Германският художник Ханс Белмер твърди, че: „Всички мечти се завръщат отново към единствения останал инстинкт – да избягаш от очертанията на себе си“. Писателят Илия Троянов пък, във фрагментарния си роман „След бягството“, казва, че:
„Нищо в бягството не е бегло. Стовари ли се веднъж върху живота, не го пуска до края.“
По същия начин „Годината на бягствата“ – съвсем не бегло, а ярко – се стоварва върху читателите си и ги кара да се замислят възможно ли е, ако поискат, да се изплъзнат отвъд очертанията, отредени им от общество, семейство, вяра, дълг…
Романът на Санджив Сахота е структуриран около взаимоотношенията на трима млади мъже, „бягащи от очертанията си“, и една жена. Развива се в продължение на четири сезона (чиито имена носят и отделните му части) през които техните мечти, психосоматични граници и вяра са поставени на изпитание.
В романа срещаме Тарчолан или Точи, от така наречената низша каста на недокосваемите, огорчен и сам, чиито блянове за достоен живот в родната Индия потъват насред кървави политически бунтове; срещаме Автар, кондуктор на автобус и най-голям син в крайно бедна фамилия, озовал се в задънена улица, след като изгубва работата, но пък си намира приятелка и мечтата за собствено семейство (в Англия се оказва със студентска виза и огромни дългове, след като дори бъбрекът, който губи в незаконна трансплантация не му осигурява нужните средства за заминаването); сещаме и Рандип, студент от по-богато семейство, с баща държавен служител, който е принуден да поеме отговорността за домакинството след инсулта и задълбочаващото се ментално заболяване на баща си (неопитен като дете, младежът се прилепва към Автар, веднъж заминал с уредена брачна виза); там е и Нариндер, дълбоко вярващо младо момиче от общността на сикхите във Великобритания, която открива, че следвайки сляпо кодекса на вярата, попада в етична безизходица.
След пристигането си в Англия, Точи, Автар и Рандип поделят окаяна квартира с други емигранти и работят на строеж, докато обстоятелствата ги разделят и поставят в ситуации, при които стават жертви на престъпления, на некоректни работодатели, на потресаващи (от нашата комфортна, европейска гледна точка) условия на труд и живот… Сахота описва техните движения – в пространството, из Англия, но и навътре в себе си – в темпо, което е приятно неприбързано за читателското око и обмисляне. В резултат, разгръщането на сюжета придобива атмосфера на неизбежност, наративът ни води неотклонно към сплитането на основните съдби. Заслужава да се отбележи и начинът, по който авторът обръща внимание на второстепенните персонажи, независимо дали са приятелката в Индия, лъжлив колега, безсърдечен работодател или болен член на семейството, създавайки завидна правдивост и богата палитра от образи.
Сред тях, Нариндер е крайно интересен за читателското въображение женски образ, постепенно тя израства като централен персонаж и свързва трите момчета заедно (по начин, по който никога не биха могли да бъдат в родните си общества, робуващи на класови предразсъдъци), превръща се в основната трансформация в романа, в едно от най-добрите му открития и достойнства. Тя балансира дълбоко противоречивите семейни, религиозни, етични и емоционални желания, както и дълга, вменен ѝ от общност и семейство, с находчивост и впечатляващо достойнство, постигайки лична (а от наша гледна точка и литературна) зрялост.
Подробностите за ежедневното приспособяване към непозната обстановка – от дрехите и храната до невъзможно тесните жилищни помещения – също са внимателно и многозначително подбрани.
Сахота позволява неблагоприятното положение, в което изпадат героите му, докато се движат във времето и пространството на наратива, да говори за големите опасения, отразени в текста: несправедливостта да се третират хората като по-висши или по-нисши, основаващо се единствено на обстоятелствата на раждането им; мрачността на липсата на алтернатива, честитите безизходици и наклонените плоскости, по които емигрантите (законни или не) биват тласкани, тесните; пристягащите до задушаване одежди на религиозните крайности и сляпото, лишено от всякаква емпатия, а понякога и човечност, следване на древни, морални предписания.
В своята възторжена критика The Telegraph коментира, че „романът може да бъде почувстван като произведение на социален протест“, с достатъчно фин рисунък на човешките характери, на различните дискурси и на съвременния британски живот, че да запълни няколко по-малки романа.
През 2020 г. Ема Лий-Потър от The Independent нарежда „Годината на бягствата“ сред един от 12-те най-добри индийски романа.
