Паричката на късмета, хвърлена във Фонтана ди Треви в Рим, носи ли щастие? Как емигриралата във Франция Летиция може да си върне наследството от чичовците, репресирани от комунистическия режим? Какво ново ще научи за объркания си любовен живот от младите си години и ще намери ли издател в Румъния за автобиографичния си роман?

Отговорите търсим в романа „Фонтана ди Треви” (превод: Румяна Л. Станчева, ИК „Колибри“), подписан от голямата румънска писателка Габриела Адамещяну.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Гласът на главната героиня ни въвлича в болезнени за всеки дилеми: между приятелството и недоверието, любовта и секса, „гласа на земята“ и скептицизма на емигранта, заложбите и кариерата. По време на един неин ден в днешния Букурещ минаваме по улиците на града със спомените й от последните три десетилетия, влизаме в домовете на няколко фамилии, присъстваме на реалното земетресение, на „така наречената революция“ и на световните атентати, научаваме как животът се трансформира в роман.

Фонтана ди Треви

Габриела Адамещяну

Из ГЛАВА 1
Петру Аркан

Протегнах дясната си ръка към нощното шкафче, за да спра будилника, преди да чуя недоволното мърморене на Петру изпод възглавницата му, която той непрекъснато дърпа през нощта върху главата си. Шумовете вече няма как да го обезпокоят, защото той чува все по-зле, а и в Ньови е тишина, каквато не съм си представяла, докато не се преместихме там. Нищо не му казвам обаче – придобил е навика си в миришещите на бедност и на рядко къпани тела интернати, през които е преминало детството му, а в този наш втори живот се мъча да не забравям, че дори в опърничав мъж като него се крие дете без детство.

Ръката ми не напипва нищо, няма будилник, няма нощно шкафче и вместо натежалото от съня и възрастта тяло на Петру се удря в стената, oh là là!

Паметта ми се възвърна заедно с непознатата миризма в стаята: намирам се в Букурещ, в апартамента на приятелите ми, Султана и Аурелиан Морар, на „Алея Липите“. Снощи, когато говорих с Петру, той вече беше изпил хапчетата си и го чувах как се прозява, тук е един час по-късно, но всъщност колко е часът сега? Нямам нищо, по което да се ориентирам. Чува се постоянното плющене на дъжда в прозореца, а сивата утринна светлина едва прониква през лилавата завеса и теменужените дантелени пердета – любимите цветове на Клаудия, законната обитателка на стаята.

Клаудия е единственото дете на семейство Морар. Когато се приготвях да дойда в Румъния заради наследството от чичовците си, преди да си купя билета онлайн, попитах Султана дали е свободна стаята на дъщеря ѝ.

„Разбира се, че е свободна, какво питаш?“

Всеки път ми се струва, че насилва гласа си, за да звучи естествено. Колко ли години станаха, откакто Клаудия не си е идвала вкъщи? Седем ли? Повече?

* * *

Очите ми лепнат от съня и сякаш нещо се движи в огледалото от мурански кристал, в черна, инкрустирана със седеф рамка. Може би острото лисичо лице и костеливото тяло на анорексичната тийнейджърка, както изглеждаше Клаудия, преди да започне със славната поредица от спечелени стипендии. Или пък моето восъчно лице със сини кръгове под очите, което сама не разпознах, когато семейство Морар ме докараха тук от болницата с трабанта си. При всяко друсване стисках зъби, за да не издам стон, но най-трудно изкачих стълбите, асансьорът беше спрян – обичайните икономии на тока. Придърпвах се, вкопчена в парапета и бутана от тях откъм гърба, се озовах пред венецианското огледало, което тогава властваше в хола.

Не всевиждащата Султана, а Аурелиан, завеяният, разбра защо останах като закована пред отражението си.

„Хайде, Лети, има да се чудиш колко бързо ще се съвземеш“, потупа ме той по рамото. И наистина, само в огледалото, което устоя при всички премествания на семейство Морар, от кокетната къща на булевард „Шербан-вода“ до „Алея Липите“, можех отново да зърна ужасените си очи от онова време.

