Исабел Алиенде ни поднася поредната епична и дълбоко затрогваща история на страстна и решителна жена с невероятно чувство за хумор, чийто дълъг и бурен житейски път прекосява най-значимите събития на XX век.

Героинята в най-новия роман на Исабел Алиенде, „Виолета“ (превод: Катя Диманова, ИК „Колибри“), е първото момиче от шестте деца на известна и заможна фамилия. Идва на бял свят през 1920 г., когато ехото от Първата световна война още не е отзвучало, а испанският грип стига до бреговете на нейната родина в Южна Америка.

Прозорливият баща на семейството успява да преодолее тази криза, за да се сблъска с Голямата депресия, която разклаща необратимо устоите на безметежната буржоазна изисканост. Семейството на Виолета губи всичко и е принудено да се оттегли в отдалечен и див район на страната. Сто години по-късно, в писмо до любим човек, в последните си дни тя си припомня разрушителни любовни разочарования, периоди на нищета, но и на просперитет, ужасни загуби, но и върховни радости, борбите за права на жените, възхода и падането на тирани, войни и не една, а две пандемии…

Виолета

Исабел Алиенде

Tell me, what is it you plan to do With your one wild and precious life?

Кажи ми какво смяташ да правиш със своя единствен бурен и скъпоценен живот?

МЕРИ ОЛИВЪР, The Summer Day

Камило скъпи,

Целта на тези страници е да ти оставя някакво свидетелство, защото смятам, че в далечното бъдеще, когато остарееш и си помислиш за мен, паметта може да ти изневери, понеже си вечно разсеян, а с възрастта този недостатък се засилва. Животът ми е достоен за описание не толкова заради добродетелите, колкото заради греховете ми, за много от които ти не подозираш. Разказвам ти ги тук. Ще видиш, че животът ми е истински роман.

Ти си адресатът на моите писма, където е описано цялото ми съществуване, с изключение на един от току-що споменатите грехове, но трябва да изпълниш обещанието да ги изгориш, когато умра, защото са сантиментални и често недоброжелателни. Това резюме ще замести обилната кореспонденция.

Обичам те повече от всеки друг човек на този свят,

ВИОЛЕТА

„Санта Клара“, септември 2020

Първа част
Изгнанието (1920–1940)
1

Дошла съм на света по време на буря в един петък на 1920, чумавата година. Вечерта, докато съм се раждала, токът бил спрял, както често ставало при силен вятър, и били запалили свещи и газени лампи, каквито държали винаги подръка за подобни спешни случаи. Майка ми, Мария Грасия, усетила контракциите, които познавала отлично, понеже имала вече пет деца, и се предала на страданието примирена, че ще роди поредното момче с помощта на сестрите си, които няколко пъти заставали до нея при това изпитание, без да губят ума и дума. Семейният лекар от седмици работел без почивка в една от полевите болници и сметнали за неразумно да го викат за нещо толкова прозаично като едно раждане. В предишни случаи идвала акушерка, винаги една и съща, но жената била сред първите жертви на инфлуенцата, а друга не познавали.

Майка ми пресмятала, че откакто се помни като жена, е била или бременна, или родилка, или се е възстановявала от поредния спонтанен аборт. Най-големият ѝ син, Хосе Антонио, бил навършил вече седемнайсет – в това била сигурна, понеже се бил родил в годината на едно от най-страшните ни земетресения, което изравнило половината страна със земята и оставило след себе си хиляди жертви, но не помнела с точност възрастта на другите си момчета, нито колко неуспешни бременности е преживяла. Всяка от тях я изкарвала от строя за месеци, а всяко раждане я оставяло напълно без сили и потопена в меланхолия. Преди да се омъжи, била най-красивата дебютантка в столицата, висока и стройна, с незабравимо лице със зелени очи и прозрачна кожа, но прекалено многото раждания били деформирали тялото и изтощили духа ѝ.

Теоретически, тя обичала синовете си, но практически предпочитала да ги държи на удобно разстояние, защото енергията на глутницата хлапаци създавала войнствена суматоха в малкото ѝ женско царство. Веднъж споменала пред своя изповедник, че дяволът я е проклел да ражда само момчета и била наказана със задължението да казва всекидневно по една молитва в продължение на две години и да дари значителна сума за ремонта на църквата. Нейният съпруг ѝ забранил да стъпва повече в изповедалнята.

