„Котаракът на Рей Бредбъри“ е силно автобиографична и болезнено лична книга и стои особено близко до центъра на кольониколовската вселена.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Тя проследява перипетиите на семейството му след преместването им в Лос Анджелис, преживяванията и срещите на писателя с куп незабравими и живописни герои по време на няколкото работи, които сменя,  – нископлатени и на смени, типично за един емигрант, чието богатство и опит са единствено спомените и един малък език, – трудните дни на боледуването и смъртта на съпругата му, актрисата Виолета Павлова, както и срещите му с Рей Бредбъри, с когото Кольо Николов има щастието да общува в последните години на легендата.

Спомените в този своеобразен роман в разкази обаче не са само от американските преживелици на писателя – неизбежно, те се връщат и към оставената назад България, към родния дом на село, към бита от онези години, към близките, които вече ги няма, към стара София и нейните интелектуални и писателски среди.

И болезнена, и предизвикваща смях на глас е тази книга, която ни превежда през всички възможни емоции. Но ако трябва да избера едно единствено качество, което описва духа й, то това ще е нейната човечност. Изумително е човеколюбието и емпатията на писателя към неговите герои – много от тях забравените деца на града, приютил Булеварда на залеза и всички неосъществими, бляскави мечти за слава, богатство и безсмъртие под буквите „Холивуд“. Сред тях са имигранти, безработни, несретници, бездомници, изпаднали, луди, бедняци, бивши затворници, таксиметрови шофьори все безподобни образи, които Николов описва живо, с изключителен хумор, но и милостиво, с огромна обич и разбиране.

Ерудиция, чувствителност и едно всеопрощаващо чувство към живота ви чакат от страниците на „Котаракът на Рей Бредбъри“ – от една страна автобиография, от друга портрет на цяло едно общество и на един вечен град с неговите паднали, но продължаващи да мечтаят за възвисяване ангели. Пригответе се за незабравими диалози и много смях през сълзи. Когато за последно говорих с Кольо Николов, той беше страшно развълнуван от възможността да види отново своя книга на български след толкова много години. И макар вече възрастен, слаб, онзи дух, интелигентността на погледа, нравствената елегантност в присъствието му бяха непогрешими. Споделете пътя на тази негова изповед.”

Антония Апостолова,
редактор на книгата и
любим гост-автор в Jasmin.bg

Котаракът на Рей Бредбъри

Кольо Николов

МАЛО ДАЮТ,  ГОСПОДИН ВОНЕГЪТ!

Най-неподходящата рима за Холивуд е студ.

Цяла година населението праска по къси панталони, тениски и джапанки, или с маратонки и раници на гърба. Дъжд почти не вали, никога сняг.

Но не мислете, че не настава истински клинч понякога. Заблъскат ли ледените ветрове от Санта Ана в лицето ти, плъзнат ли ръка по гърба ти, не помага и най-дебелата дреха. Особено, ако стоиш прав на едно място.

А стотината герои на нашия разказ правят точно това днес, в проклетия първи вторник на новия месец. Не стоят точно на едно място, придвижват се, но едва-едва, с по две стъпки на половин час. Наредени са по дължината на тротоара, с лице право към свистящите срещу тях коли и автобуси. Навалицата е пъстра – млади и стари, здрави и сакати, добре облечени и покрити с парцали, мълчаливи и приказливи. Някои държат само найлонова торба, други раници, трети са напълнили инвалидни колички с покъщнина. Четвърти имат дори коли – наблизо е огромният паркинг на „Райт ейд“; но пазачите допускат само клиенти на магазина, затова хората притичват от време на време да видят дали не са дигнали возилото им.

Всички до един са се наредили от рано сутринта, за да получат малко безплатна храна. Около двеста души. Веднъж в месеца. Опашката започва точно от входа към ветеринарна лечебница. На малкото ѝ паркингче спират коли и от тях излизат дами, прегърнали нежно своите кучета и котки (да не измръзнат), и се шмугват във вратата на малката сграда. Никой не приближава към последните стоици на опашката. Трябва да минат много стъпка-по-стъпка крачки, докато достигнат някъде по средата на малкото човешко стълпотворение; едва тогава към тях приближава униформен гард и раздава картончета с номера. След час-два първите са вече пред вход с разтворени железни врати. Желанието да се добереш до там е свързано с три дълги ламаринени пейки, на които можеш да седнеш, нищо че са по-ледени от самия лед. А пък площадката е тунел между две сгради и образува нещо като фуния за свирепия санта-анински вятър. Санта Ана е далече, чак на океана, никога не съм бил там, само слушам новините по телевизията, където синоптички плашат тъкмо с ветровете от Санта Ана – особено когато е горещо и пламват прочутите калифорнийски пожари. След нов час гардът съобщава номер на висок глас и поредният щастливец прекрачва най-после стъклената врата на НОВА.

