Четири години след като световният тийн феномен „Аристотел и Данте откриват тайните на Вселената“ излезе на български език и се настани дълбоко в сърцата на своите читатели, Бенджамин Алире Саенц ни поднася така дългоочакваната втора част от историята – „Аристотел и Данте се гмурват във водите на света“ (ИК „Сиела).

---

Книгите на Бенджамин Алире Саенц може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Продължението на събитията за Аристотел и Данте започва там, където Саенц ни оставя в първия роман – под звездите, на прага на порастването, в търсене на тайните на объркания живот на един тийнейджър. Естествено и плавно, с характерната за Саенц поетичност, романът проследява вътрешната борба за принадлежност на героите в свят, който постоянно ги предизвиква. 

Последната година в гимназията приближава стремглаво за Ари, но изминалото бурно лято неусетно се е промъкнало в малката му Вселена, променяйки всичко. А главният виновник за това е Данте – Данте поетът и художник, Данте, който плаче без да се крие, който ходи бос и обича дърветата. Пленен от харизмата му, Ари открива начин да излезе от черупката, която сам си е изградил, и да се научи на най-важното – да обича себе си и да се остави да бъде обичан. 

Ари и Данте потеглят на ново пътешествие през един свят, който никой от двамата не познава. Свят, който често е враждебен и чужд за тях и в който те не се вписват напълно. По пътя си преживяват бури, срещат изпитания и се научават да се борят с тях. 

Защото бурите… те се раждат в океана на света. И понякога да се гмурнем с главата надолу във водите му, е единственият начин да усетим живота в пълната му красота и сила.

В „Аристотел и Данте се гмурват във водите на света“ любовта на Бенджамин Алире Саенц към героите, които е сътворил, се усеща във всяка страница. Тази съвременна класика за юноши изследва отблизо непрекъснатото пътуване, пред което всички сме изправени, и засяга общочовешкия стремеж да останем верни на себе си.  

 Емоционален, автентичен и истински докосващ, това е фин разказ за предизвикателствата на съзряването, трепетите на сърцето и онази непонятна и така търсена дума – „любов“.

Аристотел и Данте се гмурват във водите на света

Бенджамин Алире Саенц

Накъдето и да се обърнех, където и да отидех, всеки имаше да каже нещо за любовта. Майки, бащи, учители, певци, музиканти, поети, писатели, приятели. Тя беше като въздуха. Беше като океана. Беше като слънцето. Беше като листата на дърво през лятото. Беше като дъжда, който прекъсваше сушата. Беше тихият звук на водата, която тече в поток. И беше звукът на вълните, разбиващи се в брега по време на буря. Любовта беше причината да водим всичките си битки. Любовта беше това, за което живеехме и умирахме. Любовта беше това, което сънувахме, когато спяхме. Любовта бе въздухът, който искахме да вдъхнем, когато се събудим да поздравим деня. Любовта беше факел, който носиш, за да те изведе от тъмнината. Любовта те избавяше от изгнанието и те отнасяше в страна, наречена Принадлежност.

Откриване на изкуството на картографията

Питах се дали на Данте и мен някога ще ни бъде позволено да напишем имената си върху картата на света. Другите хора получават инструменти за писане – и когато отидат на училище, там ги учат как да ги използват. Но на момчета като мен и Данте не им дават моливи или химикалки, или спрей за рисуване. Искат да четем, но не искат да пишем. С какво ще напишем имената си? И къде върху картата ще ги напишем?

Едно

И ето че той беше тук, Данте, с глава, отпусната на гърдите ми. В тишината на утрото се чуваше само звукът от дишането на Данте. Сякаш вселената беше спряла каквото там правеше, само за да погледне надолу към две момчета, открили тайните ѝ.

Докато чувствах биенето на сърцето на Данте до дланта ми, ми се прииска да можех някак да бръкна в гърдите си и да изтръгна собственото си сърце и да покажа на Данте всичко, което е в него.

А после, имаше го и това: любовта не просто имаше нещо общо със сърцето ми – имаше нещо общо с тялото ми. А тялото ми никога не ми се беше струвало толкова живо. И тогава разбрах, най-сетне узнах за това нещо, наречено желание.

Две

Никак не ми се искаше да го будя. Но този миг трябваше да свърши. Не можехме вечно да живеем отзад в пикапа ми. Беше късно, вече беше нов ден и трябваше да се приберем у дома, родителите ни щяха да се тревожат. Целунах го по темето.

– Данте? Данте? Събуди се.

– Не искам никога да се събуждам – прошепна той.

– Трябва да се прибираме у дома.

– Аз вече съм си у дома. С теб съм.

Това ме накара да се усмихна. Толкова типично за Данте да каже такова нещо.

– Хайде да се размърдаме. Май ще завали. А майка ти ще ни убие.

Данте се засмя:

– Няма да ни убие. Само ще си навлечем един от погледите ѝ.

Издърпах го да се изправи и двамата стояхме там, загледани нагоре към небето. Той хвана ръката ми:

– Ще ме обичаш ли винаги?

– Да.

– А обичаше ли ме от самото начало, както те обикнах аз?

– Да, така мисля. Мисля, че да. За мен е по-трудно, Данте. Трябва да разбереш това. За мен винаги ще е по-трудно.

– Не всичко е толкова сложно, Ари.

– Не всичко е толкова просто, колкото мислиш, че е.

Той се канеше да каже нещо, затова просто го целунах. За да го накарам да млъкне, мисля. Но също и защото ми харесваше да го целувам.

Той се усмихна:

– Най-накрая измисли как да спечелиш спор с мен.

– Аха – потвърдих.

– Ще върши работа известно време – каза той.

– Не е нужно винаги да сме съгласни един с друг – отвърнах.

– Вярно е.

– Радвам се, че не си като мен, Данте. Ако беше като мен, нямаше да те обичам.

– Че ме обичаш ли, каза? – Смееше се.

– Престани.

– С кое да престана? – попита той. А после ме целуна. – Имаш вкус на дъжд – каза.

– Обичам дъжда повече от всичко.

– Знам. Искам да бъда дъждът.

– Ти си дъждът, Данте. – И исках да кажа: Ти си дъждът и пустинята, и си гумичката за триене, която кара думата „самота“ да изчезне. Но това беше твърде много за казване, а аз щях винаги да бъда този, който щеше да казва твърде малко, а Данте беше човекът, който щеше винаги да казва твърде много.