София не е това, което си мислим. И съвсем скоро ни предстои да я усетим като удивителен… жив организъм. С дебютния роман на Мартин Колев – „Софийски магьосници”.

В тази шантава смесица от фентъзи, хумор и приключенски роман ще срещнем познати и непознати столичани – от брадатия дюнерджия през неуверения тийнейджър и твърде разумния колега до фаталната красавица, преминала на „тъмната страна” на здрачниците…

Преди да разгърнем романа заедно, обещаваме съвсем скоро да ви срещнем и със самия маг Мартин Колев (по здрач, след представяното на книгата му, в интервю за Jasmin.bg).

И ако се чудите кой е той, Мартин всъщност е всеизвестен фантастичен магьосник, публикувал в „Култура”, „Капитал”, „Литературен вестник”, „НО поезия”, „Море”, „Гранта”.

Автор е на сборника с разкази „Кучето на терасата” (2009) и на колекцията кратки разкази „Микро”. През април месец 2017 г. печели първа награда на дарителски фонд „13 века България“ в конкурса „Рашко Сугарев“ за къс публикуван разказ на автори до 35 г. Носител е на наградата „Славка Славова” на Театър 199 (2017).

Софийски магьосници
(откъс)

Мартин Колев

Градът като джаз

– Магията е музика. Свикнали сме да следваме потока на думите, които я контролират. Но ако пренебрегнем навика, можем да се отдадем на ритъма, да го оставим да ни води по течението. Знаеш ли какво чувам щом се заслушам в София?

– Какво?

– Джаз.

Бриян потръпна. Помисли, че му е студено въпреки одеялото и чая. След това дочу музиката. Наистина беше джаз – жив, самобитен, леко налудничав. Като града наоколо.

– Да – каза тихо, за да не заглуши ритъма.

– Сега ми кажи какво усещаш.

Бриян понечи да заговори, но ритъмът го изпревари. От устата му заизлизаха думи, свободни като танц и свързани като мелодия, нечии думи, които не можеше да контролира:

– Гледам града и го виждам. Затварям очи и го чувам. Светлините на сградите се размиват, завъртат се една около друга и стават на звуци. Бялото отеква дълго, а жълтото е постоянен, упорит ритъм. Червеното и за миг не може да остане на едно място. Музиката започва и вдигам ръце, очакванията са излишни! Вървя нанякъде, дишам.

Бриян потрепери под одеялото.

– Трамваят се клатушка по релсите и ту забавя, ту забързва темпо. Някой побягва към него – равни, къси крачки – наблизо притичват токчета и задават нов ритъм. В какофонията се включва клаксон на автомобил, аларма на друг, някой подвиква, дете заплаква, жена се смее. Щракане с фотоапарат, щракане с пръсти, звънче на велосипед и шумолящ пакет зрънчо, автоматичен глас от таблото на спирката, тряскане на врата на магазин, сирена на линейка и изпусната на плочките монета, наблизо каканиже просяк, а мъж говори по телефона…

Той вдиша дълбоко хладния въздух преди да продължи:

– Така разбираш, че слушаш истинска музика – заглушава мисълта ти, увлича те в съзвучие, същински празник! И наистина, работният ден свършва. Полицейски сирени, щракане на запалка, отваряне на вино, някой въздиша, друг киха, жена крещи, момче тананика, бастун по тротоара, трясък на врата от течението, последния слънчев лъч, отнякъде звучи „Аз съм Сънчо“, пронизителни разгонени котки, куче диша тежко, спускат решетките на бижутерия, местят пейка в парка, фонтанът пее, улични лампи пригласят, по стълби барабанят крачета, ръце ръкопляскат…

И изведнъж всичко утихва. Хората пред светофара чакат, чакат сякаш безкрайно. Най-сетне той надава вой, светва в зелено, зеленото на дръвче, на свобода, на бирено стъкло. Вървя нанякъде, дишам. Аз съм малка, недоловима, незаменима част от музиката…

Бриян млъкна и отново си пое дълбоко дъх. Щом отвори очи, с изненада видя отново познатия покрив, комина, лицето на Буря.

– Никога не бях усещал София по този начин! – промълви той изумен. – Имах чувството, че съм част от някакъв жив организъм.