НОВА е комунална фирма, която раздава безплатна храна. Продуктите са дарения от ресторанти и магазини наоколо, разпределението е дело на доброволци. Започнала с подпомагане на еврейското население в района, компанията сега се е превърнала в майка-хранителница на всички възможни раси – бели, черни, жълти, кафяви. Не се притеснявайте, ако не забележите това веднага. Ще имате достатъчно време – влизането в закритото помещение (по-късно ще забележите, че не се и отоплява) още не е гаранция да получите храната веднага. Веднага може да отидете до тоалетната, да пиете чаша студена вода от чешмата и да намерите празен стол. Едва тогава може да се отпуснете и да загледате двете чиновнички, седнали зад две бюра отпред да викат поредния номер. Вашият е сигурно чак след два часа, и имате възможност или да поспите, или да проявите любопитство към побратимите около вас и децата, настанени в специален кът с играчки и книги. Повечето са тихи и шептят – гардът следи да не се вдига шум – и звънне ли мобилният им, бързат да изтичат на улицата, защото разговорите вътре са забранени.

Във всеки такъв вторник има поне две същества, които се превръщат в неволни актьори на малката сцена. Днес те са Афанасий и Елисавета.

Нека започнем от нисичкия, с бременно коремче и оплешивяла глава мъж, покрил хубавия си костюм с руски вестници, преметнал крак върху крак, пъхнати в лъснати обувки с къдрави панделки отгоре и жълти метални, с претенция за златни, дъгички върху тях. Преметнал шлифера си (Холивуд и шлифер?) върху облегалката на съседния стол, той прилича повече на търпелив чревоугодник, който чака да се освободи маса в изискан ресторант…

Афанасий спира да чете вестниците, обръща се към стола с шлифера – празен! – и изкрещява с неочаквано мощен бас:

– Елисавета! Елисавета Петровна…

Никакъв ответ. Сума ти народ се събужда, децата спират да играят за миг, съседът на Афанасий от другата му страна го пита какво е станало.

– Елисавета! Елисавета Петровна, моята съпруга. Изчезнала е… Дали не е отвлечена?

– Ами! И ще искат откуп две ябълки? Я не се занасяй.

Гардът, който наблюдава всичко, приближава до Афанасий.

– Как изглежда съпругата ви? – започва да го дава и професионално. – Можете ли да я опишете накратко?

– Разбира се. Изключително красива възрастна жена със спортно тяло, стройни крака, гъста черна коса…

– А, не е тя. Защото една прегърбена бабичка с криви крака и перука, която падна по едно време – перуката, де – ме пита как да отиде до тоалетната…

Афанасий скача от стола, щура се из помещението, доброволци го насочват с думи и знаци, и хем тича, хем се тътри едва-едва.

– Елисавета! – чува се от дъното на помещението. – Елисавета Петровна, миличка, дорогая…

Скоро Афанасий се връща с изгубената си и намерена съпруга (ей, тия гардове доста са ги обучавали да бъдат наблюдателни) и двамата сядат на столовете си. Този път той затваря вестниците, надипля ги един върху друг и ги поставя на пода. Елисавета Петровна продължава мълчаливо гримирането си, започнало пред огледалото в тоалетната, а Афанасий хвърля по едно око на телевизора.

Макар че думата телевизор е направо пресилена. Точната дума е стенвестник, дадзибао. Тече непрекъснат текст на английски, руски и испански, главно с юридически съвети и имигрантска информация. Съобщава се, например, че от първи януари пенсиите и социалните помощи ще бъдат повишени с половин процент, нищо че хранителните продукти са скочили с пет. Или, както казват сега българите, в пъти. Проклет да е в пъти този, който го е измислил!

