Амели Нотомб отново ни предизвиква – този път с една страховита история, подправена с присъщото на ексцентричната писателка чувство за хумор и абсурд.

В „Речи против Катилина” двама новоизлюпени пенсионери, Емил и Жюлиет, решават да прекарат старините си на село. Всичко е мирно и тихо до посещението на съседа, лекаря Бернарден. Уж идва да им се представи от добро възпитание, мислят те, а остава цели два часа, по време на които се изразява, кажи-речи, само със звукоподражания.

Двойката проявява чудеса от въображение и усилия, за да поддържа разговор, в който успява да изтръгне от него единствено „да” и „не”. След това всеки ден, в същия час, тайнственото посещение се повтаря.

И докато Емил и Жюлиет се чудят как да се отърват от съседа, читателят за пореден път ще остане удивен от нестандартния, садистичен талант на Амели Нотомб.

Речи против Катилина
(откъс)

Амели Нотомб

Не знаем нищо за себе си. Мислим, че свикваме с това, което сме, но е точно обратното. Колкото повече години минават, толкова по-малко разбираме кой е този човек, от чието име говорим и правим разни неща.

Всъщност няма проблем. Какво лошо има в това да живееш живота на един непознат? Може би дори така е по-добре – като разбере какъв е, човек започва да се дразни от себе си.

Тази банална особеност не би ми направила впечатление, ако… как да кажа, ако не бях срещнал господин Бернарден.

Питам се кога точно започна тази история. Като в случая със Стогодишната война поне десетина дати биха били достоверни. Най-правилно е да се каже, че всичко започна преди една година. И да се уточни, че нещата започнаха да се изясняват преди шест месеца. По-логично е обаче да съзрем началото някъде около сватбата ми преди четиресет и три години. А истината в най-дълбокия смисъл на тази дума е, че трябва да започнем с моето раждане преди шейсет и шест години.

Решавам да се придържам към първото предложение – всичко започна преди една година.

 

Има къщи, които командват. Те са по-властни и от съдбата. Още от пръв поглед чувстваме господството им и става ясно, че това е мястото.

С наближаването на моя шейсет и шести рожден ден двамата с Жюлиет решихме да си потърсим къща сред природата. Когато видяхме тази, веднага разбрахме, че сме открили мечтата си. Въпреки че не обичам главните букви, трябва да напиша Къщата, защото тя се оказа тази, в която останахме завинаги, която ни чакаше и която винаги бяхме очаквали.

Да, винаги. Откакто с Жюлиет сме женени. Формално това означава отпреди четиресет и три години. Но всъщност сме семейство от шейсет години. Бяхме съученици още в предучилищна възраст. Срещнахме се в първия учебен ден и веднага се обикнахме. Оттогава не сме се разделяли.

Жюлиет винаги е била моята жена, но също сестра и дъщеря, въпреки че разликата във възрастта ни е само месец. Затова и нямаме деца. Никога не съм имал нужда от друг човек. Жюлиет е всичко за мен.

Бях гимназиален преподавател по латински и старогръцки. Обичах тази професия, поддържах добри отношения с малкото ми ученици. В същото време чаках да се пенсионирам както мистикът очаква смъртта.

Сравнението не е самоцелно. С Жюлиет винаги сме искали да бъдем свободни от обичайните житейски дейности. Следване, работа, обществени връзки, макар и сведени до най-елементарния им вид – всичко това бе прекалено много за нас. Самата ни сватба смятахме за обикновена формалност.

Жюлиет и аз искахме да станем на шейсет и пет години, да престанем с тази загуба на време, каквато представлява светът. Градски чеда по рождение, ние мечтаехме да живеем на село не толкова от любов към природата, колкото поради нуждата да бъдем сами. Неистова нужда, мощна като глада, жаждата и отвращението.

Когато видяхме Къщата, изпитахме сладостно облекчение – значи това място, към което се стремяхме от детството си, наистина съществуваше. Ако се бяхме осмелили да си го представим, щяхме да го видим точно като тази горска поляна близо до реката и с тази хубава, скрита, обкичена с глициния къща.

На четири километра е Мов, селото, където намираме всичко, от което се нуждаем. Отвъд реката има друга незабележима къща. Собственикът ни беше казал, че там живее лекар. Ако предположим, че сме търсели и сигурност, ставаше още по-хубаво – Жюлиет и аз искахме да се оттеглим от света, но на трийсет метра от нашето убежище имаше лекар!

