Срещаме се в навечерието на една специална Двойна премиера на Валери Йорданов | „Шекспир като улично куче“ и „Гризачи“. Познаваме го като ХЪШ, актьор, сценарист, режисьор, от десетките му запомнящи се изяви в киното и на театралната сцена.

През 2009 г. прави своя дебют като сценарист и режисьор в киното, заедно с Иван Владимиров, с филма „Кецове“, селектиран в програмата на няколко престижни фестивала. 12 години се бори за осъществяването на „Шекспир…“ и още с първите си прожекции на фестивала на българския игрален филм „Златна роза“ лентата е отличена с награда за режисура и за сценарий, (на Валери Йорданов), за най-добър филм според Младежкото жури на фестивала, награда на Съюза на българските филмови дейци, а също и на град Варна.

Сборникът от „незаснети” разкази „Гризачи“ е дебютната му книга. В „Джони“ четем: „За втори път детето ми подсказваше колко сбъркано съм я карал в тоя живот. Дете ми го показа. Винаги съм мислел, че знам много. Че разбирам от всичко и съм най-големият мъж в селото. Сега усетиш, че всички останали мъже в нашето село са си мислели същото – за себе си. Че

всички ние сме деца, които се мислят за зрели, пораснали и силни, защото са научили най-вредния урок – да се криеш и да се пестиш“.

Благодарим от сърце на Валери Йорданов, че не се крие и не се пести – нито в разказите си, нито на сцената, нито пред или зад камерата, нито дори в този разговор.

Имам въпрос*: какво те вдъхновява да ни срещнеш с хора „от друг вятър семка“* – в дебютната ти книга, а и в един филм, дълго очаквал премиерата си?

Знаеш ли… ще бъда кристално откровен… Нищо, от това което ни заобикаля и ни се случва днес, не ме вдъхновява. И може би от там идва „вдъхновението“, както ти го наричаш.

За мен е „личен блус“, който явно или случайно е чут и от други хора.

Не съм писал сценария или книгата си, за да впечатлявам някой. Историите в нея бяха предназначени за децата ми, за да знаят нещо за своите предци /дядовци и пра-дядовци/.

Филмът… също. Мога да кажа, че съм спокоен, защото въпросите, които децата ми ми зададоха след прочит и гледане, бяха крайно и болезнено адекватни. Трудно и до някъде им отговорих, на част от тях, за да им спестя „улесненията“… Сигурен съм, че с времето сами ще си отговарят – „защо Шекспир не се страхува да е улично куче“ и „как така някой, може да носи пушка, само за да свири на нея“. Сигурен съм, че ще се променят в мисленето и отговорите си, но най-важното е, че ще помнят тук и сега, че са „от друг вятър семка“.

* Във въпросите са използвани заглавия и цитати от сборника „Гризачи“ на Валери Йорданов. Тук от „Имам въпрос“, следват от „Това остана…“, „Йордановден“, „Бел маж“ и др. – бел.ред.

Лесно ли накара колоритните персонажи в „Гризачи“ да застанат „на целувка разстояние“*, да им видиш (и опишеш) чертите? Можеш ли да обобщиш какво ти остана* от самото писане, от създаването на разкази, в които историите са толкова лични (но и сурови)?

За да видиш и опишеш някой в цялост… човек, който ти е направил впечатление като дете, трябва единствено да не си загубил любопитството си. Това е валидно за всички професии и въобще – за живота. Любопитството е това, което ни кара да продължаваме с енергия, да се впечатляваме, да не се отказваме от идеята си. И ако си честен – ще възприемаш човека отсреща, с всичките му кусури, трудности и трески – „на целувка разстояние“. Като най-близък.

„Инат съм и имам въгарец в задника“. Разпознаваш ли се в тези думи? Разкажи ни за „Шекспир като улично куче“ и неговия дълъг път до големия екран.

Така ми викаше моята баба, /Бог да я прости/ и явно, в детското си несъгласие с нея, съм решил, че това всъщност е „положително“ качество. И си държа на него 😊. /за тези, които не знаят – „въгарецът“ е ларва (паразитен червей), който живее под кожата на дивите животни, храни се с мазнината им през зимата, за да излети като муха или пеперуда през пролетта. Той ги дразни и сърби, не им дава покой, но им помага и ги кара да се движат и търсят лек, за да не умрат от студ/.

Да… познато ми е. 😊  Относно „Шекспир…“… не бих разказал сега през какво минах, за да не откажа младите си колеги от професията. Важното е, че резултатът си заслужаваше. Ще поговорим след време, ще… С някои от тях…

„Гризачи“ получи десетки положителни отзиви и критически анализи броени дни след като се появи в книжарниците. Мигновен изглежда и успехът на „Шекспир като улично куче“, още с първите му прожекции. Вече имаме представа как се приемат от публиките си. А каква беше за теб срещата с читатели, зрители, колеги, критика? Има ли реакция, въпрос, реплика, която да те е изненадала, разсмяла, или пък накарала да мислиш за творбите си в друга светлина?

Ще повторя, защото искрено държа на думите.

Това не са „творби“, а споделяне.

То е лично и има свои „събеседници“. Мога да бъда само щастлив, че имам шанса да срещам хора, които помнят, запазени са и имат „въгарец“. Репликата, която ме разсмя, беше: „ – Тате, това ли е ‘Родина’?“. Кихнах и си избърсах очите, вместо: „Да.“.

С разгръщането на сборника ни посрещат думи „от един несподелен разказ“. Готов ли си да нарисуваш вълк до овцата*? Иска ли ти се вече да споделиш следващи редове и мисли в нова книга? А в нов филм?

Имам два проекта, /не харесвам тази дума/, „идеи, картини, истории, приказки..“… Два сценария. В различно време са, но има смислен поглед към „днес“.  Не бързам с тях и не трябва. „Вълкът и овцата са тясно свързани. „Той има голяма нужда от нея, а тя има голяма нужда от този, който я пази от него. И който също има нужда, от нея…“. Всичко е взаимно-свързано, като водата…

И, ако се върнем към героите в „Гризачи“, пък и в „Шекспир като улично куче“, изгубихме ли ги, изчезнаха ли такива хора? Струва ли ти се, че днес „се движим със страх от тъмното – в свински тръс и вестник под мишница“? Ако си представим, че си застанал на някое кръстовище или на връх – защото „улицата и планината са най-добрите учители и единствено те могат да ни учат на „истината и по-широк поглед“ към настоящето“ – какво виждаш, какво ти се ще да „изплѐвим“?

Страховете си. Не заради нас, не за „собствено спокойствие“… Те са заразни. И ние ги предаваме лесно, криейки истината и правейки се на мъдри…. А, просто – нужно е да се успокоим и да си спомним кои сме били. Да си върнем Любопитството, въпреки това, което знаем вече. За да не „заразим“ децата.

Страхът е най-вредният вирус. Той те прави „безсмислено-тук“. И теб и тях.