Афанасий почти е откъснал очи от телевизора, когато изведнъж се появява заглавие: ЗАВТРАК ДЛЯ ЧЕМПИОНОВ. Споменава се колко важно е да се приготви истински омлет сутрин, според рецепта на прочутия френски готвач Франк Жандон. (Сара Бернар обичала аромата на скилидки чесън, макар че не ги докосвала.) Невъзможно е да запомните цялата рецепта, Афанасий също; измъква писалка и започва да драска върху празните полета на вестниците – 3 яйца, 25 грама водка, 50 грама леко осолена сьомга, 50 грама извара, 10 грама крем-масло, 5 грама копър и лют червен пипер по вкус. Невъзможно е да запомните и точното сладострастно описание на цвъртежа от яйцата в бакърения тиган, но вярвам, че заедно с Афанасий няма да забравите финала на кулинарния етюд: не прегаряйте сьомгата и не прекалявайте с водката, макар че поетът е казал „по-добре да се умре от водка, отколкото от скука.“

Дадзибаото прехвърля на друга тема, а Афанасий се изправя:

– А Курт Воннегут?

– Този пък кой е? – събужда се съседът. – Нали знаеш вече къде е тоалетната…

– Не, не, не. Написаха цяла статия със заглавие „Закуска за шампиони“, а никъде не споменаха, че това е заглавие на книга от Курт Воннегут.

– Както и да е – мрънка съседът, – заеби го…

– Ама не може така, има авторско право.

По дадзибаото изписват имена и телефони на адвокати, но по имигрантски въпроси. Афанасий се успокоява и обяснява на жена си как да приготви омлета – тиганът да е непременно бакърен и добре загрят, и да има похлупак, за да образува микроклимат и да затопли равномерно яйцата…

– Какви яйца! – прекъсва го сърдито Елисавета Петровна. – Хладилникът е празен, забрави ли…

– Е, не са само те – изброява продуктите Афанасий.

– И всичко това го видя по телевизията?

– Вие се гримирахте в писоара, Елисавета Петровна, миличка. Цяла статия със заглавие на Курт Воннегут, а тия негодяи не му споменават името изобщо.

Елисавета Петровна вече не го слуша. Става от стола и се довлича до двете бюра отпред. Говори дълго с чиновничките там, но вие не знаете точно какво, защото или не разбирате руски, или няма да повярвате на ушите си; може само да допуснете, че Елисавета Петровна пита ще може ли с мъжа си да получат продуктите, които рекламират по телевизията, а двете жени съвсем учтиво я молят да се върне на мястото си, защото скоро ще ѝ дойде редът за регистрация. Кой номер е сега, пита нашата героиня, казват ѝ седемдесет и пет, тя поглежда нейния – сто и седемнайсет, – въздиша, сяда на стола си и продължава да се гримира. Афанасий отново зачита сърдито руските вестници, и така още цял час.

Най-после ги викат отпред.

Елисавета Петровна, като по-опитна, вади бялото пластмасово номерче от предишна регистрация, двамата съпрузи се подписват, отново се връщат на местата си, чиновничката занася досиетата им до малка масичка и ги пъхва най-отдолу на купчина, след още половин час друга чиновничка измъква най-после техните папки и извиква имената им. Те я следват, сядат в малка стаичка без стени и врата и тя им чете продуктите за днес, но там няма нито дума за яйца, водка, сьомга, извара, масло, копър, чесън и лют червен пипер. Двамата се подписват вяло, доволни все пак, че ще получат доста хубави продукти, хляб, гевреци и питки. (Двете жени отпред вече са обяснили на Елисавета Петровна, че текстът на екрана е само една примерна идея какво да се закуси сутрин.) Връщат се отново на местата си и за кой ли път съобщават номера им. Този път да отидат на заветното гише.

Гишето е затворено.

Изведнъж то се отваря с трясък и от него се показва сърдит мъж, запретнал ръкави – актьор, който ей-сега ще изиграе ролята на живота зад дръпнатата преграда. Дългото помещение зад него е заето от маси с наредени продукти. С щръкнал лист в ръка, мъжът чете и трупа пред слисаните съпрузи поизгнила маруля, пакет макарони, консерви риба тон, пакет със замразена храна, фъстъчено масло, и накрая самун хляб. (А дотогава зад гишето усмихната жена е трупала хлябове, питки, гевреци, кроасани и все е подканяла хората да си вземат още.)

Елисавета Петровна пита къде са храните, за които преди два часа се е подписала в малката стаичка, а мъжът ѝ отговаря, че вече са свършили и затова да вземе което е останало, така че тя бърза да прибере всичко в две огромни торби. Афанасий стиска хляба. Ще му счупи пръстите – толкова е корав.

– Какъв е този камък? Дайте поне още два-три самуна, кроасани, гевреци…

– Няма. Полага ви се един хляб.

– Ама рафтовете са пълни…

– И след вас чакат хора!