Не се поколебахме и за секунда. За един час къщата се превърна в Къщата. Не беше скъпа, нямаше нужда от ремонт. Очевидно късметът ни бе повел към нея.

Вали сняг. Когато се настанихме тук преди година, също валеше сняг. Бяхме възхитени – още първата вечер сантиметрите белота създадоха у нас твърдото впечатление, че сме си вкъщи. На следващото утро се чувствахме на собственото си място повече отколкото през последните четиресет и три години, прекарани в градския ни апартамент, въпреки че почти не излизахме от него.

Най-после можех изцяло да се посветя на Жюлиет.

Трудно е да се обясни, но винаги съм имал чувството, че не ми достига време за жена ми. Какво й бях дал за шейсет години? Тя е всичко за мен. Същото твърди и тя, но това не изтрива усещането ми за дълбока недостатъчност. Не че се намирам лош или посредствен, но Жюлиет никога не е имала нищо и никого освен мен. Бях и съм нейният живот. Тази мисъл засяда в гърлото ми.

Какво правихме в тези първи дни в Къщата ли? Нищо, струва ми се. Освен няколко разходки в тази толкова бяла и тиха гора, в която често спирахме и се споглеждахме удивени.

Друго нищо. Бяхме пристигнали там, където искахме да бъдем от детството си. И веднага разбрахме, че тъкмо към такъв живот се бяхме стремили винаги. Сигурен съм, че ако спокойствието ни не беше нарушено, щяхме да живеем така до смъртта си.

От това последно изречение ме побиват тръпки. Давам си сметка, че разказвам лошо. Допускам грешки – не неточности или неистини, а грешки. Тази история ме кара да се чувствам безсилен, понеже не я разбирам.

Детайл от първата седмица, който си спомням отлично: паля огън в камината и разбира се, не ми се удава. Изглежда, че са нужни години, за да се усвои тази операция. Бях изфабрикувал нещо, което пареше, но не можеше да бъде наречено огън и очевидно нямаше да функционира дълго. Да кажем, че бях предизвикал някакво моментно горене и бях горд с това.

Клекнал пред камината, извърнах глава и видях Жюлиет. Тя седеше във фотьойла наблизо и съзерцаваше огъня с този типичен неин поглед, внимателно съсредоточен върху нещастните пламъци, които бях сътворил.

Невероятно – тя не се бе променила ни най-малко не от сватбата ни насам, а от първия момент, в който се срещнахме. Малко бе пораснала, съвсем малко, косата й бе започнала да побелява, но всичко останало, направо всичко, беше изумително същото. Погледът, който тя бе отправила към огъня, бе същият, с който гледаше учителката в клас. С длани върху коленете, неподвижна глава и спокойни устни тя приличаше на послушно дете, доволно, че присъства на урока.

Винаги съм знаел, че не се бе променила, но никога досега не го бях осъзнавал до такава степен.

Това откритие ме смаза емоционално. Вече не бдях над крехкия пламък, виждах само шестгодишното момиченце, с което живеех вече близо шейсет години.

Не знам колко минути са минали така. Изведнъж тя извърна глава към мен и видя, че я гледам. Леко промълви:

– Огънят угасна.

Вместо отговор казах:

– Времето не съществува.

Никога не съм бил по-щастлив в живота си.

 

Седмица след като се преместихме в Къщата, се чувствахме тъй, сякаш никога не сме живели другаде.

Една сутрин се качихме на колата и отидохме до съседното село за провизии. Магазинчето в Мов много ни хареса – там нямаше кой знае какво и тази липса на избор ни изпълваше с необяснима радост.

Докато се прибирахме, изтъкнах:

– Виж, коминът на съседа също не дими. Човек може дълго да живее тук и да не се научи да пали огън.

Жюлиет не можеше да повярва, че си имаме гараж, никога преди не бяхме имали. Докато затварях вратата, тя каза:

– И за колата това е Къщата.

Почувствах главната буква. Усмихнах се.

Бяхме подредили вече покупките. Отново заваля сняг. Жена ми заяви, че сме направили много добре да отидем до магазина сутринта. Скоро пътят щеше да стане непроходим. При тази мисъл ме обхвана радост. Всичко ме радваше. Казах:

– Любимата ми поговорка винаги е била: „За да живеем щастливо, да живеем скрити“. Получи се, нали?

– Получи се.

– Не знам вече кой писател пък беше казал: „За да живеем скрити, да живеем щастливо“. Това е още по-вярно. И ни пасва още повече.

Жюлиет гледаше падащия сняг. Виждах само гърба й, но знаех как изглеждат очите й.

