„За изкуството и литературата“ (превод и съставителство: Анна Ватева, ИК „Колибри“) е издание за ценители на модерната литература, което обхваща избрани откъси от романа „По следите на изгубеното време“, вписвайки се в неизчерпаемото преоткриване на едно от емблематичните произведения на XX век.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и код-ваучер за читателите на списанието тук.

---

Публикуван между 1913 и 1927 година в седем тома, три от които излезли посмъртно, романът „По следите на изгубеното време“ е преиздаван многократно, като днес за най-достоверно се счита второто му издание в престижната поредица „Библиотека на Плеядата“. Преведен е на над 30 езика, а в някои страни съществуват два цялостни превода, предприети в различни епохи. Българската публика разполага със седемте тома на произведението, като отделни негови части имат повече от една версия.

По думите на Анна Ватева, която е автор и на предговора в настоящото издание, „По следите на изгубеното време“ е преломна книга, която носи редица белези на класическия роман и същевременно поставя жалоните на модерната литература.

В нея се говори за любовта и най-вече за трагедията от невъзможното ѝ споделяне; за обществото и най-вече за комедията на светския живот; но това, което обединява различните ѝ нишки и ги повежда в една посока, е темата за творчеството и неговата същност. Размишлявайки за театъра, литературата, живописта и музиката, разказвачът постепенно оформя разбирането си за същността на творчеството, по-конкретно за есенцията на писателското изкуство. В последните страници той излага естетическото си кредо, според което задачата на писателя е да преведе съдържанието на книгата, която вече е написана в него, да претвори изгубеното време.

В този смисъл най-ценният материал на творбата е сливането на минал и настоящ момент благодарение на някое общо усещане, като например вкуса на мадлената, потопена в билков чай…

За изкуството и литературата

Марсел Пруст

Откъс от главата „За писателското изкуство“

Понякога спасителното знамение идва тъкмо в мига, когато всичко изглежда загубено – след като сме почукали на безброй врати, които не са ни отвели никъде, неволно се бутаме в единствената, през която можем да влезем и която напразно сме търсили толкова години, и тя се отваря.

Погълнат от тъжните мисли, които споделих по-горе, влязох разсеяно в двора на Германтовата къща, без да видя колата, която идва насреща ми; при вика на шофьора едва успях да отскоча встрани и тръгвайки назад, се спънах в неравните павета пред един сайвант. Но както се опитвах да запазя равновесие, стъпих върху едно паве, което беше по-ниско от това, на което стоях допреди миг, и изведнъж цялото ми обезсърчение се изпари, прогонено от онова блаженство, с което ме бяха дарили в различни периоди от живота ми гледката на дървета, които ми се бяха сторили познати по време на една разходка в Балбек, тази на мартенвилските камбанарии, вкусът на мадлена, топната в билков чай, и още много други впечатления, които съм описал и които последните произведения на Вентьой като че ли обобщаваха. Също като в мига, когато вкусвах мадлената, тревогата за бъдещето, неувереността ми се бяха разсеяли. Съмненията в писателските ми заложби и даже в съществуването на литературата въобще, които ме бяха обзели преди малко, бяха изчезнали като с магическа пръчка.

Въпреки че не бях добавил нови елементи към размишленията си, нито пък бях открил решаващ довод, неразрешимите допреди малко трудности вече не бяха от значение за мен. Но този път бях твърдо решен да не оставям причината за това чувство неизяснена, както бях сторил в деня, когато вкусих топнатата в билковия чай мадлена. Блаженството, което ме бе обзело току-що, бе съвсем същото като онова, което бях изпитал, вкусвайки мадлената, ала тогава бях отложил изясняването на дълбоките причини за появата му. Двете преживявания се различаваха от чисто материална гледна точка, по образите, които извикваха в съзнанието ми; наситен лазур омайваше погледа ми, усещанията за свежест и ослепителна светлина се въртяха около мен и в желанието си да ги уловя – както в мига, когато, вкусил мадлената, не смеейки да мръдна, се бях опитал да извадя на повърхността онова, което тя ми припомняше, – с риск да стана за смях пред многобройната тълпа шофьори, аз продължавах да залитам отново и отново върху неравните павета. Когато движението ми представляваше само физически акт, то не ми казваше нищо; но щом, забравяйки следобедния прием у Германтови, успявах да възстановя чувството, свързано с положението на краката ми, неуловимото и ослепително видение отново пробягваше край мен, сякаш ми казваше: „Хвани ме, ако имаш сила, опитай се да проумееш тайнственото щастие, което ти предлагам“. Познах я почти веднага – беше Венеция, за която усилните ми опити да я опиша и моменталните фотографии, които паметта ми си мислеше, че ѝ е направила, си оставаха неми, докато някогашното усещане, предизвикано от неравните плочи в баптистерия на „Сан Марко“, я възраждаше заедно с всички други впечатления, натрупани в онзи далечен ден, които бяха чакали дълго време на рафта си в склада на забравените дни, откъдето една случайност ги бе измъкнала внезапно и безусловно. По същия начин, вкусът на малката мадлена ми беше припомнил Комбре. Но защо, в мига на своята поява, образите на Комбре и на Венеция ме бяха дарили с такова щастие, нещо като дълбока увереност, способно само по себе си да ме изпълни с безразличие към смъртта?