Под надзора на леля ми Пилар домашният прислужник Торито, нашето момче за всичко, се качил със стълба да завърже въжетата, пазени в един гардероб за тези случаи, за двете стоманени куки, завинтени собственоръчно от него на тавана. Майка ми, по нощница и на колене, увиснала с по едно въже във всяка ръка, се напъвала известно време, което ѝ се сторило цяла вечност, ругаейки като каруцар с изрази, които никога друг път не използвала. Леля Пия, клекнала между краката ѝ, стояла в готовност да хване новороденото, преди да стигне пода. Вече била сварила отварите от коприва, пелин и седефче за след раждането. Грохотът на бурята, която блъскала капаците и къртела парчета от покрива, заглушил стоновете и продължителния финален вик, когато съм подала първо главата и веднага след нея покритото си със слуз и кръв тяло, което се хлъзнало между ръцете на леля ми и тупнало на дървения под.

– Ей че си схваната, Пия! – извикала Пилар, вдигайки ме за единия крак. – Момиче е! – добавила тя с изумление.

– Не може да бъде, огледай я добре – изтощено промълвила майка ми.

– Казвам ти, сестро, няма пишка – отвърнала другата.

Същата нощ баща ми се прибрал късно вкъщи, след като вечерял и поиграл на карти в клуба, и влязъл директно в стаята си, за да се съблече и натърка профилактично със спирт, преди да се срещне с близките си. Поръчал чаша коняк на дежурната прислужница, която изобщо не се сетила да му съобщи новината, понеже не била свикнала да разговаря с господаря, и отишъл да поздрави жена си. Ръждивата миризма на кръв го известила за случилото се още преди да е прекрачил прага. Заварил жена си да отдъхва на леглото, зачервена и с мокра от потта коса, но с чиста нощница. Вече били отвързали въжетата от тавана и разчистили ведрата с изцапани кърпи.

– Защо не ме повикахте! – сопнал се той, след като целунал жена си по челото.

– Как искаше да го направим? Шофьорът беше с теб, а никоя от нас нямаше да тръгне пеш насред бурята, ако въоръжените ти гавази въобще ни пуснеха да излезем – сопнала му се не особено любезно Пилар.

– Момиче е, Арсенио. Най-сетне имаш дъщеря – намесила се Пия, показвайки му пакета, който държала в ръцете си.

– Слава Тебе, Господи! – измърморил баща ми, но усмивката му помръкнала, като видял какво се подава от гънките на шала. – Има яйце на челото!

– Не се притеснявай. Някои деца се раждат така, но след няколко дни стават нормални. Това е знак, че ще бъде умна – импровизирала Пилар, за да не му каже, че дъщеря му се е приземила в живота с главата надолу.

– Как ще я кръстите? – попитала Пия.

– Виолета – отсякла майка ми, без да даде възможност на мъжа си да се намеси.

Това е славното име на прабабата на моята майка, която извезала герба върху първото знаме на Независимостта в началото на ХХ век.

Пандемията не сварила семейството ми неподготвено. Когато се заговорило за умиращите, които се влачели по улиците край пристанището, и за притеснителния брой посинели тела в моргата, баща ми, Арсенио дел Валие, изчислил, че тази напаст ще дойде до столицата само след ден-два, но не се разтревожил, защото я очаквал. Приготвил се за тази вероятност с бързината, която прилагал във всичко и която му била послужила да развие бизнеса си и да направи пари. Той единствен от своите братя бил напът да възстанови престижа на богат човек, който отличавал моя прадядо и дядо ми наследил, но с годините постепенно загубил заради многолюдната челяд и пословичната си честност. От петнайсетте деца на дядо единайсет останали живи – внушителен брой, доказващ устойчивостта на кръвта Дел Валие, както се хвалеше баща ми, само че за издръжката на такова голямо семейство се изискват усилия и средства и богатството постепенно се стопило.