Мъжът тряска подвижната преграда на шубера, Елисавета Петровна помъква торбите да ги подреди вън, на масата във ветровитото преддверие, Афанасий я следва, но след пет минути се връща със замразен бут в ръка и започва да тропа по гишето. Познатият му вече мъж се показва като кукувичка.

– Какво е това? Какво е това? – размахва Афанасий заледеното парче.

– Свинско. Бъдете благодарен…

– Ние не ядем свинско. Дайте нещо друго.

Мъжът е нервен, но се успокоява бързо и прибира замръзналия бут.

– Какво искате? По-бързо, че чакат много хора.

– Хляб, искам хляб, много хляб. И гевреци, питки, банички, кроасани…

Мъжът сваля от рафта един самун, плъзга го през шубера и трясва отново преградата. Афанасий се суети с хляба в ръка, а междувременно по дадзибаото отново тръгва рецептата за омлета.

– Мало дают, господин Воннегут! – вика. – И са ви откраднали заглавието. Хайде да ги осъдим тези гадове, аз съм бил прокурор в Съюза…

Открива, че си е забравил шлифера, вдига го и се обръща към съседа; горкият, още чака да му дойде реда:

– Мало дают. Мало дают, приятелю…

Съседът не знае руски, затова се изразява на чист английски:

– Заеби ги!

Разказах ви как преди много години Кърт Вонегът ми прати дълго писмо и чек за петдесет долара. Не го познавам лично, но познавам книгите му. И съм сигурен, че ако беше жив сега, щеше да се появи на екрана и да викне към защитника на авторското му право:

– Заеби ги! Нямали гевреци? Шибай ги на летящ геврек, Афанасий…

След отчайващия коментар на съседа, Афанасий потегля към изхода. Вън го чака Елисавета. Двамата разделят торбите, стискат силно свободните си длани –  като много млади влюбени и като много стари руснаци на прогулка – и поемат към автобусната спирка на „Санта Моника Булевард“. Къде ще отидат, няма да узнаем никога. Нито къде изчезват несретниците, излезли вече от НОВА. Някои в къщи, други в апартаменти под наем, трети при приятели или роднини – не съм сигурен, но знам, че много от тях, много от тях – стари, млади и почти деца, жени със сплъстени коси и кръвясали ходила – ще спят на улицата.

Тъжно е, когато човешки същества се разделят, дори и след мъчителни събития, преди да са си разменили и думичка на два различни езика, преди да са се огледали и да са си станали симпатични или да са се намразили, като не им остава друго. Тъжно е да изчезнат изведнъж…

Добре, че утре е първата сряда на месеца!

Тогава точно в осем и половина започват да раздават храна в католическата църква „Благословено тайнство“. По-точно пред старинната красива сграда на „Сънсет Булевард“. Насядали по мраморните ѝ стъпала, вероятно ще приличаме на безгрижни туристи около фонтана „Треви“.

И току-виж Афанасий се провикнал тъжно: – Мало дают, господин Фелини…

За автора

Писателят Кольо Николов е роден през 1942 г. в пловдивското село Крумово. Той е един от най-популярните млади български писатели от края на 60-те и 70-те години на XX век. След дебютирането му със сборника „Облаци от бяла светлина“ (1966), Николов става лице на т.нар. „инфантилна проза“ у нас, залагаща на пародията, „кодоша“, подигравателността, с която подхожда към сериозните теми, на освободен и свеж език.

Работил е в различни медии, сред които „Народна младеж“, „Студентска трибуна“, БНР и БНТ. Емигрира два пъти със съпругата си в САЩ, където е роден и синът им – веднъж за няколко години през 70-те и окончателно след политическите промени в България в началото на 90-те.

Със семейството си се установява в Лос Анджелис, където живее и до днес. Сред издадените му в България книги са още „Влог в швейцарската банка“ (1969), „Слънчеви квадрати по зимния плаж“ (1970), „Страшно красиви, страхотно добри“ (1987), а сред писаните в Америка – „Хотел „Паръдайс“ (1982), „Кой какъв е в Ню Йорк“ (1982), „Кадифе в разбити улици“ (1984), „Вън от Бродуей“ (1986) и „Кейбъл рум“ (1986). В Америка Кольо Николов се запознава отблизо с великия писател Рей Бредбъри, с когото общува до края на живота му. Последната му книга съдържа разкази, писани в разстояние на 30 години, и е своеобразен трибют към американската литературна легенда и града, който двамата споделят – Лос Анджелис.