Докато си задавах този въпрос, твърдо решен най-сетне да намеря отговора му, влязох в Германтовата къща, понеже винаги оставяме на заден план вътрешния си мир, за да дадем предимство на обществената си роля, а в този ден за мен това бе ролята на гостенин. Но като се качих на първия етаж, един лакей ме настани в малко помещение, непосредствено до бюфета, където да изчакам края на пиесата, която свиреха, тъй като принцесата беше забранила да се отварят вратите по време на изпълнението ѝ. И ето че в същия миг се появи второ знамение, което подсили ефекта на неравните павета и ме подтикна към по-голяма упоритост в изпълнението на задачата ми. В резултат на безплодните усилия, които правеше, за да не вдига шум, един прислужник удари една лъжица в една чиния. Облада ме същото блаженство, което бях изпитал на неравните плочи; отново почувствах силна топлина, ала по-различна отпреди, примесена с мирис на пушек, разведрена от свежия дъх на горска атмосфера; и разбрах, че това така приятно чувство идва от гледката на редица дървета, която навремето бях описал с такава досада, докато пиех бира във вагона, и пред която за миг, сякаш зашеметен, си бях помислил, че се намирам, до такава степен шумът от удара на лъжицата в чинията ми се бе сторил, преди да съм се опомнил, подобен на онзи, който се разнасяше от ударите на чука на железопътен служител, който поправяше нещо по колелата, докато влакът стоеше пред въпросната горичка. Тогава – сякаш знаците, които щяха най-сетне да ме изтръгнат от обезсърчението и да ми възвърнат вярата в литературата, се чудеха как да се умножат – един лакей, който беше на служба у Германтови от дълги години, ме позна и ми донесе в библиотеката, където чаках, за да не стоя в салона с бюфета, няколко сладки и чаша оранжада, а аз избърсах устни със салфетката, която ми беше подал; в същия миг, досущ както се бе случило на героя от „Хиляда и една нощ“, извършил, без да иска, ритуала, с който е призовавал покорния дух, готов да го отведе далеч, още едно лазурно видение премина пред погледа ми; този път обаче беше чисто и солено, изду се и се превърна в синкава женска гръд; усещането беше толкова силно, сякаш мигът, в който се бях пренесъл, бе настоящият момент; още по-зашеметен и от деня, когато се питах дали принцеса Дьо Германт ще ме приеме, или надеждите ми ще се сринат, аз имах чувството, че прислужникът е отворил прозореца към плажа, който ме подканя да сляза и да се разходя по дигата, докосвана от прилива; салфетката, която бях допрял до устните си, беше от същата корава и колосана материя като кърпата, с която се бях измъчил, докато се избърша пред прозореца, първия ден от пребиваването ми в Балбек; сега, пред библиотеката в Германтовата къща, тя разперваше скритата в гънките си перушина на синьо-зелен океан, подобен на паунова опашка. И аз се наслаждавах не само на цветовете, но и на целия миг от живота ми, който ги бе довел, мига, който безспорно въплъщаваше копнежа ми по тях, който навремето не съм успял да вкуся докрай, защото съм бил тъжен или уморен, и който сега ме изпълваше с радост и енергия, тъй като беше чист и безплътен, освободен от несъвършенствата на сетивното възприятие.

За автора

Марсел Пруст (1871-1922)  коренно променя световния литературен климат в началото на XX век и се превръща в икона на модернизма в тази област. Името му се свързва преди всичко с повествователния стил, наречен „поток на съзнанието“, и със седемтомния му роман „По следите на изгубеното време“. Първия том издава на свои разноски през 1913 г., а последните три излизат след смъртта му. На пръв поглед романът проследява живота в обществото на аристокрацията и на богатата буржоазия, предавайки спомените и събитията, чувствата и настроенията на повествователя. При по-добро вглеждане читателят открива по-скоро размисли за нравите, за паметта, за времето. Героят се опитва чрез миналото, чрез уроците на житейския опит да стигне до смисъла на живота. В края на седмия том разказвачът го намира в изкуството и литературата.