Преди пресата да назове името на болестта, баща ми вече знаел, че става дума за испанския грип, защото бил в течение на световните новини благодарение на чуждестранните вестници, които пристигали в клуб „Унион“ със закъснение, но съдържали повече информация от местните, както и от едно радио, сглобено от самия него по указанията в наръчника, с което влизал във връзка с други радиолюбители и така, сред шума и пиукането на късовълновите съобщения, научавал за големите щети, нанесени от пандемията на други места. Следял хода на вируса от самото му начало, знаел как настъпва като съдбовен вихър през Европа и Съединените щати и заключил, че след като е нанесъл толкова трагични поражения в цивилизовани страни, можело да се очаква, че в нашата, където средствата били по-ограничени, а хората по-невежи, ще бъде още по-страшно.

Испанската инфлуенца, която за по-кратко нарекли „грип“, идвала с близо двегодишно закъснение. Според научната общност от заразата ни предпазвали географското разстояние, естествената преграда на планините откъм едната страна и на океана откъм другата, благодатният климат и отдалечеността, но народът единодушно приписал факта на намесата на отец Хуан Кирога, комуто били посветени превантивни процесии. Това е единственият светец, който си заслужава да почиташ, защото никой не може да се мери с него по домашни чудеса, въпреки че Ватиканът не го е канонизирал. През 1920 година обаче вирусът нахлул славно и величествено с неочаквана от никого мощ и разбил на пух и прах научните и теологическите теории. Болестта започвала с непреодолим мъртвешки студ, с тресавището на треската, безмилостно главоболие, остро парене в очите и гърлото, делириум с ужасяващата гледка на смъртта, която седи и чака на половин метър разстояние. Кожата ставала все по-тъмно синьо-морава, ръцете и краката почернявали, кашлицата възпрепятствала дишането, белите дробове се давели в кървава пяна, жертвата стенела от ужас и краят настъпвал от задушаване. Късметлиите си отивали за няколко часа.

Баща ми подозирал, основателно, че по време на войната в Европа инфлуенцата била причинила по-голяма смъртност сред войниците, натъпкани в окопите без възможност да избегнат заразата, отколкото куршумите и ипритът. Тази чума поразила със същата свирепост Съединените щати и Мексико, а после преминала в Южна Америка. Вестниците пишели, че в други страни труповете се трупали като дърва за горене по улиците, защото не смогвали да ги погребват, а и нямало достатъчно гробища, че била заразена една трета от човечеството, а жертвите били повече от петдесет милиона, но новините били толкова противоречиви, колкото и ужасяващите слухове, които се разпространявали. Били изминали осемнайсет месеца от подписването на примирието, сложило край на четирите страшни години на голямата война в Европа, и едва тогава взели да прозират истинските мащаби на пандемията, прикривани от военната цензура. Нито една страна не приемала броя на жертвите си; само Испания, останала неутрална в конфликта, пускала новини за болестта; затова накрая я нарекли „испанска инфлуенца“.

Преди хората в нашата страна умирали по обичайните причини, т.е. непреодолима бедност, пороци, свади, инциденти, заразена вода, тифус и старческо изхабяване. Това бил естествен процес, който оставял време за достойни погребения, но с идването на грипа, който нападал с ожесточението на тигър, се наложило да лишават умиращите от утеха и прощални ритуали.

Първите случаи били засечени в края на есента в игралните домове на пристанището, но никой, с изключение на баща ми, не им обърнал нужното внимание, тъй като жертвите били недотам добродетелни жени, престъпници и трафиканти. Говорело се, че става дума за венерическа болест, донесена от Индонезия от минаващи моряци. Но много скоро станало невъзможно да се крие всеобщата неволя и вината да се хвърля върху безпътицата и разгулния живот, защото злото не правело разлика между грешни и праведни. Вирусът надвил отец Кирога и се разхождал съвсем свободно, нападайки свирепо стари и млади, бедни и богати. Когато цялата театрална трупа и неколцина членове на Конгреса легнали болни, таблоидите обявили настъпването на апокалипсиса и тогава правителството решило да затвори границите и да постави под наблюдение пристанищата. Но вече било късно.