Разгръщаме новия сборник с разкази на Радослав Парушев, който носи заглавие „От тази страна на смъртта“ (художник: Анна Симеонова, ИК „Колибри“) и вече може да бъде открит в книжарниците.

---

Книги на автора може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Парушев не се отказва, появява се отново. Този път като автор на може би най-добрия белетристичен сборник от публикуваните досега. Деветнайсетте истории, разказани в книгата, са жанрово нееднородни – представляват пъстра, леко маниакална група, която обединява историчното с дистопичното, сериозното и рационалното с чистата и донякъде вулгарна комедия.

В една нестандартна, философско-иронична и провокативна перспектива се преживяват ключови травматични събития от историята и настоящето на европейската цивилизация, на фокус са бюрокрацията и кичът, а така също падането на Константинопол, атентатите, Ковид кризата… И всичко това с едничката цел да направи читателя щастлив или поне по-малко нещастен.

От тази страна на смъртта

Радослав Парушев

Един столичанин, който още от дете всяко лято прекарвал много време на морския бряг, се бил доста сближил с едно семейство, мъж и жена  – крайморски селяни. Срещали се през доста поредни лета, ядели и пиели, хаху-хихи, а покрай приятелските отношения столичанинът им споделил, че би желал да направи крупна инвестиция, да купи десетина декара със стрaхотна гледка към морето. Търсел столичанинът да купи десетина декара крайбрежна природа, подходящи за бетониране и изграждане на ризорт от затворен тип за руснаци. Семейството селяни, като всички нормални селяни край морето, държали ръка върху актуалния пулс на пазара на риъл истейт, споделяли с останалите селяни какво има за продан и ето че рано сутринта на един ангелски ноемврийски вторник се обадили на столичанина веднага да идва и да купува от техен близък съселянин, много свестен човек, мечтаните десет декара дъбова горичка на самия черноморски бряг – свършват дъбчетата и почва плажът, покрит със ситен златен пясък; бивша военна зона, наоколо няма нищо, вътре няма нищо, едно време военните държали едни фургони, само, а сега няма нищо, само чиста природа, готова за бетониране, всичко ще бъде законно, говорили и с адвоката, още снощи. Столичанинът пристигнал с 200, мигом оценил за какво райско местенце става въпрос, ударил си, метафорично, гъза в тавана от радост, подписал нотариалните документи още същия следобед и превел на продавача съселянин една, как да се изразя, чудовищно висока сума. По това време декарът земеделска земя край морето бил достигнал цената на декар в Първи бецирк на Виена, застроен с катедрали.

Сетне столичанинът си заминал за столицата много доволен. Впрочем възнамерявал в пристъп на радост от тази шеметна сделка още същата нощ да си спи в току-що придобитата дъбова горичка, да полегне върху бръшляна под звездите просто, но се отказал, понеже към края на ноември през нощта откъм морето вече духа безмилостно. Преди да отпътува, той попитал приятелите си, семейството селяни, дали искат да им остави някое евро като благодарност за ценния контакт, но те казали, не, не няма нужда, ти луд ли си, ние от чисто добро чувство го направихме. Ама знаели ли селянинът и селянката, че всъщност тия десет декара не са годни за никаква инвестиция, освен да си се разхождаш из тях – знаели, да. Знаели много добре, че има изрична, вечна и неотменима забрана от страна на съюзническия флот на НАТО да се строи каквото и да било върху територията на макар и бивши военни обекти, разположени на бреговата ивица, от съображения за някаква там секретна сигурност и най-вече, за да не идват руснаци. Ала премълчали нашите селяни този факт за пред приятеля си столичанин. Кьорав карти не играе. А веднага щом му видели гърба, още същата нощ излезли в тъмното (откъм планината злонамерено бухал бухал и пищял чуяк, който, чуякът, по това време на ноември би трябвало да е вече отлетял към Сирия и Ирак, където по принцип зимува) и отишли при съселянина си продавач да си поискат обещаната четиресет и шест хиляди евро комисиона.

Съселянинът казал, добре, уговорката си е уговорка, и им връчил един плик от „Била“ с четиресет и шест хиляди евро в него в купюри от по пет и по десет евро. Е, а няма ли как да ни ги преведеш примерно по банка, попитали мъжът и жената селяни. Е, сега пък – по банка, сопнал се съселянинът, че защо ви е да ги декларирате, данъци да им плащате, така, в торбичката от „Била“, не е ли най-добре, трябва да се радвате, вместо да ми мрънкате. Е да де, ама ние сме готови да си платим каквито и да е данъци, съгласни сме да е на светло сделката, как така – толкова пари в брой, на теб, нали, човекът по банка ти плати, е, да де, ама това е положението, свъсил вежди съселянинът, искате ли ги тия пари, или не ги искате, ебаси. И нашите хора, понеже все пак, подобно на всички нормални хора, си искали парите, взели торбата и изпълнени с неприятни предчувствия, се прибрали вкъщи.