Изминаха три десетилетия, откакто емигрирах, но често ми казват, че годините не ми личат. Имам излъчването на човек, който идва отвън, друг look според Даниел, племенника на семейство Морар, мой „учител“ по румглиш. Златистите кичури в косата и кремовете antiaging освежават тена ми, сините и зелени шалове подчертават цвета на очите ми, колагенът поддържа тонуса на кожата ми, а синтетичните хормони – вагиналното овлажняване. В клиниката, където работя, реших въпроса с отпуснатата кожа на врата си. Куфарите ми са пълни с маркови дрехи и обувки, купени още в първия ден с намаленията. Гримирам се дискретно, бижутата ми също са дискретни. Дори без редовни инжекции с хиалуронова киселина и ботокс изглеждам по-различно от бившите си колежки тук, защото имам достатъчно пари и достатъчно воля, та да се грижа за себе си. Махнах маслото и захарта, не пуша, плувам, играя тенис и когато нямам фитнес, йога, пилатес или чи гун, се опитвам да заведа на разходка депресивния Петру. Аз съм това, което ям, такава съм, каквато изглеждам  – победител. И всеки ден си повтарям като мантра, че съм различен човек от онази, която танцуваше гола с колегата си от института Сорин Олару, в гарсониерата на другарчето му Флоринел.

Повдигам сякаш оловната си глава от възглавницата, остри стрели пронизват тила, слепоочията ми. Спомних си полутъмните коридори на Зданието, из което се лутах, докато търсех Сорин. Тогавашната ми обсесия: да се приближа до него сякаш случайно и както той ме беше дресирал, за да ми каже къде ще се срещнем. Страхът, че някой ще ни види, докато си разменяме скрити в книги бележки, а краката ми са омекнали и кръвта оглушително тупти в слепоочията ми. Същият спомен, който ме спохожда, когато се върна тук. Все по-развалената грамофонна плоча, която предсказва появата на мигрена.

Трябва отново да заспя, за да не изгубя решителния си поглед, придобит оттатък. Самоувереността ми се основава на убеждението, внушено ми от моята психотерапевтка Орелѝ, че съм личност, различна от онази, която тайно се е срещала със Сорин. Но безсънните нощи ме карат да се чувствам с главата надолу, а днес умът ми трябва да бъде на мястото си, за да разбера защо Джуниър се отказа от предишния ни адвокат, Маковей, и ми въвира в лицето някакъв друг.

Джуниър е прякорът, който Петру даде на природения ми брат, Каюс Браня-младши, за да не го бърка с чичо ми Каюс, онзи „с тлъстото наследство“, както го описваше Маковей.

* * *

Лежа по гръб със затворени очи, с дланите нагоре и отпускам поред всеки мускул, като се опитвам да си представя възлесто дърво със свежи зелени листа, очертано върху синьо небе. Все още обаче се намирам в тъмнозеленикавия коридор на Зданието и виждам на фокус Сорин. Бавните му движения, сбръчканата му кожа, старческите лунички по скулите и по уголеменото му заради оредяващата коса чело. Той е на 60 години, може и на повече, но не е изгубил нежното си излъчване, това е моят Сорин, усещам как ме засенчва с височината си също както някога, когато танцувахме в гарсониерата на другарчето Флоринел, чувствам се крехка, опитомена от едрото му тяло. И се държа освободено, за да убедя околните, че съм забравила миналото. Така се държа, така говоря, така се смея. Но колко неуверено се усеща онзи, който постоянно лъже. Или лъже себе си?

Не! Забравила съм миналото, щом обещавам да отида на партито на Дорина: заклано е прасето и ще има „свински помен“ с леберкез, кървавица и пържено в маста си месо, саздърма и пресни карначета с бутилки цуйка и дамаджани с домашно вино. Всичко домъкнато от село, от оправните ѝ родители. Вечното институтско парти, взаимно си познават всяка скрита слабост и както обикновено разкъсват на парченца отсъстващия. Сорин слуша усмихнато, докато не реши да покаже fairplay:

– Стига, не е хубаво това, което правите! Спрете с клюките!

