„Сцени на разсъмване“ е представление – обръщение към духа на времето, оратория на човешката безпомощност,

за страха от загубата на човека до нас, за копнежите и илюзиите, и за силата и утехата на пробуждането. За да осъзнаем реалността, която живеем и да я приемем или променим.

Това са написали авторите на този спектакъл, който аз преживях със силна съпротива, защото мозъкът ми търсеше причина, защо виждам това, което гледам и какво се случва с хората на сцената. Опитвах се да се хвана за образи, драматургия или случки, да филтрирам действието през познатите форми на театъра и пърформанса. Не успявах. Дълго време след представлението в съзнанието ми се редяха отделните сцени. Разбирах, че съм гледала нещо различно.

Създателите на този спектакъл описват работата си като EMERGENCY THEATER (Спешно отделение). Организация, която създава пространство за изследване на вътрешната сцена на човека, изследване на обществените рани и тяхното третиране през артистични акции, дискусии и представления.

Представлението е изградено от личните преживявания на екипа, с текстове и провокации в писма на Цвета Софрониева (писател, драматург и физик). Монолозите са частично документални. Публиката бива предизвикана със сцени на еротичното и смъртта, със сцени на личен срам и желания на изпълнителите. Сцената става лаборатория за психодрама, която е напълно видима за публиката.

Авторите са: Юлиана Сайска – режисьор, съавтор на концепцията и актриса; Елена Димитрова – съавтор на концепцията и актриса; Цвета Софрониева – драматург и съавтор на концепцията; Яна Мороз – актриса и вокал; Велислав Павлов – актьор; Елица Алексиева – композитор и актьор; Нино Гомес – композитор и музикант; Ралица Тонева – костюми и дизайн осветление; Иван Николов – осветление, мултимедия, видео документация; Анна Янакиева – осветление и мултимедия и Виктория Костова – субтитри.

Защо правим това представление?

Пише Цвета Софрониева в писмо от Германия:

Според мен с това представление ние се противопоставяме на страха от самотата и страха от любовта,

анализираме синусоидата на любовта и ролята на празнотата в нея. Разглеждаме любовта, както Рилке я дефинира, като среща на две самотности, които се поздравяват и подпомагат взаимно. Нашият копнеж любовта да е нещо друго и осъзнаването, че тя е това, и е просто наш избор. Самотата е всепоглъщаща и неоспорима, изначална. Но има хора, с които и моменти, в които, тя става относителна …

(виж цялото писмо ТУК)

Сцената на Елена

И има много срам в това, че адът ти е банален …

За мен , като цяло, трудността при „Сцени на разсъмване“ от самото начало беше като че ли в безкрайните възможности на тази фаза, между съня и събуждането. Много харесвам този цитат от Джорджо Агамбен, който в началото ни беше като база за пролога : „Има случаи когато, събуждайки се, знаем, че в съня си сме видели истината, и то с тъй осезаема яснота , че да бъдем напълни удовлетворени от нея.“ И коя е тази истина, колко неща трябва да се случат, през какво трябва да се премине, до какво трябва да се доберем. Постоянни въпроси и хиляди посоки, още повече, че и градяхме драматургията паралелно.

За мен до голяма степен трудността идваше от обема, който бяхме заложили в отделните части, които са разделени на ад, чистилище и рай. Изглеждаше неизбродимо като теми и много изискващо. Например, т.н.  „собствен ад“, в който се очаква човек да се срещне с най-ужасния си мрак и най-срамната си страна. И до такава степен всичко ми се струваше недостатъчно, че все имах чувството, че е малко , че трябва още, че може да е много по-непоносимо.

Веднага си мислиш, че трябва да стигнеш сърцето на мрака, че всичко трябва да кажеш, а то няма как. Всеки има своя личен ад, шумен или тих, често дълбоко скрит. В един  момент при мен  се появи един гротесков образ, някакъв персонаж, от който вече гледах отстрани на себе си и можех да си позволявам да се забавлявам с безсилието, с отчаянието, с невъзможността да бъде друго. До един момент ми беше много лесно да влизам в този персонаж, но после се превърна в механизъм, нещо като „хоп, имаме ада“. Прекалено лесно, за да е истина.

В представлението използваме и лични преживявания като драматургичен материал, но аз имах някакъв отказ да се връщам назад, някои лични неща смятах за отминал етап, изпитвах трудност да влизам в тях, но всъщност точно това влизане наново или по-скоро неизлизане, е нещото, което свързвам с ада. Едно безкрайно въртене в „псевдо-смърт“, както нарича тези неща Цвета Софрониева. И има много срам в това, че адът ти е банален, няма кой знае какво, има само нещо, което не ти позволява да живееш. Ето това ми костваше известни усилия, за да приема – един тих, лаконичен ад. Но всъщност в ежедневието си ние, хората, се унищожаваме по банален начин. И  спомням си, че на една репетиция Юлиана каза „в ада е много тихо“ и някак това отключи сцената, там стъпваме като по тънък лед.