 

Следобеда, към четири часа, някой почука на вратата.

Запътих се да отворя. Пред мен стоеше едър мъж, който изглеждаше по-възрастен от мен.

– Аз съм господин Бернарден, вашият съсед.

Какво по-нормално от това, че съседът идва да се запознае с новодошлите – нали къщите ни бяха на една и съща поляна? Не можеше да има по-обикновено от лицето на този мъж. Въпреки това го гледах втрещен като Робинзон при появата на Петкан. Изминаха няколко секунди, преди да осъзная неучтивото си поведение и да произнеса очакваните думи:

– Разбира се, вие сте лекарят, нали? Заповядайте.

Когато той вече бе в хола, отидох да извикам Жюлиет, по чието лице бе изписана уплаха. Усмихнах се.

– Просто учтива визита – прошепнах й.

Господин Бернарден се ръкува с жена ми и седна. Прие да пие кафе. Попитах го дали живее отдавна в съседната къща.

– От четиресет години – отговори той.

Възкликнах:

– Четиресет години тук! Вие сте щастлив човек!

Той не каза нищо. Заключих, че не е щастлив, и не настоях повече.

– Сигурно сте единственият лекар в Мов?

– Да.

– Голяма отговорност!

– Не. Тук никой не боледува.

Нищо чудно. В селото живееха едва стотина души. Вероятността някой сред тях да закъса със здравето не бе голяма. Изтръгнах от него още няколко основни сведения. Изтръгване е точната дума – той отговаряше възможно най-кратко. Когато аз мълчах, и той мълчеше. Разбрах, че е женен, че няма деца и че в случай на болест можем да се консултираме с него. Това ме накара да кажа:

– Какъв късмет, че ви имаме за съсед!

Той остана безмълвен. Приличаше ми на някакъв тъжен Буда. Във всеки случай не можеше да бъде упрекнат в прекалена разговорливост.

В продължение на два часа той отговаряше на елементарните ми въпроси, неподвижно потънал във фотьойла. Бавеше отговорите си, сякаш имаше нужда първо да размисли дори и да ставаше дума за климата.

Видя ми се трогателен. Бях напълно сигурен, че това посещение го притеснява. Явно се бе почувствал длъжен да го направи поради наивното убеждение, че така е редно. Изглеждаше така, сякаш отчаяно чакаше момента да си тръгне. Виждах колко е непохватен и притеснен да произнесе облекчаващите думи: „Няма повече да ви преча“ или „Радвам се, че се запознахме“.

Като изминаха тези драматични два часа, той се надигна. Стори ми се, че прочетох по израза на лицето му: „Не знам какво да кажа, за да си тръгна, без да изглеждам невъзпитан“.

Разчувстван, реших да му помогна:

– Колко мило, че ни правихте компания! Но жена ви сигурно вече се тревожи за вас. Той не отговори нищо, облече палтото си и излезе.

Гледах го как си тръгва и едва сдържах смеха си. Когато вече бе достатъчно далече, казах на Жюлиет:

– Горкият господин Бернарден! Как само му тежеше това учтиво запознанство!

– Не е много разговорлив.

–  Късмет! Имаме си съсед, който няма да ни досажда.

Прегърнах жена си и й прошепнах:

– Разбираш ли колко сами сме тук! Даваш ли си сметка колко сами ще бъдем?

Винаги бяхме искали само това – едно безименно щастие. Както казваше поетът, цитиран от Скютенер: „Човек никога не е достатъчно нищо“.

На следващия ден в четири часа господин Бернарден почука на вратата ни. Поканих го вътре, очаквайки, че ще ни съобщи предстоящата визита на госпожа Бернарден. Докторът седна в същия фотьойл, прие чаша кафе и млъкна.

– Как сте от вчера насам?

– Добре.

– Вашата съпруга ще ни окаже ли честта да ни посети?

– Не.

– Надявам се, че тя е добре?

– Да.

– Разбира се. Съпругата на един лекар не може да не е в добро здраве, нали?

– Не.

Запитах се какво ли значи това „не“ според логиката на отрицателните въпроси. Проявих глупостта да кажа:

– Ако бяхте японец или компютър, щях да заключа, че съпругата ви е болна.

Мълчание. Заля ме вълна от срам.

– Извинете ме. Близо четиресет години бях преподавател по древни езици и понякога си въобразявам, че хората споделят лингвистичните ми фикс идеи.

Мълчание. Стори ми се, че господин Бернарден гледа през прозореца.