Не се интересувам от партито, просто искам да се срещна с него както някога. Отдалечаваме се от останалите и разговаряме шепнешком. Какво ще се случи, ако си поприказваме след толкова време? Той ме беше поканил, сякаш е отгатнал мислите ми. Изважда бележника си от едно време и си отбелязва старателно: „Алея Липите“, № 77, блок 1, вход А, ап. 22. Знам и насън адреса на семейство Морар, а доказателството е, че му го казвам дори сега, когато спя.

Спя ли, или съм будна? И дали беше признак на слабост, като се съгласих да се срещнем като едно време? Не, точно обратното: щом мога да постъпя така, означава, че съм се отървала от миналото. Или че никога няма да се отърва.

В провиснала рокля, с късо подстригана, прилепнала към главата ѝ коса Дорина ни следи с поглед, но се смее и играе печелившата си роля, ролята на шут. Шутът от английския ренесансов театър, който изговаря неприятните истини. Грубите шеги, които Дорина прави със самата себе си – че е грозна, че няма успех с мъжете, че страда от самота и желае да се омъжи – сърцето ми се сгърчва от съжаление.

* * *

В съня си знам, че тя успя да ми отнеме Сорин. Той ми се обажда от кабинета си, хиляда неща са на главата му, на всичкото отгоре – рожденият ден на Дорина, „но първо ще дойда при теб, нали ти обещах, Лети!“. И наистина идва, ето го! Събличаме се и бързо се пъхаме в кревата, виждам всичко това отгоре, сякаш съм поставен на тавана фотоапарат. Изпод юргана се подават младите ни глави, само че сме трима! До Сорин бляскат хищните зъби на Дорина.

„Казах ти, че ще ти донеса подарък! И удържах на думата си, ето го!“, смее се той. Скачам от леглото и нервно навличам дрехите на себе си.

„Как можа да ми направиш това?“, крещя аз.

„Нямаше как иначе да се справя, нали ти казах, че тя има рожден ден!“

Смехът му се сгърчи, Сорин си е същият, откакто го знам.

„Ще изляза от тази стая! Отново ще изляза от живота ти! От този глупав сън! Този път завинаги!“, викам към него.

„Да знаеш все пак, че не съм против тебе“, казвам на Дорина, която ми се усмихва приятелски, застанала до Сорин.

Защо ли изведнъж ѝ казах това? Можеш ли да знаеш каква е Дорина всъщност? Когато дойде, беше член на Партията още от университета, забелязваше се опитът ѝ в организационната работа и тя бързо се издигна като част от кликата на директорката. Вреше се навсякъде и така научавахме и ние какво се случваше отвъд затворените врати. Пишеше поздравителните телеграми до Чаушеску, а из кабинетите разнасяше политически вицове. Разказваше със съчувствие как всеки бил получил плика си във връзка с преструктурирането на Института, но тя беше участвала в групата, взела решенията – кой си заминава и кой не. Дорина Габор е оправно момиче, имаме си и ние наш човек там, между злите шефове, разправят всички. Дорина, преданата ми приятелка. Преданата приятелка на Сорин.

„Нагаждачка съм“, засмя се тя предизвикателно и както обикновено не разбрах дали се шегува, или говори сериозно.

За авторката

Родена през 1942 година, Габриела Адамещяну е сред най-четените съвременни румънски писатели. Участва в букурещката Група за социален диалог на независими интелектуалци и повече от десетилетие (1991–2005) е главен редактор на авторитетното издание за политика, икономика и култура „22“. Превеждана е на много езици и е носителка на престижни литературни награди. В български превод са издадени романите й „Все същият път, ден след ден“, „Пресрещане“, „Изгубената сутрин“, „Временното“.

Най-новият й роман – „Фонтана ди Треви“, е отличен с литературната награда „София Надежде“ за 2019 г.