Сузана, нали? – Той прочиства гърлото си. – Нима не ни напомнят за преходността на красотата и как прелестното някой ден трябва да умре?

– Може би именно затова трябва да го сграбчим, докато можем – казва художникът.

Настъпва тишина. София помръдва на мястото си.

– Не мисля, че в свещените ни писания ще откриете подоб­но учение. – Корнелис отново прочиства гърлото си. Художни­ците имат славата на безбожни и непочтени хора. – Освен това аз съм открил своя рай на земята.

Корнелис усеща прилив на любов към жена си. Навежда се и докосва бузата й.

– Не мърдайте! – казва остро художникът. – Заемете от­ново позата си, моля.

Като ужилен, Корнелис връща ръката си обратно на хълбо­ка. Понякога се разсейва и забравя, че позира за портрет. Това не е никак лека работа. От стоенето прав го заболява гърбът.

Ян ван Лooс стои зад статива си. Рисува безшумно. Звукът от четкане идва от съседната стая, където Мария мете пода.

– Нима не е странно, че тази лудост е завладяла всички ни? – пита Корнелис.

– Каква лудост? – пита художникът.

– Отдали ли сте се вече на тази страст?

Художникът не отговаря веднага.

– Зависи за коя страст говорите.

– Спекулацията с луковици на лалета.

– А – усмихва се художникът. – Луковици на лалета.

Съпругата на Корнелис отново помръдва в стола си. Той решава, че този художник не е особено схватлив.

– Мислех си, че сме трезвомислещ народ – казва той, – но през последните две години сме се превърнали в обсебена на­ция.

– Така се говори.

– И то хора от всякакви рангове – косачи и капитани на баржи, месари и пекари. Може би и художници.

– Не и аз – отвръща художникът. – Не разбирам нищо от бизнес.

– О, нито пък те. Но огромни състояния се печелят и губят. Тези нови хибриди, които се отглеждат, достигат до абсолютно главозамайващи цени. Хиляди флорини, само трябва да знаете кога да купувате и кога да продавате. – От вълнението гласът на Корнелис става по-писклив; самият той се е облагодетел­ствал значително от тази мания по лалетата. – Представете си, една луковица от Semper Augustus – те са най-красивите и най-ценните – та, миналата седмица, една такава луковица беше продадена за шест породисти коня, три мяха с вино, дузи­на овце, две дузини сребърни бокали и морски пейзаж от Есаяс ван де Велде!

Художникът повдига вежди и продължава с работата си. Едно листче се отронва от лалето като отрязана дантела. Пада върху масата. Шъът… шъът… шъът… – чува се звукът от метла­та на Мария. Чува се тананикането й. Атмосферата в стаята е сънлива и упоителна. Внезапно Корнелис изпитва самота, ся­каш пътува в карета и всички останали са заспали. Защо жена му не отговаря?

– Това не е местно растение, разбира се, произхожда от Турция. Когато бях млад, лалетата бяха известни само на познавачите – аристократите и градинарите. Но всички ние сме изобретателни хора и умеем да отглеждаме растения, нали? Подхранвана от нашата плодородна почва, скромната луковица се разви в дори още по-пищни и великолепни видове. Нищо чудно, че хората започват да губят здравия си разум, защото дори мъртво лалето продължава да е красиво. Вашите колеги са го обезсмъртили върху платното – братята Босхарт, Ян Давидсде Хем – картини с изумителен реализъм, които за разлика от цветята, които изобразяват, ще продължават да цъфтят за ид­ните поколения…

– Моля Ви, спрете да говорите – казва Ян. – Опитвам се да нарисувам устата Ви.