„Финкийците и гърците са най-старите моряци превърнали мореплаването в наука. Ние, българите сме значително по-скромни в това отношение.

Моето родно градче до средата на миналия век било до голяма степен рибарско. Като дете, когато влизах в домовете на рибарите, съм запомнил, че, в отсъствие на стопанина (това означаваше, че е „за риба“), пред иконата на Свети Никола гореше кандило.“

Адриан Дионисиев

Адриан Дионисиев е роден през 1945 г. в дунавското градче Тутракан. За родното си място той казва: „Малко българи знаят, че то е преживяло по пълна програма всички превратности на миналия век: чужда окупация, военни действия, включително и по улиците му, и четири етнически прочиствания. Има гръцки корен. Средно образование получава в родния си град. Във Варна завършва Висшето военно-морско училище „Никола Вапцаров“ като корабен механик. Първите си стихове публикува във вестника на ВМФ „Димитровска вахта“, а първите пътеписи заедно с поезия – във вестник „Маяк“. Докато пътува, работейки във Варненското морско параходство, има ненапълно оценения тогава шанс да плава в продължение на два месеца на един кораб с най-добрия български писател-маринист Никола Радев, както го окачествява Дионисиев. Това време е от решаващо значение за оформянето му като пишеща личност. По-късно, когато се прехвърля на Дунава, (понастоящем живее в Русе), продължава да помества стихове и пътеписи в русенския регионален печат. Има издадени три книги: „Старото кино“ – поезия, „Краставици по шлепчийски“ – проза, и поетичната книга „Идвам от детството“.

В момента се занимава активно с преводаческа дейност, екскурзоводство, литературни преводи. Превел е поезия и проза на румънската поетеса и прозаичка Аура Кристи (в антологията „Балканска роза“ на изд. „Хермес“, 2016, есето „Невъзможна светлина“), няколко пиеси на известния румънски драматург Мирча М. Йонеску, поставян у нас и в чужбина, („Юношата от фургона с чувства за еднократна употреба“, „Старецът, блондинката и Вивалди“, „Лудо желание за живот по време на пандемия“). Превежда от и на румънски поезия на български и румънски автори в рамките на културното сътрудничество между Русе и Гюргево. Има също преводи на руски автори (Евтушенко, Висоцки, Йосиф Бродски и др.)

Помолихме Адриан Дионисиев да проследи в кратко „биографично есе“ родовите си, включително гръцки корени, и тяхното възприемане: „ Не бих казал, че в „гръцката жилка“ в произхода ми има нещо силно романтично. По-скоро това е нещо симптоматично за етногенезиса в родния ми край. Освен гръцкото в мене има румънско (майка ми), българско – баба ми по баща. Гръцките ми прадеди са великотърновски фанариоти, чистокръвни гърци. Единствената им дъщеря Мариола (Маргьола) се омъжила за русенски грък (до Балканските войни в Русе е имало и не малка гръцка диаспора). Овдовяла е рано, но родителите ѝ са се погрижили да получи добро образование (акушерство в Букурещ). Благодарение на това, след смъртта на единствената ѝ дъщеря Елена, и запиляването на зета й Васил (Василис) някъде към Ниш, успяла да изправи на крака тримата си внука. Сега, като си припомням характера на дядо ми Янко, отчасти проумявам какво означава „спартанско възпитание“. По някое време прадядо Васил се сетил, че има в Русчук трима сина и извикал при себе си най-големия – Георги. Получило се така, че по време на Междусъюзническата и Първата Световна войни дядо ми Янко и брат му Георги са воювали един срещу друг. Изглежда здравата са се молили Богу да не се улучат взаимно, понеже в момента в Сърбия, в Прокупле съществува разклонение на рода – Джорджевич. Впрочем, прозвището им е Гърците. За съжаление, дядо не предаде гръцкия си език на децата и на внуците си. Само веднъж, когато му четях от учебника си по анатомия, ме апострофира: „Тази дума е гръцка“.

Симпатиите ми към гръцката култура са по-скоро рудиментарно-атавистични, отколкото осъзнати. В библиотеката ми има голяма част от произведенията на Казандзакис, страшно обичам стиховете на Кавафис (но не тези със историко-византийския заряд). За съжаление, винаги малко ме е смущавало елинското високомерие. (Правя разлика между самочувствие и високомерие)“.