После цяла нощ не могли да заспят, терзани от съмнението, че парите с огромна вероятност са фалшиви. А как да отидеш в полицията, да им занесеш едни четиресет и шест хиляди евро и да ги помолиш да ти ги проверят дали не са фалшиви, в смисъл има как, но най-вероятно повече няма да ги видиш, а в допълнение ще дойдат разни хора да ти искат и още. Бре, какво да сторят! Обадили се на един съселянин, поотракан и комбинативен, преселил се преди време в Бургас, човек с разнородни контакти, на когото имали относително доверие, и поискали помощ и съвет. Бургазлията казал, дайте ми време да звънна два-три телефона. На другия ден се обадил и предложил сделка  – дават му торбата с четиресет и шестте хиляди евро и независимо дали са фалшиви, или истински, той в замяна им дава друга торба с двайсет и три хиляди евро в нея, които вече, той гарантира, със сигурност ще са истински. Рискът си остава за него, а за тях остава спокойствието, че парите, да, намалели са наполовина, но пък вече всичко е точно. Е, да де, възмутили се нашите хора, ама ако и тия, двайсет и трите хиляди, се окажат фалшиви, тогава какво? Е точно това е, че те със сигурност няма да са фалшиви, вие слушате ли ме внимателно, като ви говоря, взел да се изнервя бургазлията, но мъжът и жената му затворили телефона, защото разбрали, че офертата му не е опция.

И заживели мъжът и жената в крайморската си къщурка заедно със своя плик от „Била“, и започнали чатпат да вадят по петнайсет, по двайсет евро и да ходят в близката „Била“ да си пазаруват това-онова, насъщните неща за домакинството, хляб, нали, пастет, дезинфектанти. Да ги харчим, мислели си, да свършват, да се махат тия пусти евра. Но първо, така, по петнайсет-двайсет веднъж на няколко дни, изобщо не им се виждал краят на тия толкова много евра, и второ, нашите хора си давали сметка, че по този начин системно се излагат на риска да бъдат уличени в използване на фалшиви евра (ако наистина еврата били фалшиви, а дали били фалшиви, или истински, нямало как да проверят, както обяснихме по-горе). И заживели живота си така, от тази страна на смъртта, в напрежение. И не им било готино, не били щастливи от тази страна на смъртта.

Минали няколко седмици и една сутрин, в разгара на коледните приготовления, светът осъмнал с новината, че Върховното съюзно командване на НАТО за Южна Европа, базирано в Неапол, Италия, издало заповед в срок от четиресет и осем часа да бъдат завинаги преустановени каквито и да било строежи на каквото и да било по всички брегове на Средиземно, Адриатическо, Мраморно и Черно море, както и на отстояние петдесет километра навътре в сушата, с цел да се предотврати потенциална руска агресия и да се постигне енергийна диверсификация, без която животът просто няма смисъл. Това довело в рамките на няколко часа до тотален срив на пазара на недвижими имоти в територията на стотици хиляди квадратни километри от Гибралтар до покрайнините на Абхазия. Преди края на годината риъл истейтът като такъв се обезценил няколкостотин пъти. Нашето семейство селяни можело вече със своите четиресет и шест хиляди евро да си купи риъл истейт, който можел да се купи с четиресет и шест милиона само преди месец. И така и направили, поне като ще се харчат тия шибани пари, нещо да остане. Втурнали се да си купуват риъл истейт в брой и на безценица. Бъркали в торбата от „Била“, вадели пачките и купували плажове, скалисти носове, изоставени воденици, храсталаци и градини с пъпеши и патладжани, изоставени вятърни мелници, повредени електрически централи, дюни с пясъчни минзухари и с гнездата на пясъчни славеи в тях, още топли от телата на отлетелите си обитатели, купували парцели и ниви, стърнища и устия на реки, части от планината, изпъкнали в морето, и части от планината по-навътре, в петдесеткилометровата ивица на обезценяването. Разсъждавали ето по този начин: може нищо да не струва тоя риъл истейт сега, да, но един ден, нищо не се знае, дори НАТО не е вечно, нищо не е вечно, може НАТО да го закрият и пак да може да се строи покрай морето. И докато разсъждавали така, неусетно, покупка след покупка, се превърнали в най-крупните земевладелци по целия Южен бряг на Черно море.

Обаче тогава, не щеш ли, изведнъж се оказало, че целият Южен бряг на Черно море всъщност представлява просто едно парче кал, засъхнало върху палеца на крака на отдавна заспало и вече наспало се супергигантско чудовище. Чудовището се изправило, протегнало се и мръднало палеца на крака си, оттръсквайки парчето кал. И нашите селяни заедно с всичкия си риъл истейт пропаднали в бездната, пропаднали в нищото, от другата страна на смъртта.

За автора

Откъс от “Изнасилени от чудеса” на Радослав Парушев

Радослав Парушев е роден и живее в София. Женен, с една дъщеря. Автор е на сборниците с разкази „Никоганебъдинещастен”, „Животът не е за всеки”, „Смъртта не е за всеки“, „Само за напушени”, на романите „Преследване”, „Project Dostoevski”, „Отвътре”, „Изнасилени от чудеса“ и други.