Автонавтите са майсторът на късия разказ Хулио Кортасар, писателката-фотограф Керъл Дънлоп и един от станалите вече легендарни микробуси „Фолксваген“, който авторите ни представят като „дракона Фафнер“.

Всичко започва, когато на аржентинския писател и на третата му жена (Керъл Дънлоп) хрумва да прекосят разстоянието от Париж до Марсилия по магистралата.

Дотук нищо учудващо, ако това иначе кратко пътуване, не е превърнато в научноизследователска експедиция с ясни правила:

1. „Изследователите“ трябва да спрат на всеки един от 65-те паркинга на магистралата;
2. спирките да са по 2 на ден, като на втората да пренощуват;
3. изследователите са задължени да водят пътен дневник, в който, наред със „забележителностите“ по пътя, записват температурата на въздуха, ориентацията на „дракона“ при паркирането му и подробности от менютата си за закуска, обед и вечеря…

Експедицията им всъщност се равнява на малко повече от месец, прекаран на магистрала, при който всичко е „обърнато“ – паркингите са мястото, където се случва „пътуването“, а автострадата е кратка спирка между тях (на нея, ако съдим по дневника им, щурите съпрузи прекарват не повече от 20-30 минути на ден).

Резултатът от едно пътуване извън времето

Най-лесно би било да кажа, че резултатът е книга, каквато не сте чели.

„Трябва да уточним все пак, че ние двамата принадлежим към една междинна раса автомагистралници.

И преди правехме много по-дълги почивки от представителите на другата раса, които спират само когато стрелката на индикатора за гориво опасно затанцува около V (или около R, в зависимост от марката, а пък при английските коли около E) или когато тъщата заяви, цялата в сълзи, че на нейната възраст да се напикае би било предостатъчна причина да промени завещанието си; или пък онези, които изчакват позеленялото бебе да пребледнее съвсем, да се омаломощи и да престане да рита седалката на шофьора (след като само това е правило в последните три часа в знак, че умира от глад) и едва тогава спират възможно най-близо до магистралата, вадят сандвичите от багажа и ги изяждат набързо и на крак, само на два метра от маса, предназначена за пикник, и понякога на десет метра от гора с изобилие от сянка и изненади…“

Кортасар, фотографиран от Сара Фасио през 1967 г.

„За пореден път мислех като homo ludens

(от лат. – играещ човек – бел. прев.), почувствах се някак признателен, че почти към края на живота си не съм се променил в този аспект, който мнозина други заменят със сериозност или акции на приносителя.

Спомних си как играех на осем, на десет години – това може, това не може, без обяснения, без мъдрувания; […]

Спомних си правилата за игра на дама, на гоненица, на топчета и постепенното навлизане в други правила, които полека-лека ме затваряха в други правила на възрастни – Не се сърди човече, табла, шах. не-можеш-да-правиш-рокада-ако-си-в-шах-, пипнеш-ли-фигурата-връщане-няма, всичко е фиксирано, като две и две – четири или освободителните походи на генерал Сан Мартин. Така и днес, и през останалите 32 дни не-може-да-се-напуска-автострадата.“

Керъл Дънлоп, снимана от Хулио Кортасар по време на пътуването им (кадърът може да бъде видян в „Автонавтите на космострадата“)

„Приписват на Мирабо една по-скоро атеистична книга, озаглавена, струва ми се, Erotica Bibluon, просташки прекръстена на Порнографията в Библията в каталонското издание, което прочетох като дете (sic).

Защо сега да не помислим за Erotica Parking?

Вече прекалено дълго сме на тази all man’s land, за да не сме усетили чувствената й аура, необикновените скоби, затварящи се от двете страни на френската територия, за да създадат тази несвършваща осемстотинкилометрова вена, този криволичещ мъжки и женски полов орган, който се хлъзга и разтваря сред планини и равнини, дава и взема в едно движение насам-натам, несекващо за миг, безкраен оргазъм от Порт Д’Орлеан до последния спазъм в Марсилия – град роден от финикийска любов и елинска изтънченост, невероятна чаша за кулминацията на удоволствие, запознало на толкова паркинги, насред толкова нощи.

Говоря за нас, за Мецанка и мен, но също и за много от забелязаното по паркингите, където всичко изглежда функционално и механично само ако търсиш точно това или си това…“