Елена Димитрова е актриса по образование и професия. Тя е носителката на наградата Икар 2020 за главна женска роля и още пет номинации и награди за артистичната си работа, има роли в игралното кино.

Още една среща с Елена Димитрова ви очаква тук:

Елена и илюзиите

Сцената на Юлиана

Как се описва една сцена, като картина или …

Сцената, която ще опиша я обичам, и защото посланието излиза през тялото. Защото там пускам всичкия контрол и това което ме интересува е воюването за сливане, сливането на телата! Каква е думата за неистовото…? Представете си, че сте с някой, който физически има обем и очертания, но отсъства…

Сцената на дивото желание за сливане и за срамът, който дебне.

Главни герои: Две тела, с различна бързина и статус, които делят едно цяло.

Вътрешно действие: Когато гладът за сливане е по-голям от всичко. Дивото вътре в нас прекипява и нищо няма значение. Няма приличие, няма свян. Една сцена, която прилича по скоро на борба без противник. Когато вече няма думи и тялото е хвърлено в действие. Две тела, които са във физическа схватка на какво?

Съживяване… Освобождаване …

Къде е другият?

Схватка приличаща на обладаване, която ражда думите:

Къде е Другият? Къде е изгоненият от сцената?

С кого да репетираме живот?

С кого да репетираме любов?

Потресено Тялото моли за внимание, нежност, треперейки от самота…

Несподеленост…

Срамът е героят, който обира последствията от нездравото общуване и е ценен, защото е Живо чувство! Благодарим му!

Юлиана Сайска е актриса и режисьор на свободна практика, основател на EMERGENCY THEATER Foundation. Като артист, режисьор и психодрама терапевт, тя изследва физическия театър и участието на тялото в изразяването на художественото.

Още една среща с Юлиана Сайска ви очаква тук:

Юлиана Сайска: “Работя с чувства – на другите и моите. Аз съм инструментът”

Сцената на Яна

Цигулката пее за мен, тя е нежността на моята грубост …

Преживявам всеки път сцената с бича.

След толкова много болка и напрежение, които другите са показали, ми се струва, че трябва да отида там и да преобърна целия свят, да отнема всяко чувство, всяко страдание, всяка отговорност за това, което гледаме и преживяваме и да превърна кошмара в нова страница, пълна с възможности.

Елица свири на цигулка, а аз съблазнявам камшика. Ние с нея сме пълни противоположности на човешките пороци и стоим толкова добре в тази сцена на отнемане и даване. Цигулката пее за мен, тя е нежността на моята грубост, тя е абсолютна любов и свобода, а болката има измерение само на удоволствие. Искам да дойдете с мен на това пътешествие към болезненото и изтънчено удоволствие, където аз и Елица ще отворим вратите…

Яна Мороз е член на EMERGENCY THEATER FOUNDATION, антрополог и артист. Освен с театър, се  занимава  с изследване на идентичността в устните разкази.

Сцената на Велислав

Времето и пространството на сцената са в ръцете ми – публиката също

Един мъж започва методично да подрежда пространството на сцената и да го подготвя за следващо действие. Подготовка за какво? За проповед? За изобличение? За откровение?

Моментът, в който отивам на няколко пъти и коленича пред микрофона в поза за молитва. Молитва, в която се чуват строфи от песента, която звучи в момента на сцената. „… heaven, I’m in heaven and my heart beats so…“ .

За мен този момент е изключителен, защото е нужно да се  настрои целият апарат на представлението, за да се навлезе вярно в последната част наречена Възможният Рай. За мен това е моментът, в който хоризонталното в историята предоставя невероятни възможности за вертикално преживяване. Времето и пространството на сцената са в ръцете ми – публиката също! Търсенето и намирането на възможният синхрон между всички в залата, за да преминем и достигнем Възможният Рай.

Велислав Павлов е обичан и награждаван актьор от театъра и киното. Носител е на награда Златна роза за най-добра мъжка роля за филма „Вездесъщият“, 2017 г.

Още една среща с Велислав Павлов ви очаква тук:

Вездесъщият – сурова кино приказка, разказана красиво

Представлението „Сцени на разсъмване“ ще се играе на 30 и 31 януари (неделя и понеделник), от 19:30 ч., в Националeн студентски дом.