А ние се надяваме, все някога, съдбите на Точи, Автар, Рандип и Нариндер да не носят вкуса на предопределеност и неизбежност, защото, както пише Илия Троянов:
Въпросът „Откъде си?“ ще спре да буди подозрение едва когато също толкова често започнат да питат „Къде отиваш?“.
Повече от любопитни сме накъде отива Санджип Сахота в следващия си амбициозен и човечен епос (като каквито са определяни и дебютния му роман, и „Годината на бягствата“).
За автора
Критиката (и журито на не една престижна, международна литературна награда) е единодушна, че британският автор Санджив Сахота успява да обрисува в първите си романи два от въпросите, които оказват влияние върху света днес: фундаментализмът и миграцията.
Роден през 1981 г. в Дарби, Великобритания, Сахота е потомък на имигранти от Индия, преселили се на Острова през 60-те; следва математика в лондонския Импириъл Колидж. Той е представител на първо поколение от фамилията си, родено в Англия и разказва, че веднъж или два пъти годишно посещава семейството си в Индия, щата Пенджаб. Преди едно то тези посещение, отегчен от чакането на летището в Хийтроу, си купува книга. Вече е на 18 години, но това е първият роман, който прочита в живота си. Избира „Среднощни деца“ на Салман Рушди. Изборът е предопределящ, а точните науки се оказват извън пътя му.
„Разказването на истории ми даде непреодолимото усещане и до известна степен идеята, че историите са нещо ценно и че литературата и изкуството си струват да се живеят“, си спомня по-късно Сахота.
Минава доста време обаче преди прочетеното да го подтикне да пише. През 2005 г., юлските терористични атаки в Лондон го шокират и през 2011 г. се ражда „Наши са улиците“ (Ours Are The Streets).
„Един от нападателите, Мохамад Сидике Хан, беше от Лийдс, а по това време аз самият живеех в Лийдс, на километър от него; това ме накара да се замисля какво може да предизвика човек, много подобен на мен, да поеме по съвсем различен път“, споделя писателят.
„Мисля, че една от основните причини е чувството, че не принадлежиш, че не си допуснат, че когато излезеш от вратата си, това, което виждаш, не отразява това, което носиш в себе си […] и вместо това цял живот ти казват, по един фин или не толкова фин начин, че си неканен и че си там благодарение на нечия доброжелателност.“
Романът е номиниран за наградата Daily Mail за художествена литература през 2011 г. и за наградата East Midlands Award през 2012 г. На следващата година Сахота намира място в списъка на най-добрите млади британски романисти на списание Granta.
Вторият му роман „Годината на бягствата“ (2015) печели награда „Анкор“ за най-добър втори роман, Европейската награда за литература (2017) и попада в краткия списък за наградата „Ман Букър“.
„Аз съм син на имигранти, моето семейство, баба ми и дядо ми са имигранти, аз съм първият човек, роден в Англия“, казва авторът, който в момента е женен с две деца и живее в Шефилд, в китно, потънало в зеленина предградие, недалеч от Екълсол Роуд, където се развива голяма част от действието в романа.
„Мисля, че миграцията е сложен въпрос по целия свят. Светът е много удобно и богато място за много малък брой хора…“, вярва Сахота. А историята му със Салман Ружди продължава.
„Той беше достатъчно любезен да направи коментар за корицата на книгата ми и това е много хубаво, все едно да затвориш цикъл.“ Част от коментара на Ружди е:
„Можете само да се оставите – с наслада – на въздействието на този роман“.
Избрани цитати
… не заради работата напускаме домовете си и идваме тук. А от обич. От обич към близките си.
Отново се замисли за мястото, наречено Канякумари. Място на океани и на свършеци. Струваше му се невероятно, че Индия свършва някъде, в точка, която можеш да посочиш, да разпознаеш и да се запътиш към нея. Че не е необходимо нещата да продължават вечно по същия начин.
Някой ѝ беше казал веднъж, че с думите си разголва хората пред целия свят.
– Наистина задаваш трудни въпроси, дъще. Нужно ли е да знаем всички отговори? Не е ли достатъчно да Му се доверим?
[…]
– Нашите гуру са страдали. Отдали са живота си за нас. В този факт се крие някакъв отговор.
– Така е.
– Тогава защо правим нещо, защо чувстваме нещо към друг човек? След като няма болка, как е възможно да има обич?
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.