Като доказателство, че винаги, когато чуе ромона на бузуки, нещо в кръвта му се пробужда, Адриан Дионисиев изпраща това свое стихотворение:           

АДРИАН ДИОНИСИЕВ

БУЗУКИ

Младост. Вахта „0 -4“.
Още нощ е, но в зори
Крит чернее под небето
с две-три късни светлини,
а в слушалката се чува
как бузуки ромоли
и приглася на два гласа:
„С’ агапо поли“.*

Анхиало. „Боже мили…“
Яворовите скали.
„Кали-кали-Калиопа!“
Ситно камъче търкалят
уморените вълни
с глас копнежен на бузуки:
„С’ агапо поли“.

„…още няма я зората…“,
зад морето още спи
уличката с глас на гларус
и с прозореца отворен,
със съня си неспокоен,
на бузуки в шепот зноен:
„С’ агапо поли“.

По шест струни се показва
слънцето из тъмна пазва.
По чакълест критски пясък
талаз шумоли,
а на плажа гъркът Зорба
в мъжки танц се впуска ходом
и в прегръдка със живота
шепне му със смях в ухото:
„С’ агапо поли“.
……………………………………………………….
* С’ агапо поли (гръцки: σ’ αγαπώ πολύ) – Обичам те много

Прочитайки на сайта публикацията със стихотворението „По море“ на американската авторка Гейл Холст-Уорхафт/„At Sea“ by Gail Holst-Warhaft, превела цялото поетично творчество на Никос Кавадиас в двуезично издание (The Collected Poems of Nikos Kavadias, 2007), Дионисиев е силно впечатлен от цитираните в нея строфи от стихотворението на Кавадиас „Марабу“. Както споделя, рови дълго и упорито из Мрежата и успява да открие преводи на десетина стихотворения на този най-известен гръцки поет-маринист, на сърбохърватски и руски. Намира поезията му за превъзходен израз на духовното търсене – „да прекосиш смътната линия на хоризонта“, (по стиха на Кавадиас), и на моряшкия живот.

Стихотворение на Дионисиев „Радиомълчание“ е породено от негови размисли по стихове на Кавадиас. Нарочно го написва в духа и натюрела на гръцкия поет, защото българските моряци изобщо не го познават, поместено е в българския моряшки вестник. За да допринесем този литературен диалог между хората на морето, и не само, да стигне до още по-широк кръг читатели, предлагаме тук „Радиомълчание“, „в събеседване“ и с препратка към публикацията „По море“ от която взима вдъхновение българският ценител на Кавадиас и професионален моряк Адриан Дионисиев.     

 Здравка Михайлова

“По море” – стихотворение От Гейл Холст-Уорхафт | “At Sea” by Gail Holst-Warhaft

РАДИОМЪЛЧАНИЕ

Откъде идвате? От Вавилон.
Къде отивате? В око на циклон.
Кого обичате? Една циганка.
Как ѝ е името? Фата Моргана.

                                       Никос Каввадиас*

Когато в щил** задъхва се морето,
платната щом в безветрие отмарят,
последният моряк затваря бара
и небесата тайно се отварят,
но праща в мрака  точки и тирета
към живите антената на фара,
в кабината на стария Маркони
със тебе ще изпием по цигара,
и с твоя кораб ще поемем в оня
рейс, който със съдбата ще ни скара.
Ще ни се смее зад гърба кръчмарят
за смешната ни обич към вълните,
а ние с теб ще търсим живи хора,
на древни градове в развалините,
ще чуем Чо-Чо-Сан след всеки кораб
как още праща своите молитви.
В пазарите на Порт Роял ще чуем
пиратите как злато са делили
и празните черупки ще открием,
които едри бисери са крили.
Във дрехите прозрачни на медуза,
в кервансарай щом зърнем одалиска,
ще си припомним пак дъха на узо,
носталгия ще давим ний във уиски.
Във барчето на доня Барбарита
на чашка ром ямайски ще поспорим,
кое надвива, пак ще те попитам,
във спора стар между криле и корен.

                              Адриан Василев
……………………………………………………………………………….
Никос Каввадиас*(1910 – 1975) – гръцки поет и писател-маринист. Целия си живот на море е прекарал като корабен радист. Много от стиховете му, пресътворени в музикални балади, са част от пристанищния фолклор на Гърция и от канона на съвременната гръцка поезия. Цитатът-мото е от стихотворението му „Фата Моргана“.

щил** – пълно безветрие