– За щастие, спря да вали. Видяхте ли тази нощ какъв сняг падна?

– Да.

– Всяка година ли вали така?

– Не.

– Случва ли се пътят да стане непроходим?

– Случва се.

– Дълго ли се задържа снегът?

– Не.

– А, значи пътната служба си върши работата?

– Да.

– Това е добре.

Ако си спомням така подробно този разговор отпреди една година, то е заради бавните отговори на доктора. След всеки зададен въпрос той изчакваше петнайсетина секунди, преди да реагира. В края на краищата за мъж на седемдесет години това беше нормално. Мислех си, че след пет години сигурно и аз щях да бъда като него. Смутена, Жюлиет приседна до господин Бернарден. Тя го съзерцаваше с вече описания от мен поглед, изпълнен с учтиво внимание. Неговите очи гледаха разсеяно.

– Още малко кафе, господине? – попита тя.

Той отказа. „Не.“ Леко ме шокира липсата на „благодаря“ и „госпожо“. Ясно бе, че думите „да“ и „не“ съставляваха основното в неговия речник. Аз пък започнах да се питам защо бяха тези негови посещения. Той не казваше нищо и нямаше какво да каже. В мислите ми се прокрадна съмнение:

– Добре ли се отоплявате вкъщи, господине?

– Да.

Любопитният ми дух все пак ме накара да продължа разпита, за да видя докъде стигат границите на неговата лаконичност.

– Мисля, че не се топлите с камина?

– Не.

– На газ ли сте?

– Да.

– Имате ли проблеми с това?

– Не.

Нищо не се получаваше. Опитах да задам въпрос, на който не може да се отговори с „да“ или „не“:

– Как преминават дните ви?

Мълчание. В погледа му се промъкна гняв. Той стисна устни, сякаш го бях обидил. Нямото му недоволство така ме смути, че почувствах срам.

– Извинете, това беше недискретно.

Миг след това смущението ми ми се видя комично. Във въпроса нямаше нищо шокиращо! А невъзпитан бе той да идва така в дома ни, без да има какво да ни каже.

Замислих се, че дори и да бе приказлив, поведението му би си останало недопустимо. Щях ли да съм по-доволен, ако ме заливаше с порой от думи? Трудно е да се каже. Но мълчанието му бе тягостно!

Изведнъж ми хрумна друга вероятност – може би искаше да ни помоли за някаква услуга и не се осмеляваше. Заопипвах терена:

– Имате ли телефон?

– Да.

– Радио, телевизор?

– Не.

– И ние нямаме. Може да се живее и без тях, нали?

– Да.

– Проблеми с колата имате ли?

– Не.

– Обичате ли да четете?

– Не.

Поне беше искрен. Но как бе възможно да живее в този затънтен край и да не му се чете? Това ме ужаси. Още повече че, както вече ни бе съобщил, нямаше пациенти в селото.

– Хубаво място за разходки. Често ли се разхождате?

– Не.

Трябваше и сам да се досетя предвид тлъстината му. „Странно все пак, че един лекар е допуснал така да напълнее“ – мислех си.

– Специализирали ли сте?

Получих рекордно дълъг отговор:

– Да, кардиолог съм. Но практикувам обща медицина.

Изумление. Този човек с вид на идиот бе кардиолог. Това предполагаше упорито, тежко следване. Значи имаше нещо в тази глава.

Омаян от новината, преразгледах всичките си досегашни предположения. Моят съсед всъщност имаше възвишен дух. Отговаряше така бавно на обикновените ми въпроси, защото ги смяташе за скудоумни. Не говореше, защото не го бе страх от мълчанието. Не четеше, в което предвид малкото, което зървах от невзрачната му плът, догаждах сродство с Маларме („Плътта, уви, е тъжна и всички книги аз прочетох…“). Лаконичността му и неговото предпочитание към „да“ и „не“ го превръщаха в последовател на свети Матей и на Бернанос. Очите му, които не се вглеждаха в нищо, издаваха екзистенциалната му неудовлетвореност. Всичко намираше своето обяснение. Живееше тук вече четиресет години, защото светът го отвращаваше. Идваше в дома ни и мълчеше, защото с наближаването на смъртта се опитваше да общува по един нов начин.

Реших и аз да си мълча.

За първи път в живота си мълчах в нечия компания.

Още за Амели Нотомб и нейните книги:

Щастливата носталгия – нова част от пъзела Амели Нотомб

“Петрония” – книга за литература, шампанско, Шекспир и руска рулетка