Сто любовни сонета

Пабло Неруда

I.

Матилда, име на растение, на камък или вино,
на онова, което е създадено и съществува.
Звук, в чието поникване се ражда утро
и в чието цъфтене лумва пламък от лимон.

Във него плуват дървени смолисти шхуни
сред бликащата синя светлина на океана,
а буквите му са искрящи речни струи,
които в моето пресъхнало сърце се вливат.

Звук, който аз разрових под заплетените храсти
като врата на някакъв незнаен проход,
отвеждащ към благоуханието на земята.

О, потопи ме, със изгаряща уста ме връхлети,
душата ми изгледай със очи среднощни,
но остави ме да се гмуркам и заспивам в твойто име.

VIII.

Ако очите ти със лунен цвят не бяха,
със цвят на ден – на глина, работа и пламък
и ако въздухът не беше твой покорен пленник,
а ти – янтарен наниз от прозрачни дни и нощи

и ако ти самата миг от жълта светлина не беше,
миг, в който по бръшляна бавно се издига есента,
ако не беше хляб, изпичан от луната
в пещта на небосвода, със брашно посипан,

не бих могъл така да те обичам!
Прегръщам в тебе всичко съществуващо край мене:
скалите, времето, дървото на дъжда

и всичко дишащо край мене, за да дишам.
Аз мога всичко да узная без да те напускам:
защото всичко сътворено на земята в теб живее.

XII.

Истинска жена, узряла ябълка, огнена луна,
мирис на водорасли, на тиня и слънце,
каква е тази смътна ясност между твоите клони?
Каква е тази древна нощ, която се усеща в тебе?

Любовта, ах, това пътешествие с водата и звездите,
с въздуха задъхан, с гневния хаос на бурята:
любовта е двубой на размахани саби-мълнии,
две повалени тела, поразени от капчица мед.

С целувки минавам по твоята малка безкрайност,
по твоите брегове и реки, по твоите селца
и огънят първороден, превърнал се в сладост.

Тича и бълбука по тънките струйки на кръвта,
докато не падне подобно на нощен карамфил
и не избухне за миг като лъч ненадеен в нощта.

XXVII.

Така естествена си, гола, като своята ръка,
заоблена и гладка, земна и прозрачна,
във лунни линии и ябълкови пътища,
така си тънка, гола, като голо житно стръкче.

Така си синя, гола, като нощ кубинска,
бръшляни и звезди косите ти оплитат,
така си златно, гола, и така огромна,
като огромен летен ден във златен храм.

Така си малка, гола, като нокътче от себе си,
въздушна, розова – докато утрото изгрее
и влезеш ти в подземието на света като в тунел,

в тунел със много дрехи, с много труд, където
помръква яснотата ти, облича се и пада
и се превръща пак в една оголена ръка.

ХХХVІ.

Сърце, царице моя на коритото и лука,
тигрице малка на иглата и на копъра,
обичам блясъка на малкото ти царство,
оръжията ти: маслини, вино, восък…

Сама извадила си този чесън от земята,
в ръцете ти е гряла синята й същност,
а сънищата й лежат на нашата трапеза,
маркучът свит е на кълбо като змия.

Подрязваш храст – и мириса на клонки будиш,
посока даваш на сапуна и на пяната,
изкачваш се по лудите ми стълби и въжета,

разчиташ почерка ми по незнаен начин,
на пясъка намираш страниците ми изгубени
и буквите, които твоята уста са търсили.

Превод от испански: Николай Христозов 

LVI

Не те обичам аз, защото те обичам много,
от толкоз много обич обичта ми секва сякаш
и те очаквам аз, когато никак те не чакам,
и преминава моето сърце от студ във огън.

Обичам те, защото тебе аз обичам само,
и те боготворя, макар и да те ненавиждам;
като слепец да те обичам аз, без да те виждам,
това на мойта обич е мерилото голямо.

И може би на зимата сиянието бяло
със своите лъчи сърцето ми пронизва цяло
и ми открадва ключовете златни на покоя.

Във тая повест горестна умирам аз едничък
и ще умра от обич сам, защото те обичам,
защото те обичам с кръв и огън, обич моя.

Превод от испански: Александър Муратов, Атанас Далчев, 1968 (Пълни авторски права)