Корицата на българското издание на „Един кон влязъл в бар“

Да, в „Един кон влязъл в бар“ се оглежда съвременен Израел. Но бегло. Не се притеснявайте, никой няма да ви кара да умувате над конфликта между израелци и палестинци. Съществува обаче голяма „опасност“ да се вгледате в себе си. Колкото и да се отбранявате.

Заглавието може и да ви подлъже. То е заимствано от виц. Но вицът остава недовършен. И дори да го чакате в тези напрегнати 200 страници, това което ще получите е не края му, а един удивителен психологизъм. И урок по емпатия.

Давид Гросман за пореден път свири на струните на тъгата. Но песента му не е мелодична. Тя се разгръща задъхано, с непостоянен ритъм, ръководен от често несвързаните монолози на комика и вътрешните диалози на неговия (забравил го!) приятел.

Двамата главни герои – комикът пред нервен срив и, само на пръв поглед, уравновесения съдия – се изградени майсторски, не само с авторовите описания, а и със собствените им думи, в които, осезаемо и за читателя, се оглеждат сътресенията на една неочаквана среща (и на цял един живот). И, повярвайте ми, вероятно и вие ще въздъхнете (и ще почувствате цялата безнадежност на момента), когато четете майсторски описания като:

„Той поема дълбоко дъх, по-дълбоко от обема на тялото си.“

Също толкова добре обаче са изградени и второстепенните герои. И макар Гросман да си играе с гротеската, това, което ще изпитате четейки „Един кон влязъл в бар“ е съчувствие. И дълбоко желание да не извръщате очи от хората около вас, да ги разберете. Да откриете „това нещо, което е само и единствено тяхно“. И ваше.

Още за книгата

„Един кон влязъл в бар” е дръзко, експлозивно, спиращо дъха четиво за драмата на един стендъп-комик, който рухва на сцената пред очите на своята публика. Едновременно магнетичен и окаян, Дов Гринщейн излага на показ пареща рана, с която живее от години – един съдбовен и страховит избор, който е бил принуден да направи в миналото.

Заглавието на романа е заимствано от известен виц, който така и остава недовършен, а финалът „захапва” за опашката началото, с което намеква, че няма значение дали действието се развива в Кейсария, в Натания или където и да е другаде, защото всяко място може да бъде своеобразна сцена в големия театър на живота.

Правата за книгата, чието въздействие я нарежда до най-доброто от Достоевски и Кафка, вече са продадени в над 25 страни.

За автора

Давид Гросман

Роден през 1954 г. в Йерусалим, Давид Гросман е сред водещите писатели в родината си и едно от най-талантливите пера в световната литература. Кавалер на Ордена на изкуствата и литературата на Франция и носител на още много награди, той е автор на романи, нехудожествена литература и книги за деца, преведени на 36 езика.

Гросман е авторът, заслужил мястото си сред „Най-великите 200 на Израел за всички времена”. На български са преведени романите му „Ще бягаш ли с мен?”, „Червената нишка” и „Един кон влязъл в бар”, за който писателят се сдоби с една от най-престижните награди в литературния свят – международния „Ман Букър” 2017.

Един кон влязъл в бар – избрани цитати

Откъс от “Един кон влязъл в бар” на Давид Гросман – романът, спечелил “Ман Букър” 2017

Защо да не мога нещо повече? Защо поне за миг да не си взема отпуск от самия себе си, от жлъчното изражение, което придобих преди години, с  очи вечно пламнали от неизплакани сълзи?

• Хората се споглеждат, размърдват се неспокойно. Все по-малко разбират как така са станали негови неволни съучастници, но в какво? Не се съмнявам, че отдавна щяха да станат и да си тръгнат или най-малкото да го свалят от сцената !с викане и дюдюкане, ако не беше изкушението, пред което е толкова трудно да се устои – да надникнеш в ада на другия.
• – Оставете го да си довърши историята! – казвам отново, този път бавно, като наблягам на всяка дума, която изстрелвам в помещението, а главата ми се накланя в странна поза, знам, изглеждам нелепо, но все пак оставам така и за миг си спомням какво е усещането да съм цялостен, за да съществувам. Да бъда.
• Аз му се усмихвам с всички мускули на лицето си. Не знам дали той вижда усмивката ми.Аз го запасявам за предстоящия му път. Колко слаби са изразните средства, които ни предлагат лицата ни!
• Той си сваля очилата и ме гледа объркано, и този мътен поглед като че ли ми напомня отново молбата му: за онова нещо, което се излъчва от човека, без той да се владее, за него искам да ми разкажеш. То не може да се опише с думи, мисля си аз, тъкмо в това е въпросът с онова нещо. Сега ме пита с очи: Мислиш ли все пак, че всички знаят какво е? Кимам утвърдително с глава: Да. И той: А самият човек знае ли какво е това нещо, което е само и единствено негово? И аз мисля: Да, да дълбоко в себе си той знае.