„Донорът“ на Клеър Макинтош (ИК „Сиела“) е кратък, но много вълнуващ трилър – запазената марка на една от любимите ми британки с литературен талант. За съжаление, темата е от онези, които те хващат за гърлото – донорство при малки деца. А за да бъдеш донор на сърце – означава да не продължиш живота си. Почти всяка една донорска ситуация разказва поне две тъжни истории – нелепата съдба на един човек, който се превръща в донор и тежкото бреме на друг, който трябва да живее в надежда с дни, месеци, дори години, за да получи втори шанс за живот. Не на последно място – донорството е благороден акт, от онези – най-висшите, особено когато помощта отива към напълно непознати.

Сюжетът и впечатленията

Книгата се чете на един дъх. С притаено дишане и трескаво разлистване на страниците. А краят наистина ще ви остави безмълвни – гарантирам! Сюжетът се върти около 14-годишната Мег, която дължи живота си на непознат човек, загубил своя. Един ден майката на Мег – Лизи – получава писмо от майката на Донора – Карън – и първоначално не знае как да реагира. В крайна сметка, надделява съчувствието към тази майка и нейното настояване да бъде част от живота на тийнейджърката.

Историята повдига няколко въпроса. На първо място – за майчината болка и същевременно – за силата да защитиш детето си. Няма как да не съжалим Карън – тя умилително е прехвърлила не само любовта, но и отличителните черти на своя изгубен син към непознатото момиче. Засипва го с внимание и подаръци, насърчава го да приеме хобитата и интересите на нейното дете. В един момент дори Лизи започва да преосмисля възможността едно донорско сърце да промени не само характера, но и чувствата на дъщеря й.

Родителската ревност, която предизвиква тази ситуация, кара Лизи да преразгледа отношенията в собственото си семейство и й дава сила да се справи с назряващите съвсем нови проблеми. В един момент симпатията към почернената майка се превръща в тежест, защото в крайна сметка болката не се лекува с чужди заместители, още по-малко с разбиването на чужди семейства. Повдига се въпросът – иска ли Карън да отнеме дъщерята на Лизи?

„Донорът“ разкрива силни черти на човешката психика. Издръжливост. Тъга. Болка. Неспособност за справяне с действителността. Безпомощност. Симпатия. Гняв. Отмъстителност. Една буря от емоции, която взема жертви. Много ми допада стилът на Макинтош да описва всичко това с английска стегнатост – без излишни драми. Всичко е казано директно – както е, без място за различни интерпретации. В крайна сметка, този стил е повлиян и от полицейската професия на авторката. Благодарение на професията, детайлите в трилъра да са изпипани и точни, както Макинтош ги е виждала в работното ежедневие.

И не на последно място – книгата е доказателство, че има причини донорите да остават анонимни и техните роднини рядко да влизат в контакт. Колкото и човешка да изглежда опцията да подадеш ръка на семейството, загубило свой близък, в дългосрочен план тази подадена ръка може да нарани повече и двете страни. Първосигналната утеха може да се окаже пречка за справяне с тъгата, може да засили травмата и да издълбае нови рани в едно вече ранено сърце. Понякога просто добротата е излишна. Особено в случаите, когато страдащите не искат да си помогнат сами.

Горещо препоръчвам „Донорът“, както и други заглавия от Клеър Макинтош („Оставих те да си отидеш“, „Виждам те“). Бъдете готови да се сблъскате с неочакваната страна на човешката природа.

Избрани цитати от Донорът

Болката, която причиняваме на другите, не отнема нашата. Това е път, който се налага да извървим сами.

–          Карън вдига ръце в жест, чийто смисъл е Нали ви казах, а аз поглеждам Стив. Той гледа Мег с изненада сякаш я вижда за първи път. Познавам това изражение. То е огледално на моето. Мег е наша дъщеря. Познаваме я от четиринайсет години – познаваме я по-добре от всеки. Сега обаче сякаш се превръща в някой друг.

–          Не е възможно – казвам на глас. Не съм учен, но копнежът за чипс със сол и оцет не може да се крие в ДНК-то на един орган.

–          Не. Шепне един глас в главата ми и ме изненадва. Откъде се появи той? (…) Кажи не. Гласът е настоятелен като онова чувство в гърдите ти, когато вървиш нощем по тъмна алея или престъпиш прекалено бързо до ръба на скала по време на лятна разходка. Ала подобно чувство е удачно. Разумно. То претегля рисковете. И защо ме спохожда сега?

За Клеър Макинтош

Клеър Макинтош – новият британски майстор на заплетени трилъри

Клеър Макинтош е родена през 1976 г. в Бристъл, Великобритания. В университета изучава френски език и мениджмънт. Прекарва една година в Париж, където работи като секретарка. Доброто познаване на криминалистиката обаче дължи на 12-ге години, прекарани като полицай на Острова. През 2011 г. решава да напусне и да се отдаде на писането.

Пробива още с първия си трилър – „Оставих те да си отидеш”, спечелил най-популярната награда за криминална литература на Острова – Theakstons Old Peculier Crime Novel, побеждавайки също номинираната Джоан Роулинг.

Романът е продаден в над 1 милион екземпляра, а втората й книга „Виждам те” е преведена на над 30 езика.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.